21 may 2020, 21:10

Загадката Бастет 

  Prosa » Ficción y fantasy
1352 1 6
7 мин за четене

          Вървим по пътя, а той лъкатуши и става все по-стръмен. От двете страни се извисяват могъщи дъбове и буки, преплели клони и листа като стражи, охраняващи лоното на Странджа. Храсталаци ни се изпречкват пред очите и сякаш неотстъпват да минем нагоре. Задират ни дрехите, дърпат ни по ръцете и препречват краката ни. Слънцето проблясва между зеления купол на дърветата, но някой заблуден лъч успява да пробие сенчестата гора и да освети лицата ни. Тихо е. Не се чуват птици, а стъпките ни потъват в тревите без звук. Групата мълчи и всеки си мисли за своите си неща.
         Екскурзоводката ни подканя да продължаваме все нагоре и нагоре. Вече съм измаляла от изкачването и спирам да пийна вода. Самата и аз не знам защо се записах за  тази екскурзия. Чудех се какво ще правя през тези четири празнични дни за Гергьовден, така че реших да се разходя в Странджа.

На листовката пишеше – Магията на Странджа  от София - с. Младежко - Малко Търново - водопад Докузак - Гробницата на Бастет– София. 

        Нищо не знаех за Бастет, но в гугъл излезе доста материал. Четях и си представях богинята Бастет, жена с глава на котка, тяло на нимфа, окото на Ра, събрала в сърцето си мъдростта и истината на вековете. Колкото повече легенди четях, толкова повече се запалих. Исках да обиколя тези места, където е  положен саркофага на богинята. Примамих се от непознатото и странното, мистичното и неразгаданото. Любопитството ме изгаряше от вътре да науча истината за Бастет. Прочетох, че по Гергьовден ставало нещо…Богинята давала знак. На канарата се виждали холограми, излизала светлина… А сега е точното време…и аз ще съм на точното място…
……………………………………
        Мислите ми препускат хаотично из главата, бръмчат като ято оси, неискани и неканени, досадно нахални. Градско чедо съм, израснах в столицата сред бетон и човешка суета, забързана в сивото ежедневие. Бързах да живея… С лекота  и отлични оценки минавах от клас в клас, после университета, докторат, хубавата работа и бързо изкачване в кариерата.

           - Браво, Ина! – все ме поощряваха учителите и професорите, с погледи вперени в мен. И аз вървях по стълбицата на успеха, не ги разочаровах. Симпозиуми, конференции, изследвания, публикации…Годините прелитаха, станах на 36. Ни мъж, ни коте, ни семейство. Сама бях.
     Не бях много щастлива, докато в един слънчев в живота ми не влезе Камен. Занизаха се цветни дни с много любов. Смях, благост в душата ми, спокойствие и обич. Имахме мечти да сме заедно, да съградим дом, да имаме дете. Но нищо не е вечно, нещата се объркаха. Аз пометнах нашето дете, а Камен ме изостави щом чу прогнозата, че не мога да стана никога майка. Събра си нещата в две раници дадве  -  натри, взе си чантата с лаптопа и замина. Гледаше надолу в земята, сякаш нямаше смелост да ме погледне в очите, забързан да изчезне и да си тръгне от мен.
          Аз стоях като истукана на вратата, разбирах, че ми се сгромолясва света, но не можех да кажа и дума. Не можех да го  спра.  Бях непотребна. Безплодна като пустиня. Смачкана от съдбата. Тя, която с едната ръка ми даде блестящ ум и кариера, а с другата ми отне любовта и семейството. Да има равновесие.
           Заредиха се трудни дни, бях като объл камък, на никого не нужен, никъде непасващ. Самотата се залепи като ръкавица около душата ми. Странях от колегите, мълчах си и станах саможива.
      Работата ме спасяваше през деня, в лабораторията тествахме непознати неща, интересни ДНК в областта на рекомбинантните биотехнологии, но нощите ме ужасяваха. Лежах сама в голямото легло, без сън и посока. Най – зле се чувствувах през уикендите и празниците. Чудех се какво да правя през това време, а часовникът беше сякаш зациклил. Минутите се нижеха отчайващо бавно. Не си намирах място и цел. Буксувах и не тръгвах напред. Нещо ме натискаше в душата, като воденичен камък тежеше. Но чаках утрото, за да се захвана с работа. Да бъда с нещо полезна в този си живот.
……………………………
     Затворих с капачката бутилката вода и тръгнах да догоня хората. Храстите и камъните ме спъваха, но аз побързах по пътеката.
      Няма да се отделям от групата, остава да се изгубя в гората…
     Подхлъзнах се, маратонката ми се извъртя, но добре, че не си навехнах глезена. Търчах по нагорнището, а челото ми плуваше в капчици пот. Задъхвах се  и хриптях  от бързане.
     Стигнахме до върха Градище. Пред мен е пещерата с две дупки като очи. Каменни очи, гледащи право в мен. Сякаш очите на скелет, изцъклени в нищото…Тръпки ме побиха…

         Защо дойдох тук? Проклятието на Бастет… дали ще ме настигне? Не че съм много щастлива, но…            

