За хората и тяхната токсичност

Ако можеш да се върнеш в един-единствен момент от живота си, какво ще направиш?
Ще го промениш ли така, че последиците да не са тези, които понесе?
Ще разбиеш ли своето сърце или ще разбиеш нечие друго? Ще продължиш ли?
Ако ти се отдаде шанс да погубиш себе си, за да забравиш, ще го сториш ли, надявайки се да не си спомняш нищо от живота си досега? Или ще продължиш напред надграждайки се?
Един-единствен момент. Кратък, колкото едно премигване или дълъг, колкото един пропуснат удар на сърцето...

Ако имаш само 24 часа на кого ще се обадиш и какво ще кажеш?
Ако имаш само 24 часа ще ги прекараш ли с някой наистина важен за теб или ще се завиеш със самотата си?
Ами, ако нямаш 24 часа??
Защо не изживееш живота си така сякаш имаш само 24 часа?!

През целия ни живот се сблъскваме с различни хора, които ни поставят в различни ситуации, което на свой ред ни изгражда или ни разрушава.
В най - добрия случай успяваме да надградим себе си, стигайки до едно ниво, в което искаме да се развиваме още. И даваме всичко от себе си, за да го постигнем.
В най - лошия сценарий се превръщаме в марионетка (една от многото) изработена от долнопробна пластмаса и с куп дефекти, които с времето ни деформират дотолкова, че в момента, в който видим отражението си някъде започваме да повръщаме.
(Буквално, преносно, всякак).
Какво повръщаме ли? Всичко. Като започнем от погнуса, разочарование, гняв, възмущение, минем през всичко негативно (познато и непознато на човечеството), и завършим с апатия.
Моментът на примирението, в който кривите ни черти вече не са съвършени.
Все пак сме успяли да запазим нещо много малко от човешкото в нас и докато гледаме чудовището насреща (или докато то се взира в нас) въпросът, който ни изниква е: "Как допуснах да се превърна в това?"
Ежедневието ни, обаче, така ни завихря в своите сивота и забързаност, че задълбочените мисли изчезват много бързо, и още по - бързо се научаваме как да се приобщим към заобикалящото ни общество.
Общество, което променя вижданията и усещанията ни; изменя същността ни, и правейки ни подвластни и зависими ни превръща в механизирани кукли (тип мекотело).
Мекотело, което на свой ред дотолкова е загубило собствената си идентичност в опити неизменно да се хареса на същото това общество, че се трансформира в паразит.
Нагаждайки се към хора и ситуации паразитът е загубил не само идентичността си, ами губи, и онази искра, която го е отличавала от масата.
С пълна сила и без никакви скрупули Паразитът започва да краде начин на говорене, жестове, и маниери; изразяване, дори моменти, които са били (или са) Нещо за Някого, Някъде.
Нагаждане и кражби, които не водят до нищо стойностно, и до нищо надграждащо.
И как би могло?
Отражението във витрината на уличния магазин те кара да повръщаш при вида на чудовището там.
Не се харесваш, но след като пламъкът в теб го няма единственото, което си мислиш, че можеш да направиш е да се примириш.
(Нещо, което изобщо не е така!)
Тук не става дума за това да направиш компромис; нито за дипломатично подхождане към дадена ситуация или конкретен човек.
Не става дума да се напаснеш по останалите деца в играта на "Стражари и апаши", за да няма сърдити.

Когато бях малка, доста често ми се искаше да бъда част от света на големите.
Е, пораснах.
Започнах да работя (още като дете, което ме изстреля направо в света на възрастните).
Татуирах се, направих си няколко пиърсинга, смених цвета на косите си.
Дадох сърцето си, за да го разбият, а след това го дадох още няколко пъти, за да го разбият още толкова.
Пораснах още повече.
Вече бях голяма в света на "великаните".
Години по - късно блъскам главата си и се питам: "Защо толкова много бързаше? Кой те подлъга да пораснеш изведнъж?!"

Така ли бяхме устроени, човеците?
Търсехме контакт не заради удоволствието от комуникацията, а заради изгодата, която можехме да получим от човека насреща.
Вълнувахме се от плътта, но не и от душата.
Впечатлявахме се от външността, но не и от топлината, която преливаше, и то за нас.
Консуматори.
Ето в това се превръщахме (от участници в извратена игра на шах, се превръщахме в този, който определяше правилата и дърпаше конците).
Претърпяхме трансформация - от безгласна буква приобщаваща се към хора, ситуации и животи се превръщахме в изкусни манипулатори.
Роботи с механизирани чувства и действия, които бяха в следствие на реакциите отсреща.
Давахме точно толкова, колкото беше необходимо на човека срещу нас да разцъфне и да разгърне цялото си същество за нас, след което го захвърляхме в шкафа с всички онези непотребни неща, от които вече се бяхме възползвали, и които не ни бяха нужни повече.

Светът около нас изобилстваше от всичко, но гладуваше за нежност. И точно този глад го правеше самотно място, а нас в нуждаещи се от любов, и приятелство.
Кога щяхме да осъзнаем, че тези нужди не можехме да задоволим с консуматорския манталитет, който изграждахме?
Кога щяхме да разберем, че това, което всъщност сме е най - хубавото, което можем да дадем на света? Колкото повече даваме, толкова повече получаваме (и не става дуна за финансово обогатяване).
Бяхме ли готови да се откажем от грозното лице на егоизма, да загърбим страховете си и да останем себе си или щяхме да се слеем с масата, и да загубим идентичността си, защото така беше по - лесно?
Бихме ли поели риска да ни видят такива, каквито сме (силни в слабостите си; смели в страховете си; цели в пукнатините си) или по - скоро бихме предпочели да погубим себе си в името на нещо преходно и непостоянно?
Бяхме ли способни да дадем на света себе си, дори това да значеше, че ще бъдем отхвърлени и неразбрани?
Щяхме ли да се опълчим на кукловода и неговия цинизъм, и да излезем от кръга на порочността или щяхме да останем слепи и глухи, както за себе си, така, и за света?
Доколко бяхме готови да се пожертваме в името на нещо, което беше мираж, както и в името на някой, който така или иначе щеше да си отиде?

Сега си задай въпроса, ти, който ме четеш: ще оставиш ли света да те манипулира и да изкриви формите ти дотолкова, че да не се разпознаваш вече или ще блеснеш във всички възможни цветове, и ще дариш (напук на света) целите Любов и Нежност?
И, ако имаш само 24 часа... ще ги изживееш ли запомнящо се; спиращо дъха; като за последно?

Послепис: Нека не бъдат няколко мига вълшебство... Нека оставим следи... (скоро: "Моментите, които спират дъха ни")