От човешката душа се изтръгна една дълбока въздишка. Беше отворила голямата врата и пред нея се яви гледката на всичко онова, за което някога беше мечтала. На разстояние от само една единствена крачка. Една крачка, за да има всичко. И все пак тя не се решаваше. Как е възможно, разсъждаваше, да имаш всичко, след като ако преминеш границата, ще получиш всичко пред погледа ти, но ще загубиш всичко, останало зад теб. Казват, че не бива да живееш нито зад себе си, нито пред себе си. Сега в този миг ти си безумно щастлив, но утре дали? Вчера беше нещастен, не помрачава ли това радостта ти от днешния ден? А утре, това утре, което никога не изглежда така както си го представяме......
Душата размишляваше трескаво. Спомни си предишния път,когато пак стоеше на този праг, объркана и смутена. Тогава го прекрачи с надеждата за нещо ново и красиво, даде всичко от себе си, дори и онова, което нямаше... Струваше й се, че всичко е прекрасно и съвършено, докато един ден не се събуди рязко и много болезне ...