Обичам да ходя на пазар. За кооперативния става дума. Чувствам се някак изгубена измежду многото хора, сергиите, плодовете, зеленчуците... и в същия момент и някак специална. Ами да. Нали аз съм този, който избира, а не се налага да го избират... Обикновено фиксирам с погледа си само това, което ме интересува и ако някой пет минути по-късно ме попита каква е цената на зелето... ще се усмихвам смутено: Ами не знам. И откъде да знам. Точно днес не търся зеле.
Защо казвам това? Защото днес е някак по-различно. Днес виждам всичко.
Съзирам го отдалеч. Единственото, по което мога да го позная от пръв поглед, е стойката, онова особено изпъване на гърба. Дали защото толкова дълго тренираше шпага, или заради нещо генно заложено (баща му имаше същата стойка), но това, само това е останало от онова красиво сивооко момче с разветия перчем...
Нещо трепка в сърцето ми. Сигурно е онова малко местенце, което той си е запазил преди много години. Мястото на специалния мъж. Моята първа любов. Резерве! И ...