Скъпи мой,
Ето навън пак настъпва ден, слънцето изгрява и всичко се пробужда изтърсвайки от себе си спомена за нощта. Но в мен не е ден… напротив сега започва вечната нощ, вечният мрак нахлува в душата ми. Теб те няма… ти си отиде… колко хубава беше тази нощ, нощ на мечти и обещания. Ти отново дойде в съня ми…Сега дори да напрягам мислите си не мога да те опиша точно – ти бе нещо неземно, очите ти – ах, тези изгарящи очи…устните ти – никога няма да забравя тяхната милувка. Все още усещам по страните си твоите ласки, чувам думите изречени на един дъх, усещам аромата на кожата ти, мекотата на устните ти…но настъпи деня и ти си отиде. Не можах да те задържа даже за секунда поне… защо? Защо настъпи този ден, защо слънцето изгря и погали лицето ми със лъчите си, и ме върна на Земята, в реалността…реалност ,в която те няма, в която ти не си до мен… очаквам с нетърпение отново нощта. Знам,че ти ще дойдеш отново при мен, ще приседнеш на леглото ми и ще изчакаш кротко, докато се принеса от Земя ...