Из „Случки на втория етаж”

Заешка кръв

    Хирургът д-р Михо Михов беше приключил със задачите си за деня, участвал бе в операция и половина и сега, в края на работния ден, се отправи  към хирургичния кабинет на поликлиниката. Неговият часовник "Омега" показваше точно 13.45. Той не беше на кабинет, но обикновено по това време на деня слизаше долу, където много често благодарни пациенти го даряваха с вкусни месни и наливни подаръци.

     И днес щастието му се усмихна – един изписан вече болен му се отблагодари с петлитрова PVC тубичка чудесно домашно червено винце. Мекото небце на д-р Михов затрептя в блажено очакване да отпие от този еликсир. Той усмихнат благодари за вниманието и, здраво стиснал торбичката с безценното питие, тръгна да се прибира към клиниката. Направил само няколко крачки, той внезапно се закова на място. Пътят до неговото шкафче не бе много кратък, виеше се по коридори, стълбища и покрай множество кабинети. И което беше най-лошото – можеше да се сблъска с анестезиолози! Това го накара да се обърне и да тръгне към паркинга пред поликлиниката, където предвидливо бе паркирал колата си. Това бе изпитана методика, макар че преди година болезнено се бе разделил с единия от двата чувала с картофи след близки срещи (от трети вид) с анестезиолози. В този момент, с много гняв, д-р Михов установи, че най-лекомислено е забравил ключовете за колата в шкафчето си, а и навън бе страшен ноемврийски студ.

    След като мислено се прекръсти, той тръгна с нерешителни крачки по прекия, но пълен с опасности път по коридорите. Първите 50-60 метра измина безпроблемно, усмихнато отвръщаше на поздравите на колегите си, но не можеше да се отърси от предчувствието за нещо лошо. И лошото не закъсня – вратата в дъното на коридора се отвори и от нея се появи анестезиолог. Проклинайки късмета си, хирургът Михов реши небрежно да мине покрай него и, без да привлича излишно внимание, скоростно да достигне до спасително шкафче. В този момент забеляза вперените, присвити и изучаващи очи на анестезиолога д-р Никола Николов, разпознал веднага смущението му. Д-р Михов сведе поглед към торбичката си и се смрази още повече – от отвора и закачливо надзърташе тубичката с вино!

    Хирургът разбра, че е разкрит и реши, че повече няма какво да губи. Сваляйки всичките си карти на масата той, привидно бодро, каза :

   - Ааа, един пациент ми даде това винце, каза, че е истинска заешка кръв!

    Анестезиологът не бързаше да отговори. Той внимателно преценяваше ситуацията, и като ловец, прихванал своята жертва, обмисляше първата си стъпка. След като реши, че този коридор не е най-подходящото място за сцена на местоотнемане, той привидно добронамерено се усмихна на хирурга и двамата тръгнаха по стълбите към втория етаж. Стигайки до Лицево-челюстното отделение, д-р Михов виждаше вече спасението и вежливо пожела приятен ден на анестезиолога. В този момент д-р Николов приятелски прегърна през рамо колегата си и и го покани в Реанимация за една консултация. След като не можа да се сети за някаква смислена причина да откаже поканата, д-р Михов последва колегата си със свито сърце, като едно изгубено дете, отчаяно и изплашено. Но лошото предстоеше.

    Влизайки в Реанимация, д-р Николов ненадейно се обърна към една сестра с думите:

-         Сестра Георгиева, д-р Михов е дошъл при нас да ни почерпи с винце.

    Осъзнавайки цялата неизбежност на ситуацията, в която се въвлече, хирургът тежко се отпусна на най-близкия стол и промълви:

-         Добре де, дайте една чаша да ви налея да го опитате.

Положението рязко се влоши, когато се появи и втори анестезиолог – д-р Стоян Стоянов. Двамата анестезиолози учтиво обясниха на виночерпеца, че сега не им се пие и, че е по-удачно да си прелеят в нещо от неговата тубичка. Изневиделица се появи втора сестра, която носеше празна двулитрова бутилка от Кока-кола. Ужасът нахлу във вените на Д-р Михов и вцепенен, той не можа да реагира. Като през пелена той безучастно наблюдаваше как д-р Стоянов сръчно преля два литра хирургично червено вино – тип заешка кръв. След този акт двамата анестезиолози, сравнявайки разпределеното количество, услужливо предложиха на хирурга да си разменят бутилките, за да не ходи той с преполовена тубичка. Когато видяха обаче, че кръвта се смъква от лицето му, те благородно се отказаха от тази си идея. Като му благодариха за жеста с почерпката, изпълнени с признателност, те го изпратиха до вратата.

Д-р Михов стигна до своето шкафче, което вече не бе спасителен бряг, без да помни пътя, по който бе минал. Колегите му хирурзи го заговаряха, той отвръщаше вяло и несъсредоточено на зададените въпроси.

Бавно се облече, напълно ненужно сложи олекналата тубичка в по-голяма торба и се отправи към паркинга. Навън прехвърчаха ситни снежинки, но опустошената му душа не му даде възможност да ги забележи. Дори колата му не запали от първия път, сякаш и тя бе обладана от мрачното настроение на собственика си.

Бе пролята кръв, макар и заешка. След този ден нищо вече не бе същото!

(Имената на героите са художествена измислица, всяко съвпадение с действителни лица и събитие не е случайно )

                                                                                                Винченцо