За любовта
Вятърът беснееше и черните облаци бушуваха в небето. Диви светкавици го раздеряха, лееше се дъжд. Градушка като орехи се сипеше. Селяните се кръстеха мълком и молеха Бога да се смили над тях, над реколтата им - иначе глад. Вихрушката не спираше. Чу се писък и една жена се втурна в дъжда - баба Тодорица, търсеше Тота. Внучката ù, Тодорка, която цяло село наричаше Тота - пак бе изчезнала в дъжда. Имаше му нещо на това дете. Нямо беше по рождение, добродушно, но зададеше ли се буря, то все бягаше в полето, разперяше ръце и сякаш ловеше светкавиците, не се боеше от тях. Попът все я анатемосваше, дяволско изчадие ù викаше. А Тота - сладко дете, с живи зелени очи - му се усмихваше и лицето ù грейваше. Всъщност - всички я харесваха, тя на никого нищо лошо не бе направила.
Никой не разбра откъде се появи майката на Тота. Просто един ден синът на баба Тодорица си дойде от града с булка - слаба, бледа женица с нежно лице и уплашени очи. Кърската работа не ù спореше, домашната - също. ...