Преди четях статии със съвети и образователна литература за родители с интерес и надежда да се превърна, ако не в перфектна, то в една приемлива майка. Сега го правя за да се успокоя, че не съм най зле... Всичко изглежда толкова логично на хартия, докато детето ти не се тръшне на земята защото иска да яде сурови тортелони или защото не може да облепи целия апартамент с тиксо, което после да изрисува с перманентни маркери.
     Така един ден си четях в метрото, на път за градината: "Детето се държи лошо когато не усеща връзката с родителя. Затова, когато искате нещо от него, клекнете или се наведете на неговото ниво и го погледнете в очите. Ако е разстроено или се държи своенравно, прегърнете го, винаги помага!" 
     С немалка доза надежда и все пак след няколко "омммм", се устремих към детската градина. Там ме посрещна едно ангелче с големи сини очи и почти неземна усмивка, както и възхитена до умопомрачение госпожа, която с нескрит ентусиазъм ми обясни колко е било послушно момчето ми днес, как е яло, спало и си е събрало играчките след игра! Надеждите ми се умножиха поне десетократно. Докато вратата на групата не се затвори и малкото невинно човече не се засили със скоростта на подплашен заек към салона на градината и не започна да тича в кръг докато аз, с елегантните си ботуши на 10-сантиметров ток, направили краката ми на понички след 9-часовия работен ден, се влачех с куцукаща крачка да го догоня. След като най-накрая успях да го приклещя в ъгъла и да хвана ръката, опитваща се да приложи техниката на разярен октопод за да се измъкне, тръгнахме навън. И тогава увисна. Детето де... С цялата си 20-килограмова тежест, която в съчетание със силно съпротивление спрямо всички усилия да изправя отрочето ми на крака, се усещаше поне като 50 кг.
     Най-накрая, хванала детето под мишница, държейки рамото му с едната ръка и десния му крак с другата, успях да се дотътря до колата и след нелека борба, да го закопчая в детското столче. Пред блока някак си съумях да нося трите си торби с покупки и да го гоня едновременно, качихме се на асансьора, направихме няколко курса до мазето и обратно и отново, влачейки се, достигнахме до вратата на апартамента.
     Няма да ви занимавам с тичането, скачането и кълбетата по времето, определено във всички средностатистически семейства за вечеря. Накрая стана време за баня и лягане и тонусът ми рязко се покачи.
Последни няколко обиколки в галоп на всички стаи без изключение и нахлухме в банята. Всичко беше наред докато малкото диваненце не реши да си направи прическа като на Дейвид Бекъм и за тази цел не си изля половин литър сапун върху бретона. Последва нечовешки рев и известен брой писъци. След още няколко "оммммм" успях да му измия и изтрия с кърпа очите и отидохме да слагаме капки за нос (да, забравих да спомена, че сме болни всяка седмица) и да обличаме пижамата. 
     И тук започна истинският ужас...
     Мятане, хвърляне, влачене по земята, скачане на леглото и писъци. Реших да използвам техниките, научени в метрото от статията на Незнамсикойси и се приближих до него, хванах го през раменете, погледнах го в очите и му казах: "Миличък, знам, че още ти се играе, но вече е късно и е време за лягане". Прегърнах го нежно, в следствие на което получих главичка в брадата, няколко шамара и истерични писъци. Цикълът "тичане-скачане-викане" се завъртя отново. Най-накрая хванах малкия велосираптор и с мощна хватка, включваща ръце, крака и брадичка, успях да го напъхам в пижамата. И тук вече нямах друг избор, освен да пусна аудиозапис на приказка на телефона си (по принцип заспиваме на видеа с танцуващи мечета, покемони или други твари, които не бях виждала преди майчинството, но този път реших да съм твърда). След около час и половина въртене, въпроси къде са чичковците, които говорят от телефона и катерене по главата ми, човечето се предаде и със свистящ нос се унесе в блажен сън.
     На предела на силите си затътрих крака към кухнята да си сипя вино. Мислех да дочета онази статия, но май ще си легна за да може поне малко да затворя очи докато не се чуе от спалнята "мамоооо, искам водичка", "сърби ме носът", или "наспах се". Лека нощ!