ЗА ПОСЛЕДЕН ПЪТ
Печката в тъкачницата бумтеше, зачервила кюнци. До нея, облакътен, седеше замислен мъж. Между пожълтелите пръсти на възлес­тата му ръка светеше огънчето на цигара. Становете млъкнаха. Жените се скупчиха до печката да починат и се сгреят. Подхванаха оживен разговор, но Васил остана безучастен. Само думите "нашият цех" отекнаха от разговора в мисълта му.
"Нашият цех! – каза си майсторът. – Като си помисля, че тук някога беше дом на културата, че като влизах, свалях шапка – става ми тъжно. Сякаш насреща си виждам Кольо, кинаджията, да стои до прожекционния апарат, а там, дето сега е станът на Тодора, се намираше библиотеката. В новата вярно, че е по-широко, ама не ми е хубаво. Като че и книгите са други: все едни такива, шарени, лъскави, пък никой не ги чете. Дали защото хората в селото намаляха, само възрастни останаха, или защото книгите са по-скучни!? А точно там, дето е стъпила кака Петрана, там мъжът ù, Петър Хаджията, слагаше тъпана и с такъв жар го налагаше, че цели ...