Отново съм самотна, седя в тъмната стая и плача безутешно. Отново онази същата болка, която ме задушава, боли ме сърцето, душата, искам просто да заплача и да не спра, докато не мине всичката болка. Тази нощ изглежда още по-тъмна и зловеща, а в мен нахлува страх, който пронизва душата ми и обърква живота ми. Този страх ме води към дълбоката пропаст на отчаянието и искам просто да намеря човек, на когото в този момент мога да излея всичко, човек, който знам, че няма да се изсмее, а просто ще ме изслуша, човек, който ще ме утеши и ще ми помогне да преодолея всичко. Аз имам един такъв човек, но все пак нещо липсва. Липсва ми тя, онази доскорошна приятелка, която толкова обичах, а тя просто се отказа от мен ей така, сякаш никога не съм била до нея. Но, разбира се, аз съм по-различна, затворена, скромна, по мой начин различна, затова ме остави да бъда сама и да се чудя къде съгреших. Аз сигурно никога няма да разбера каква е причината изведнъж да не можеш дори да ме погледнеш. Толкова ли ме ...