За дъх на бонбони давам душата си. За бонбони с бадеми и сироп от смокиново сладко. За кашмирен пуловер събличам сърцето си. За кашмир и пронизваща мирис на телешки бокс.
Легни върху мен и нека пак да опитаме и ако в устата ми се върне вкусът на бонбони – ура, не умираме! Ако обаче не стане, ще има поне над какво да се вайкаме и тривиално един пред друг да се измъкваме с цитати, гласящи, че поне сме опитали.
Легни върху мен и пробвай да ме изпиеш и ако почувствам кашмир по гърдите си - ура, не умираме! Тези гърди не умеят да лъжат.
Да те няма, цял ден да те няма, а после да дойдеш и легнеш до мене. По пътя от коридора до мен на кревата искам едно - на тютюн, на парфюм и на телешки бокс да ухае.
Няма нужда да гледам в очите ти. Ти и аз, и двамата знаем, че което се гнезди помежду ни, ни очи, ни сърца не касае. Това е легло и манеж на сетивата. Онези, които ни хранят и най-често мамят, но нищо... Ако на сухо едвам запреглъщам и ако в сухотата все пак усетя смокини, това няма нищо общо с душата ми, това е, което си ти в главата ми. Защо да не давам тогава душата си? Имам език, за да вкуся, ръце, да те пипна и нос, за да те видя...
Любовта? „Кой ще каже какво е любов? Кой ще каже какво е?’’ Аз предпочитам да те поглъщам. Кой смее да знае, че аз не целувам, а по-скоро дъвча? Да, ти г-н Шепа Бадеми – проклинай и продължавай да се подсмихваш.
Ще съмваш, ще стъмваш в леглото ми и ще се чудиш, и няма да знаеш, че ти не намираш утеха между краката ми - аз просто съм гладна и дъвча... това е.
© Гергана Янчева Todos los derechos reservados