Когато Бойко реши да записва курсовете и да става ловец, незаменима помощ му оказа бай Стоян. Много енергичен и ерудиран човек, въпреки натрупалите се върху плещите му вече шейсет и пет години, бай Стоян, усетил мерака в душата на момчето и пламъка в очите му, взе решение да му помогне. Той задейства връзките си в горското и полицията и за кратко време, след успешното завършване на теоретичния и практичния изпит, младият ловец се снабди с чисто новички билет и разрешително за носене на оръжие.
“Барут, а не кръв тече във вените ти, момче” – обичаше да казва често бай Стоян, а веднъж добави:
– Понеже виждам как меракът искри като огниво в очите ти, а и с покойният ти вуйчо бяхме големи приятели, искам да ти направя един подарък – и както бяха седнали на масата, той бавно стана от стола, бръкна в джоба на панталоните си, извади връзка ключове и се отправи към голямата оръжейна каса в ъгъла на стаята. Отключи я и извади оттам запазена, с добре смазани и лъскави цеви, немска успоредка марка “Бюхаг”.
- За теб е момче, подарявам ти я. Аз си имам друга пушка, а пък и няма да живея вечно. Пушката е хубава и е от серията “сама си бие”. Иска ми се, когато си отида от този свят, вуйчо ти да ме посрещне с усмивка, а не да ме гледа накриво. Хайде, вземи я и й се порадвай. Твоя е.
В първия момент Бойко не можа да каже нищо от изненада и радост. Той силно прегърна стария мъж, усещайки как гърбът му леко припуква под натиска на ръцете му, а от устата му едва се процеди благодарствена въздишка:
- Благодаря ти, бай Стояне!
На следващия ден двамата мъже отидоха в районното, прехвърлиха оръжието, изпиха по една бира в кръчмата и надигайки се да си ходят, на раздяла, бай Стоян го хвана за раменете и му рече:
- И да не забравиш есенес да ми се обадиш да те водя за зайци. Знаеш, че хвъркатото мен не ме влече, ама виж заека е друга работа. Знам им ятаците, ще вземем бележка, ще се разходим и ще се приберем с пълни торби. Хайде остани със здраве и наслука през новия сезон.
- Много здраве и слука през новия сезон и на теб, бай Стояне. Скоро ще се чуем.
Те се разделиха и тръгнаха в двата противоположни края на улицата.
Неусетно се измушиха следните месеци и като дългоочакван и скъп гост, октомври пристъпи на прага и почука на вратата. Препирните около откриването на ловният сезон, заедно с песните на щурчетата през август, останаха в съзнанието на ловците като ехо от далечен спомен. Времето застудя, а сутрините и вечерите се изпълниха с лек, хаплив студ, който неприятно щипеше лицата.
Прибирайки се една вечер от работа, Бойко остави раницата до вратата, извади телефона и набра номера на старият си приятел:
- Привет, бай Стояне! – бодрият му глас, като камбанен екот отекна в слушалката. – Лятото се бяхме разбрали да ме водиш за зайци. Ето, октомври дойде и аз съм на линия. Казвай, кога мога да мина през вас и да се разтъпчем из Ярловските угари?
- Нямаш проблеми, Бойче! – дрезгавият глас на стария ловец не отстъпваше по бодрост на този на момъка. – Утре ще мина през секретаря на дружинката и ще взема бележки. В събота сутрин, към седем, те искам до нас.
- Добре. Тогава до събота.
***
В ранното съботно утро, още по тъмно, Бойко спря колата си пред малката двуетажна къща в края на селото. Подранилият есенен вятър напористо гонеше окапалите жълти листа по улиците, а от изток небето бавно просветляваше. Той отвори пътната врата и по тясната дворна пътечка се запъти към къщата. Постройката тънеше в тъма и блажена тишина. Само едно от прозорчетата на лятната кухничка светеше и хвърляше бледата си светлина навън. Бойко се приближи, почука на вратата и след като чу бойкото бай Стояново “Влез!”, натисна дръжката на вратата. В кухничката бе приятно топло, нахвърляните в печката дръвца припряно пукаха, а на котлона къкреше медно джезве, пълно с кафе. На стената бе окачен голям трофей от дива свиня, а до него висеше картината на художника Василий Петров “ Ловци в почивка”.
Бай Стоян, облечен в ловната си униформа, весело се усмихна изпод побелелите си мустаци, подаде една чашка на госта си и сипвайки му от топлата напитка, набързо му каза:
- Колегата Вихрен трябва да дойде всеки момент. Ще ловуваме в местността “Черните каваци”. Сега там е удобно, полетата са изорани, угарите са дълбоки, а в близост има малки смесени широколистни горички и блокове с лозя. Ще вървим във верига до ръба на угарта и знай, че щом ги вдигнем, зайците ще бягат по посока към горичките или към лозята.
Бойко разбиращо кимна с глава и продължи тихо да отпива от кафето си.
Не след дълго отвън се чу изръмжаването на двигател, последвано от изсвирването на клаксон. Ловците грабнаха пушките, излязоха навън, качиха се в джипа на Вихрен и бързо потеглиха към ловището. Отзад в багажника шумно лаеха и тупкаха с крака двата дратхаара на Вихрен - Тара и Съни.
Слънчевият диск се беше издигнал високо в небето, а над угарите тежко размахваха криле множество ята врани и гарвани. Есента бе “опожарила” по своему листата на дърветата от околните гори в жълто, оранжево и червено и те изглеждаха така, сякаш бяха извадени от статива на импресионист.
