ЗА НЕБЕТО И ЗА ОБЛАЧЕТАТА

Небето беше прегърнало няколко малки облачета.Гледах го и се замислих - защо. Ами…защото то ги обичаше и не искаше да бъдат самотни. Всеки има нужда от една ласкава прегръдка, която да го утеши.

Но не каква да е прегръдка, а онази неговата си. Облаците обичат небето. Но… както често се случва, някое малко и игриво облаче решава, че иска да опита и другата прегръдка – онази на земята. И когато започне да слиза надолу, разбира колко е различно усещането… но вече не може да се върне обратно.

Земята не мрази облачетата, но не ги и обича. Тя обича дърветата, тревичките и храстите.

Малкото облаче осъзнава най-голямата истина в живота – тази, че когато усетиш някоя прегръдка като своя, не трябва да търсиш друга, защото тя никога няма да е толкова силна и топла. Това прозрение го измъчва и то започва да плаче безутешно…

Oстава отворен въпросът – Кое е по-стойностно – да изгубиш нещо и тогава да го оцениш или да стоиш при него с мисълта, че има и по-хубаво? И когато дълго време не вали, аз знам, че повече облачета са избрали второто.