Сив, убиващ с апатията, която носеше със себе си, следобед бе обхванал града. Улиците бяха прогизнали от среднощния дъжд и във въздуха се носеше успокояващата миризма на мокър асфалт. Тази потискаща и в същото време омайваща обстановка бе прибрала всички хора по домовете им. Макар повечето от тях да спяха, поддали се на опияняващото изкушение, което се носеше из въздуха, имаше и малко хора, които се занимаваха със своите си неща. Жените привършваха своите домашни задължения, четяха сълзливи книжки или гледаха сапунени сериали, а мъжете четяха сутрешния вестник, разсеяно гледаха повторението на някой мач или просто седяха в креслата си и се взираха в нищото.  Сред цялата тази скучна идилия имаше едно момиче, което се бе заело с нещо различно. Това бе Мия. Млада художничка, продала едва десетина от своите творби, тя стоеше в затънтеното си ателие, облечена в стара прокъсана туника, изпълнена в разноцветни петна от темперни и маслени бои. Тя държеше в едната си ръка четка, а в другата палитра. Дълбоките ù сини очи се взираха безизразно в бялото платно, което стоеше пред нея. Платно, изпълнено с потенциал да се превърне или в шедьовър, който да ù донесе пари, с които да си купи нови бои и да яде две седмици, или да стане поредния боклук, чиято съдба би била да потъне в „Мрака на отхвърлените” , както наричаше Мия стаята, в която държеше всичките си „провали”.  Тя бе младо момиче, на двадесет и пет, с ефирна кестенява коса и пленителни сини очи, очи, видели много през живота си - страдание, глад, радост, болка, но и очи, съзиращи цветовете така, както никои други. Мия живееше сама в ателието си, където компания ù правеха единствено изрисуваните платна и задушливата миризма на нейните бои. Тя бе завършила художествена гимназия с отличие, много от рисунките ù, вече години след дипломирането ù, още красяха фоайето на училището. Имаше талант. Живописта  бе нейната страст. Тя обичаше цветовете, те я опияняваха, отвеждаха я в неин свят, много по-красив, много по-наситен от този, в който живееше, свят, в който нямаше сиво, свят, в който тя бе щастлива. Сега  Мия стоеше пред платното и просто не знаеше какво да сътвори. Цялата тази сивота, ароматът на мокър асфалт, тишината, сивото небе, те не бяха цветни. Като стар, ням филм, вселената, в която тя живееше, я обгръщаше със своите апатични пипала. Мия потопи четката в сивия цвят, който бе нанесла на палитрата. Тя мразеше сивото и все пак, ако въобще можеше да нарисува нещо в този ден, лишен от всякакви емоции и цветове, то  това щеше да е графика. Нямаше избор, изостанала с наема за ателието, яла за последно преди два дни, просто трябваше да рисува, но не за да живее, а за да оцелее… Допря четката в платното и усети онова чувство, което изпитваше всеки път, когато нанасяше първата линия. Чувството, че омърсява едно съвършенство. Че осквернява бялото платно, така невинно и непорочно. Това чувство я караше, я задължаваше да създаде нещо поне толкова красиво, колкото и съвършената белота, покриваща плота, върху който тя работеше. Започна да рисува. Както всеки път, когато го правеше, Мия се пренесе в друг свят, далечен и различен  от реалния, но този път той не бе цветен и жизнен, бе още по-тъмен и мрачен, бе светът на нейната тъга, на тази болка, която с яростната си сила покриваше сърцето ù, отдавана лишено от човешки емоции. Започна да си представа миналото, но не такова, каквото беше, а такова, каквото тя искаше да бъде. Представяше си се в обятията на приятеля ù, които я заряза, защото бе нает от някаква компания за анимация, представяше си как прегръща майка си, която бе починала една година, преди Мия да се дипломира, представяше си още много прегръдки, но всеки път, когато пред очите ù изникваше образът на любим човек, то той веднага почваше да се отдалечава и потъва, сякаш потъваше в бездънна бездна. Мия не виждаше бялото платно, не усещаше как движи четката и я потапя в различните бои, тя рисуваше в нещо като транс. Докато тялото създаваше картина, съзнанието ù бе потънало в забравата на изгубените хора, чувства, места и години. От сините ù очи се стече сълза, после още една и още една. Тя заплака, не усещаше, че плаче, все още беше в онова състояние, когато разбира какво рисува, едва когато го завърши. Мия бе самотна. Най-самотната жена на света, но в самотата тя бе развила своя талант, бе придобила умение, дарба, които можеха да живеят само в сърцето на един отшелник. Мия отвори очи от транса, в който бе изпаднала, и видя, че от бялото платно, което стоеше пред нея, я гледаше собственото ù лице. То бе тъй изящно, тъй съвършено и тъй тъжно. В очите на автопортрета, който тя бе направила, несъзнателно се четеше най-красива тъга, тъгата, която може да се види само в очите на самотния творец. Когато Мия видя какво е сътворила, заплака с всички сили. Осъзна колко е самотна, осъзна тежестта на бремето, което носеше на плещите си, осъзна, че е съвсем сама, сама в света, който тя бе създала и в  който тя щеше да бъде както господар, така и роб до края на живота си...