1.
Вятърът караше платното на сенника да се гъне като живо. Микропластовите нишки не пропускаха прахта и жегата, но аромата на пустинята нямаше как да задържат и Алтар можеше да вдъхне от мириса ѝ когато пожелае. В тези най-горещи часове пясъците така се нагряваха, че кристалите им започваха да пищят и милион пъти отразените им гласове нажежаваха въздуха още повече в смъртоносен хор.
Алтар ги чуваше.
Чуваше звънът на лъчите, проникващи дълбоко в плътта на пустинята остриета на слънцето. Затваряше очи и виждаше в мислите си светлината как се носи през космоса, как като ято огнени птици се насочва към планетата и полета им завършва точно тук.
„За едни мощта им гибел, за други е живот” – каза си той.
Алтар загреба шепа пясък.
Беше хладен заради защитата на сенника, не като този отвън, който продължаваше огнено да крещи. Остави го да пада на тънка струйка и се опита да задържи в мислите си пясъкопада.
Разделяше на две всичко край себе си – двулицевото и двузначно понятие за живот. Радостта ...