Всички са равни, но някои са по-равни. /Оруел, "Животинска ферма"/
хххх
Ясен, Асен, Асан и Йосиф бяха връстници. По Конституция, закони и в речите на властимащите – равноправни граждани.
Само дето живееха различно.
Ясен от малък си беше романтик. Тоест – живеещ в някакъв измислен свят на идеи, мъгли и мечти. Стана просветител. Разнасяше доброто и красивото, посвещаваше в умното и хуманното, децата го уважаваха, повечето родители се радваха, че са попаднали на такъв свестен и отнесен от реалността човек.
Асен стана лекар. Умен, можещ, лекуващ телата доктор. Душите не го интересуваха – те пари не носеха. А парите в новия живот трябваха. Много трябваха. Затова и лекуваше – както би ремонтирал машини, ако не бе усетил, че машините не ценят живота и здравето си.
Асан от малък разбра, че останалият свят е създаден, за да може той да си взема каквото иска от него. Не работеше. Освен при престоя си зад решетките, защото там брояха два дни за три, но само при условен труд.
Йосиф знаеше от родителите си – най-хубавата и полезна работа е тая, при която може да си клатиш краката. И стана чиновник. ККакво правеше цял ден,не знаеха даже шефовете му. Но и те не питаха. Обаче, Йосиф беше там, където трябва. Той определяше заплатите на Ясен и Асен, разбира се – и своята. Не надхвърляше много техните заплати. Само два пъти. Двете наведнъж…
И дойде време за пенсиониране.
Йосиф като трудил се за най-много пари, а значи – най-трудещ се, получи най-висока пенсия. Която – по закона, одобрен от него – редовно се увеличаваше и бързо надскочи пенсиите на другите. Поне два пъти.
Ясен получи средна пенсия. Че какво толкова е правил – всеки може да знае, защо тогава да се надценява?
Асен не щя да се пенсионира. Хем докторите дефицит като девствени проститутки хем… Абе, където е капало някога, сега направо тече…
Асан получи минимална пенсия. Така – от милосърдие. Която пенсия започна да расте. Тъй като, нали – минимална, да съжалят горките неработили, та… С две думи – скоро пенсията му настигна и надскочи тая на Ясен, застигна Асеновата. Добре, че оня не разчиташе на църцоренето, а седеше до кладенеца…
Накрая – какво?
Ами каквото си е природно. Йосиф беше погребан гръмогласно, с некролози и венци. И след месец не го помнеха. Асан почива под паметник във вид на цял автомобил, със златни букви изписан. Асен беше споменавам от оцелелите старци в болницата, защото заместник не му намериха – младите бяха по чужбинскоо. А Ясен го помнят учениците, че и децата им го знаят… Ама… Той не може да се порадва. Пък и не се сеща. Нали ви казах – не беше от това време горкият…
Барем сега е нещо получил в благодарност – помнят го. Ама не е честно, ще знаете.
Важното е, че вече четиримата са равни по Конституция и закони…
© Георги Коновски Todos los derechos reservados