Натежала сива завеса се спускаше от горе... Толкова гъста бе мъглата, че запречваше пътя на безбройните дребни хорица, които все на някъде бързаха... Не спираха! Шестваха като призрачни силуети по скованите улици, с премръзнали сърца и ръце... Бяха се запътили нанякъде, а някаква дълбока пустота застилаше улиците. Ноемврийският вятър отнасяше далече мечтите...
Тя вървеше съвсем леко по полусънните улици, носена сякаш от две ангелски крила... Не усещаше студа на ноемврийската нощ, вглеждаше се само в изпразнените сенки и продължаваше напред... Странно усещане на безтегловност, очертаваше хода и напред... Очите и режеха мрака, ръцете и разкъсваха сивотата на мъглата... Не усети как бе спряла и в унес наблюдаваше продавачите на цветя... Колко красиви и се сториха тия цветя сега... Нежните им цветове погалиха душата и... Порази я, че някои от минувачите, онези сиви, налудничаво изтискани от стойност силуети купуваха цветя... С тях те сякаш се оцветяваха, приемаха нова форма...
Ръцете им се стопляха, сърцата им се засмиваха... Цветя и мъгла! Странен контраст... Къде отиваха сенките с нежните божии творения? Къде? И те може би сами не знаеха... Тя излезе от своя унес и продължи... Стигна бързо на уреченото място... Чакаше някой! Наблизо се смееха две-три хлапета, заплетени твърде рано в ежедневната суета... Там някъде се срещаха двама непознати, които свенливо подаваха ръце... Беше ги събрал, опустошаващият душите, виртуален свят... Свит в старото си палто мина бързо някакъв странник, привидно весел, но вътрешно дали се радваше на мъглата... Той се усмихваше на минувачите, но те не го и забелязваха... Очите им бяха ослепели сякаш от мъглата и студа... Тя чакаше, но той не идваше. Беше я оставил сама, без дори да и обясни защо... Сама, както тогава... Стори и се, че той разцепваше сякаш с цвете мъглата и идваше към нея, но уви... Едно стъпкано карамфилче се валяше по замръзналата от фалша земя...
Тръгна с лека тъга, но искаше да го забрави... С болка затръшна врата към миналото, към онези, изпълнени с цветен прашец, мигове, вдъхновени от божия промисъл... Тя бе ограбена... Някой бе накъсал крилцата на златистите пеперуди, които тогава танцуваха в душата и, в своя нетленен и вечен танц... Реши да отреже с нож от сърцето си спомените, скоро те щяха да закърнеят като очите на къртиците... Ключът за вратата пусна в мътната локва на болката...
До вратата един ден намери писмо... Едно закъсняло и пожълтяло откровение, което вече нямаше стойност. Тя бе устремила живота си напред, към по-светли и стойностни мигове... Помътнелите от времето букви се преплитаха, тя не можеше да ги прочете, сякаш не искаше да търси в оная болезнена локва сърцето си... Тя отдавна му бе простила, трудно и бе да вярва на закъснелите извинение, на закъснялото пробуждане... Не вярваше, че цветята могат да посекат мъглата... Не вярваше! Оня карамфил отдавна бе отишъл във Всемира... Ти закъсня, а ключът за вратата ръждяса...
© Петя Стефанова Todos los derechos reservados
Все ми се ще да повярвам , че цветята могат
да посекат мъглата.Може би с прошката...
С обич, мила Петя.