Здравейте, хора! Купихте ли си тоалетна хартия? Щото аз си купих!

Това съм аз, Колъо, Бай Кольо, за децата Чичо Кольо от третия етаж на нашата кооперация. Провиквам се от терасата към съседите, правя един вид проверка на личния състав. Ще речете, искам да се похваля нещо. И ще сгрешите. Искам да ги предупредя.

Тя, историята, почна някъде преди седмица, когато с  Пешо от първия етаж се почерпихме здравата, както напоследък често го правим, но то не е защото сме кварталните пияници, а поради важни причини от медицински характер. Понеже времето е такова – грипаво и кихаво, ние си правим редовната ракиена профилактика. Всички знаят, че спиртът убива всичко живо, а ракията, както е известно, е спирт. Няма нищо, което да се опре на ракията – вируси, бацили, рак ако щете – всичко живо умира. Аз още като дете съм виждал в кабинета по биология едни бурканчета, пълни с гадости и всичките умрели, защото са в спирт. Обаче за начинаещите ще кажа, че работата е в дозаата. Ако мислите, че със 100-200 грама ще свършите работа, грешите тотално. Трябва си яко наквасване, за да стигне спиртът до всяка клетка на организма, за да може да я дезинфекцира.

Ние с Пешо това го знаем, обаче било поради това, че жена му ни изгони на терасата, било че градусът бил по-малък, но аз на сутринта цъфнах с хрема. А може и да ме е целувал на изпроводяк серсеминът, той това го прави понякога. То не беше хрема като хрема, ами направо като течове от водопровода – от всички отвори не капе, а църцори. Наложи се два-три дни да мина само на домашно лечение собствено производство. Докато се справях с течовете, свърших всичката тоалетна хартия. На третата вечер слизам до Пешо да продължим с профилактиката, а той още от вратата ме натири: „Махай се, вика, не разнасяй вируси!“ „Какви вируси, викам, от къщи не съм излизал!“ А той: „Абе ти телевизия не гледаш ли? Налази ни китаецът..., айде бягай!“- и тръшна вратата под носа ми.

Аз телевизия отдавна гледам само когато има мач, щото не мога да слушам само за катастрофи и земетресения – прилошава ми при вида на кръв, и след избори, да знам кого да псувам, докато замезвам. Обаче сега пуснах, защото човек в днешно време трябва да е информиран. По единия канал засукана мацка с малка траурна рокличка с ужас в погледа обясняваше нещо, хванах само края, но беше достатъчно. „…от другите се отличава по характерната корона. Забележите ли някой от признаците, веднага при доктора, иначе …процента от населението го грози сигурна смърт.“ Веднага се попипах по темето, не усетих никаква корона, но за всеки случай смених канала. Там един генерал каза, че се обявява военно положение, понеже врагът е безпощаден и настъпва с ярост от всички страни и всички като един трябва с общи усилия да го спрем.

Не дочаках края, какво да слушам повече, ясно е, че сме във война. А щом е война, какво? – правят се военновременни запаси. Веднага омотах два шала около устата, сложих двата чифта очила – за близко и далечно виждане, облякох дъждобрана, с който ходих лани за риба (ужас, той е китайски!), взех всички налични пари, както и банковите карти и хукнах към най-близкия магазин. В суматохата съм подминал Лидъл и  Била се озовах направо в Кауфланд. Народът още не се беше усетил, а може просто да беше на работа. Грабнах две колички и почнах да събирам наред о рафтовете брашно, захар, сол, консерви. Обаче осъзнах, че трябва някакъв ред все пак. Затова реших да вземам от всичко по десет (пакета, не бройки), хем повече разнообразие, хем лесно се смята – слагаш една нула в цената и готово! (У дома видях, че съм взел и десет пакета с клечки за зъби с по сто кутии във всеки. Нищо, ще има и за внуците…) Напълних количките и се сетих, че свърших тоалетната хартия. А гледам народът, колкото беше разбрал, товари и той цели пакети. Пробих си път и грабнах последните девет – по три във всяка ръка и върху другите седнах, докато се разотиде тълпата. Малко ме затрудни смятането, понеже таблицата  с девет ми е най-трудна още в училище. Но 288 рула бяха мои. Касиерката искаше да ме попита дали зареждам частния си магазин, но като видя какво се задава след мен, се отказа и ми подаде касовата бележка. Помолих я да ми я навие на руло, тъй като беше дълга два метра и половина и си я прибрах при другата хартия.

На изхода ме спря охраната, защото не можело количките да напускат района на магазина и никакви сълзи и обещания, че ще ги върна не помогнаха. Наложи се да оставя в залог личната си карта, задграничния паспорт, кредитните карти и рестото, което ми беше останало като кеш. Последното не ми го върнаха после, защото се беше сменила охраната. Вече успокоен, подкарах количките - едната бутах  пред мен, а другата дърпах отзад, за да не правя задръстване по пътя.

У дома се наложи да правя пълна реорганизация, за да наместя покупките. В такива времена мазето е най-несигурното място, но там свалих стария боб, който беше почнал да гръглясва, също и празните буркани, някои от старите дрехи в гардероба. Тоалетната хартия наредих край стените по височина. Стана малко тясно, но пък се получи чудесна изолация.

Докато се трудех така, потейки се и под езика, почувствах, че май хремата ми напълно се е излекувала. Но нямах вече сили дори една салатка да си нарежа. Затова си сипах една гола ракия и седнах да чакам да мине военното положение. Щото аз всичко съм минал – училище, казарма, революция, комунизъм, инфлация, девалвация, демокрация – всичко съм минал и съм оцелял. И сега ще оцелея. Тоалетната хартия ми топли, буквално, защото съм си опрял гърба на нея, другите да му мислят.

Така си прекарах в блажени размисли два дни. Вчера реших да проверя докъде е стигнало положението навън, дошли ли са вече китайците или които там вражески сили и има ли опашки  в магазините. Не видях никого, влязох в кварталния магазин, не че нещо да купя, така, да си доставя удоволствие. Между другото попитах магазинера какво става с тоалетната хартия, ще има ли скоро. „Има вика, прясна е, току-що я докараха, утре пак ще получим.“

Лошо ми стана. Вечерта забравих да изляза да ръкопляскам на балкона на лекарите, на шофьорите и на магазинерите. Затова излизам днес още сутринта рано, проверявам комшиите и ще гледам да не пропусна аплодисментите, че може някой доктор отсреща да ме види и да ме запомни, че съм го уважил, знае ли се…

18 март 2020