Скъпа ми приятелко, не е много честно от моя страна да посягам към писалището винаги, когато ми е скапано. Но за какво са приятелите, ако поне не можеш да ги затрупаш с душевните си отпадъци. Не че това ще промени нещо. Чувствам се ужасно скапано нещастносамотна. Сигурно защото сънувах кофти сън. По мен беше пощурял някакъв тип от лошите – нали знаеш – от онези, дето се изживяват като местните сатрапи и имат голям пръстен, който всеки лигави в богоявленски ужас. Аз пък що ли му се дърпах толкова, изобщо не знам. Не че по прицип съм от тия, които много-много размишляват, ама този пък беше прекалено самоуверен и ми се прищя да му натрия носа. Има ги такива, дето си мислят, че могат да имат всяка жена с едно щракване на пръсти. Проблемът в случая е не че не си падам по лоши момчета. Просто съм наясно, че интересът му се дължи единствено на моето безразличие – и ще трае, докато трае и то. Той е направо изумен как аз успявам да устоя пред неговия абсолютно убийствен чар и навярно е искал да му го споделя, тъй като и на него самия му е трудно да не си посегне, като се погледне в някое огледало. Ама наистина уж хомо, пък хич не сапиенс! Ма както ми сподели един приятел неотдавна, Homo sapiens трябвало да бъде homo sapare volens, сиреч не „разбиращ”, а „искащ да разбере”. А според мен е трябвало да си остане на Homo erectus – то и без друго повечето от нас само до там сме я докарали.
Ударих го на философия, но ти нали си ме знаеш - аз винаги си търся нещо за мислене, когато ми е скапано нещастносамотно.
Ето например Одисей. Съвсем се скофти работата с тоя човечец! Хем се пишеше най-умния герой на древна Елада, ама и той хукнал при усукващото се спокойствие на Пенелопата си – също като Тезейчо и Язончо, те поне нямат претенции да са чак пък толкоз интелигентни. Омир съвсем е овапцал хубавия разказ накрая. Ама мъжете по принцип не могат да направят и една крачка, ако не знаят къде са се запътили. Пътешествието заради самото пътешествие изобщо не е сред техните изобретения. Ако беше, Омир никога не би направил такъв края. Одисейчо просто щеше да си пътешества и да си геройства и само от време на време да се отбива на Итака. Всъщност на него хич не му се е прибирало, ако питаш мене. Тия истории със Сцилите и Харибдите са малко нещо... абе звучат лееееко пресилено. Аз ли не го знам. Нали да си Одисей по душа, не е задължително да си мъж. Само че моята опанталонена Пенелопа така здраво е стъпила на брега и брида килим след килим, че направо ми дожалява. Знам какво ще помислиш, но не си права. Мани я Калипсо – нито съм ù ходила на острова, даже и през ум не ми е минавало. То пък кому би се искало да се въргаля дрогиран на някакъв си препечен остров и току да го изнасилват на глутници пощръклели нимфи, при това безсмъртни. Все някога ще му омръзне на човека и ще поиска да се кротне в скута на някоя твърде заета с килимарството и далеч по-кротка Пенелопа. То не че нейната работа е много чиста, де. Като погледнеш – 20 години на едни килими, а на прага ù палаткови лагери от царе кой от кой по-така – тц, тц, тц. Зная ги аз Пенелопите! Само дето на нас – Одисеевците, ни се иска някой да ни варди царството, докато си скитаме насам-натам и заради туй, като тръгнем да се прибираме, просто си пълним ушите с восък и очите с пясък и само разритваме насъбралите се пред дверите ни претенденти.
Хубавото е, че при повечето Пенелопи липсата на друг/а изобщо не значи липса на любов. Кофтито само е, че не винаги точно Одисеевците са предметът на тази любов!
© Ели Лозанова Todos los derechos reservados