Никога не поставяй под въпрос колко много се отличавам. Ще кажеш, че преувеличавам, ще ме обвиниш, че лъжа. Мислиш, че е красиво да си различен, може би дори забавно. Чети, разбери що за проклятие възхваляваш.
Всеки път, щом се опитах да дам воля да чувствата си, да махна проклетата маска, умирах. Разпадах се на парчета, натрошавах ги на прах и ги разпръсквах над пропаст. Съзерцавах я, седях на ръба и се питах кога ще пропадна, кога ще приключа.
С проклетата си студенина отблъснах толкова много хора, хора, които ми липсват сега. Несигурността беше като течение, което блъскаше тялото ми по скалите. Удар след удар дробовете ми започваха да отказват. Всяка глътка въздух беше болка. Потъвах и мрака и студа и самотата бяха единствените ми приятели. Както можеш да предположиш обаче, те не ме дърпаха към повърхността, а тъкмо обратното.
Грешах. Стъпвах накриво и отпращах тези, които ми подаваха ръка. Мислех, че проявявам агресия, показвах що за его имам. Всъщност лъжех несъзнателно, не показв ...