Поглед навътре. Там, където съзнанието чува желанията на сърцето. Там, където то запаметява нуждите и започва да ги търси. Какво исках да открия в Мария? Към какво се стремях в тази „връзка“? Бях ли изплашен? Изплашен заради това, че възрастта ми напредва, а аз не бях изпълнил дълга. Бях ли изгубен? Заради всички сблъсъци на туптящото и разума?!...
Има момент в живота на мъжа, в който един от важните ходове приключва именно в границите на сигурността и онова, което го приема такъв, какъвто е. С всичките му странности. Идва момент, когато той започва да обръща внимание на сериозното, пренасяйки всички онези свои желания в компромиса отсреща. Настъпва етап, когато важното започва да изправя везната с онова, което има смисъл. А несигурното... отстъпва сякаш... никога не е съществувало.
Иванина влезе в живота ми като стихия. Още в началото бе ясно заявила, че ще бъда неин. Връхлетя ме с шепа думи, но достатъчно силни и провокативни. Тръгна към мен, сякаш ме познаваше от дълго. Сякаш бе убедена, че нещата между нас са неизбежни. Че няма друг път. Че пътят е отреден за двама ни. Нахлу няколко пъти през вратата ми. С онова нейно ярко въздействие. Беше като турнадо. Поглеждаше ме право в очите и се насочваше към самия мен. В моментите, в които оставахме с мислите си, тя споделяше гласно своите. Неколкократно заявяваше, че действа така, както диктуват желанията й. Показа се като непоколебима. Като човек, можещ да направи и немислимото, за да даде свободата в избора на отсрещния. Във всички свои стъпки напред крещеше, че е повече от уверена в себе си. Че знае какво прави. Коя е. И на какво е способна. За пръв път срещах такъв човек. Човек, който чрез знанието за собствените си граници се приближиваше до недопустимото за обикновеното съзнание и все пак омайваше... с мъдростта на търпението си. Да, това беше мъдрост. Нещо, което се добиваше с опит и години. 
– С какво съм те заслужил? – потърсих отговора в очите й.
– А аз теб?
– Какво... засрами ли се? Гледай ме!
– Не мога, има шанс да се изгубя напълно...
– Хайде, да закусим. – взех ръката й.
Нуждаех се от тази свежа нотка. От това ново начало. Трябваше да се доверя на Иванина. И на пътя, по който искаше да ме поведе. Правеше на пръв поглед толкова обикновени неща за мен, а те значеха повече от всичко, което до този момент бях виждал и чувал от други хора. Не я познавах добре и въпреки това... бях някак спокоен. Особено след като така неочаквано и с лекота прие, че Мария също бе в къщата. Не бих и предположил, че ще остане толкова уравновесена. А беше само на 25. И 11-годишната ни разлика явно правеше и двама ни много внимателни един към друг. Много по-съобразителни с обстоятелствата и всичко онова, което все пак доизграждаше съзнанията ни различно. Тя имаше своите си интереси. Аз – моите. И до сега не си бяхме попречили за нищо. Не си бяхме забранили каквото и да било. Беше друго. Някак освободено, но в същото време доказващо сериозност.
***
След закуската реших да си взема душ. Тръгнах към стаята. А Мария тъкмо излизаше от тяхната и думите й ме накараха да спра:
– Какво си мислиш, че правиш? – процеди през зъби.
– Какво искаш, Мария... – обърнах се с нежелание.
– Павеле, не се опитвай да се сближаваш с детето ми. Не искам да го правиш, ясно ли е?
– Мария, ти откачи напълно...
– Как изобщо смееш да ми говориш така?
– Сега ще попиташ и как изобщо съм спал с теб, нали?! – приближих се и я изгледах. – Не се опитвай да ме изкараш виновен, Мария! Писна ми да ме разиграваш. Ако искаше да е по друг начин – нямаше да ми пишеш, нямаше да ме търсиш. А ако искаше да е по още един много по-различен начин – до сега да беше зарязала онова чудовище и да бяхме си уредили живота!
– Въобразяваш си, че с теб можем да направим нещо заедно ли?! – изсмя се ниско.
