Тази сутрин кварталът осъмна със снежен човек. Стоеше си на детската площадка, близо до големия чинар, един такъв наперен, с класическа метла и сламена шапка, с черни въглени вместо копчета. Но нямаше уста – на мястото, където трябваше да бъде голямата му усмивка, някой бе вързал кърпа. В сутрешната дрезгавина превръзката се сливаше с белотата на пресния сняг, но когато съвсем се разсъмна, всички видяха, че снежният човек беше с противовирусна маска.
Макар да бе още рано, по терасите наизскачаха хора. Чу се глъч, детски смях, даже песен. Някой бе преправил „Щъркел шарен, дългокрак“ на „Снежко се завърна пак“. И имаше защо – този късен мартенски сняг, който три дни трупа на преспи и разхвърля на виелици, си беше истинско завръщане на зимата. За последно, си казваха хората един на друг през терасите. Не така обаче стоеше въпросът с карантината. Страшната болест, връхлетяла изневиделица, бе затворила града и държавата, и май целия свят – и краят ѝ не се виждаше.
Затова сега, подключени в ...