         Иманяри и археолози са намерили смъртта си в разследване на тази загадка…Ванга е предрекла, че в саркофага на богинята се крие истината за две хиляди години назад и две хиляди години напред… Такива светила на археологията не са успели... Коя съм аз, че да искам да узная загадката Бастет? Едно момиче от София, любопитно и много наивно  да узнае за Света? За познанието и истината…

    Зелените води препречваха входа на пещерата и потрепваха разлюлени, макар че нямаше вятър. Образуваха се кръгове, сякаш някой е хвърлил камък в тези води. Един кръг, втори кръг, трети… и нещо цопва вътре, от нищото… Наобиколихме входа и загледахме онемели. Страхът ни е стиснал за гърлата. Ококорили сме очи и не смеем да издадем звук. Водата е изумрудена и кристално чиста като сълза, застива и после започва да се плиска около скалите…Мистично и страшно. Сякаш ръцете на богинята люлее вълните и си играе с тях. Всички мълчим…Тишината тегне във въздуха, с нож да я режеш… Непозната енергия и сила се усеща. Гледаме отнесени и вглъбени. Става горещо, като нестинарска жарава…
     Нещо ме стиска за гърлото и не мога да си поема глътка въздух. Краката ми натежават, а в главата ми пулсира от болка. Чувствувам  някаква мощ, която приплъзва у мен и ме изпълва с неподозирана сила. Поглеждам над скалата и виждам сноп светлина. Бяла лъчиста светлина като първия паднал сняг, кристална и чиста. Бялата пелена се спуска върху мен и ме обгръща ласкаво и нежно. Душата ми се рее нагоре във вихър…
-    Какво става, мъртва ли съм вече? И аз ли съм малка светеща точица…?
-    Неее… -чувам глас от дълбините - Ти си в петото измерение…
   Тогава ги видях… Слязоха от лодките и пъплят към върха…Черни хора понесли траурният саркофаг. Той е покрит със златна мантия, изобразен с котка ,птица и змия.   Те пристъпят бавно и величествено, ходилата им са изранени от вървене, кървят и оставят дири, но те не спират. На лицата им имат маски, с глави на котки…Свитата на Бастет … в VIII в.пр.Хр. 
       Яките им мускули се напъват като корабни въжета…Те са понесли своята богиня в лоното на планината, там където е пожелала да бъде. Искала да е по тези земи, завинаги в Тракия.
        -Но коя е тя? –питам
.
  Гласът ми отговаря:
-    Тракийска принцеса пренесла се в Египет, научена на мъдрост от Соломон, превърнала се в богиня на радостта, веселието и плодовитостта. Тя помага на жените и ги дарява с рожби…Тя знае за Земята и Космоса…знае истината за света, законите на Времето,  и Вселената, знае за Слънцето и Луната, за хилядолетия преди и след…
Събирам смелост и питам:
- А, ние, човеците…Кога ще узнаем Тайната?
- Когато навлезете в петото измерение…Когато доброто надвие злото, Ангелът надвие Демона, тогава съзнанието ще се възкачи. Чака ви дълъг път…ще усетите ярко цветовете и формите, осезанието и чувствеността ви ще се промени, ще вървите по пътя… пътят на другата реалност, ще излъчите нови вибрации и честоти. Честоти, които са заредени с доброта, благородство, честност, благоразумие, свобода, милосърдие и щедрост. Ще забравите за алчност, злоба, лошотия…
 Това е петото измерение. Петото ниво  на мултиизмерния Космос. Тогава ще узнаете Тайната на Бастет, истината за Човека и Вселената, за деня и нощта, за Космоса и Земята,  за всички непознати за вас неща. Но това познание не се дава даром…Трябва да сте добри и смели. Може да минат хилядолетия да узнаете за Истината …Сега се заблуждавате, че знаете нещо, но познанието ви е като прашинка от Истината…
       Чакам ви в петото измерение! В другото хилядолетие… А  има нещо и за теб, ти ще родиш син, така каза Бастет…

    Гласът изчезна. Отворих очи. Вгледах се в зелените води пред пещерата. Повърхността и беше гладка като тепсия, вълните бяха изчезнали. Нищо не потрепваше и не подсказваше, ме имало раздвижване на пластовете. Главата ми се проясни. Усещах спокойствие и лекота. Пророчеството ехтеше у мен…Огледах се и видях, че съм сама. Но някой ме водеше безпогрешно по пътеката…
      
        Бастет ще е мистика, загадка, съкровеност, магия и истина дотогава, до когато ние човеците станем по-истински и добри…
 

© T.Т. Todos los derechos reservados

La obra participa en el concurso:

Загадки от миналото »

5 Puesto

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Благодаря,че прочетохте! Поздрави!
  • Оригинална интерпретация.
  • Благодаря!
  • Малко повече като пътепис с намесата на извънземен разум. Така ми прозвуча. Бастет е загадка от миналото и наистина има много теоретични разработки на темата. Таня, очаквах да прочета нещо различно от всичко, което съм чувала, затова казвам, че си го написала интересно, но на мен ми липсва още малко авторство върху мистиката. Хареса ми посланието!
  • Благодаря на Валя и Марианка!
  • Интересно.
Propuestas
: ??:??