– Да, Мария. Щяхме да направим много, вместо да се виждаме тайно от съпруга ти и да се крием по мотелите. Отнесох се сериозно към това, ако искаш го наречи и... грешка. Но бях напълно готов да загърбя всичко, за да съм с теб. Разбираш ли ме? Виждаш ли го в очите ми? Това... е любов. Но аз не мога да играя повече игрички, затова ме извини, но повече не искам да ми прехвърляш отговорности, които не са единствено мои.
– Толкова си побъркан, Павеле... Знаеш ли къде се намираш, чуваш ли се?!
– А ти с какво право ми говориш така?! Виж какво... не ми се занимава. Това не е моето. Бъди щастлива там, където си и живей така, както желаеш!
– И какво... просто ще заминеш, без дори да сложиш край?
– Какъв край ще сложа, Мария, след като дори не съм положил начало?! Ти изобщо не ме познаваш...
Обърнах гръб и заминах. Бях повече от бесен. Не знаех къде се намирам. Идеше ми да ударя нещо, да счупя всичко наоколо. Просто нямах думи. Какво, по дяволите, искаше тази жена?! За Бога! Постоянно се опитваше да прехвърли вината в моето поле. Да сложи етикет на името ми. Да, обичах я. Нямаше как да го отрека. Но трябваше да прибера всички свои мечти и най-накрая да сложа край на това. Не издържах. Нямах сили да се боря. От моя страна... всичко бях направил, за да й покажа и докажа, че съм сериозен в намеренията си. Мислех да тегля заем, да си купим къща, която да обновим заедно. Да направим крачка напред към съвместния живот. Щяхме да заделяме по малко, за да изплатим дължимото. Виждах много картини с нея и всички те ми се струваха съвсем възможни. Съвсем реални. Апартаментът ми също бе свободен. Наскоро го бях оборудвал с всичко необходимо. Имаше малки детайли, които трябваше да изгладя. Щеше да бъде добро начало за подобна стъпка. Всичко това си го представях и бях готов да го изпълня. А тя дори не бе говорила с мъжа си, не бе споделила как се чувства и какво й липсва. Едва ли щеше да го зареже. Вече дори си мислех, че никога няма да го направи. Заради Дани. Това бе. Край. Нямам право на повече думи.
***
В късния следобед с мъжете се заехме да запалим барбекюто, докато дамите приготвяха останалото в кухнята. Залезът над планините беше впечатляващ. Иванина ни остави по горещ чай. Температурите бяха рязко паднали. Още няколко семейства бяха пристигнали по-рано, за да празнуват тук. Всички скари в двата ъгъла се използваха. Чувствах се прекрасно. Изгледах Иванина от горе до долу и тя сякаш усетила погледа ми... се обърна и ми намигна. Усмихнах й се закачливо.
– Ей, страшна е! – побутна ме Стоян. – Я кажи... къде я намери?
– Запознахме се в бара. Трябва да дойдеш някой път – пада се след “Vikont”.
– Като модел е...
– Не можеш да й го отречеш.
– Мисля, че трябва да размислиш за Мария.
– Вече го направих, не мога да се бутам повече там...
– И аз така ще кажа... не го заслужаваш това нещо.
Беше след 22ч., когато една от компаниите реши да пусне музика и да поздрави останалите. Песните вървяха, докато в един момент започна балада и всеки покани своята половинка. Това щеше да е първият път, в който с Иванина щяхме да танцуваме заедно. И двамата го желаехме, затова просто се спогледахме и сякаш неусетно се бяхме намерили в прегръдката на другия. Беше толкова хубаво да чувствам, че до мен има жена. Тя отмести ръце от врата ми и докосна лицето ми, поглеждайки ме. След това намери устните ми.
– Здравей... – засмях се ниско.
– Здравей... – гледаше право в очите ми.
– Приятно е, нали?
– Харесва ми да съм с теб. Много. – погали страната ми.
– Въпреки всичко?!
– Въпреки кое? – отмести за момент поглед и се усмихна. – Не виждам причина да се притеснявам.
Намеренията в тона й все повече ме привличаха... 

 
Следва продължение...