Слизайки от джипа Бойко извади пушката, измъкна я от калъфа, сглоби я и бързо я зареди. Ловците се разтеглиха в малка верига и полека тръгнаха по ръба на угарта. Вихрен държеше лявата фаланга на “бойния” ред, бай Стоян вървеше по средата, а десният фланг се поддържаше от Бойко. Времето се пооправи, вятърът стихна, а слънцето, усмихвайки се, приятно галеше с лъчите си лицата им.
Не се беше изминало много време и Тара направи първата стойка. Имаше нещо магично, нещо мистично в лова с кучета работещи със стойка, което много се харесваше на Бойко и неудържимо го привличаше. Начинът, по който кучето усетило дивеча застава неподвижно, цялата напрегнатост, която се излъчва от застиналия му профил, моментът, в който дивечът се вдига и сякаш винаги заварва ловеца неподготвен. Всичко това караше напрегнатите и изтънели градски нерви, тъжно да проскърцват и да те издадат в неподходящия момент.
С бързи крачки Вихрен се приближи до Тара, застана зад нея и отривисто й подвикна:
- “Дай”.
Заекът не успя да пробяга и двадесетина метра - последваха два къси изстрела, той се преметна два пъти и се кротна върху студената и рохкава пръст. С привично движение Вихрен продуха двете цеви на пушката, взе дивеча от устата на послушно донеслото го до него куче, мушна го в торбата и ловците продължиха напред. Раздразнени от изстрелите, двете кучета още по-енергично се защураха по браздите. На едно място, където най - вероятно получени от повторна оран няколко бразди бяха по-високи от останалите, точно в сектора на Бойко, Тара отново спря и направи стойка. Младият ловец закрачи към кучето и стигайки до него леко повдигна пушката и тихо му подвикна. Сякаш изстрелян като от тетива на лък, заекът бързо се насочи към малката горичка вдясно от ловците. Бойко бързо вдигна пушката, прицели се в ушите му и натисна спусъка. Над угарите се разнесе силен изстрел, чието ехо достигна до горичката и се замота около стволовете на дърветата. Заекът привидно тежко тупна върху буците пръст и не мръдна повече. Решил да не му стреля втори път, Бойко измъкна дивеча от налитащите кучета и го мушна в раницата.
Около обяд ловците решиха да починат под сянката на един голям дъб в покрайнините на малка смесена горичка от дъб и акация. Постлаха вестници, извадиха каквото имат от раниците и насядаха на импровизираната трапеза. Настроението беше приповдигнато, понеже имаше слука – Вихрен бе ударил два заека, а Бойко един. Само раницата на бай Стоян беше празна, но и той усмихнато клатеше глава и си боцкаше от луканката.
На едно “островче” образувано от забравени при оранта каниш и тръни, Съни направи стойка, бай Стоян се приближи до нея и тихо я насърчи. Каква беше изненадата изписана на лицето на старият ловец, когато вместо заек, от високите трънаци се вдигна дребна сърничка. Тя бързо се насочи по ръба на угарта, мятайки мръсно бялата си задница към близкия лозов блок, сподирена от веселите викове на ловците.
- Ей, Бойко! – шеговито подвикна Вихрен, отпивайки глътка вода от манерката си. – То, твоят заек, дето го гръмна, май гюдженче беше бе, а? Едногодишно детенце! Я, виж моите колко са големи. То такива неориентирани зайчета всеки може да бие. Я го извади от раницата и да ги премерим.
Не свикнал на зевзешкия характер на колегата си, Бойко се засегна, протегна ръка, придърпа раницата до себе си и без много да му мисли разтвори ципа. В този момент, неочаквано и за тримата, гъвкавото ръждивокафяво заешко тяло се изплъзна като змия изпод ръцете на младия ловец и за части от секундата се скри в близките храсти.
- У, у, у, заека, заека избяга! Дръж го! Стреляй! – над поляната се разнесоха разбъркани команди, а Бойко остана да стои вцепенен, стискайки отворената и празна раница в ръце.
Пръв се посъвзе от първоначалната изненада зевзекът Вихрен:
- Eй, Бойче! Твоят заек, освен, че е малолетен има и бронирана жилетка. Видя ли колко бързо се шмугна в шубраците? Все едно го гонят триста дявола. – смехът му отново прокънтя и се шмугна между крайните дървета.
Бойко безпомощно стискаше раницата и хапеше до кръв устните си от яд. Не можеше да повярва какво му се е случило.
- Хайде Бойко, не се ядосвай! Знаеш ли още колко угари ще отъпчем следобед? Все ще ти изскочи нещо. Празен няма да се върнеш. – успокоително му говореше бай Стоян.
- Ама, бай Стояне! – гласът на Бойко хриптеше. - Нали каза, че пушката е много хубава, че била от серията “сама си бие”. А виж станах за смях пред хората.
- Не е толкова важно с какво се стреля момко, а кой стреля. Ти най – вероятно си улучил заека, но сачмите не са го ранили смъртоносно. Получил е моментен шок от повърхностната рана на главата, отърсил се е от него и в момента, в който си отворил раницата, е побягнал. И на мен ми се е случвало като млад ловец. Нека това да ти послужи като урок и да ти виси като обица на ухото. Хората са го нарекли с една дума – слука.
Следобед ловците продължиха лова в съседните угари и в края на деня никой не се прибра в къщи празен.
Ноември, 2016г.
© Първан Киров Todos los derechos reservados