Защо, защо това, защо онова... защо, мамо, защо, тате, бабо?! Митко беше навлязъл в оная досадна детска възраст на постоянното и дежурно ”защо?”. Ако нервите ти са опнати до скъсване от напрегнатия работен ден, то взимането на малкия от детската градина беше черешката на тортата, истинско мъчение и изпитание свише, както веднъж го беше нарекъл баща му. Митко започваше с въпросите оттам, където го бяха прекъснали сутринта, щом го оставяха на лелките на входа на детската градина. Валяха десетки въпроси, сякаш възрастните бяха изправени за разпит, а малкият дявол беше като коварен следовател, който не познаваше умората. Но имаше такова ангелско и невинно изражение на личицето, че те мигом забравяха раздразнението си и се стараеха да задоволят любопитството му, без да показват досада и отегчение. Пороят от въпроси продължаваше и вкъщи, и не стихваше, докато очите на Митко не се затваряха сами, въпреки съпротивата на малкото зверче. Майка му с всички сили се стараеше да му създаде уют, какъвто тя никога не бе имала, за да изживее малкият  пълноценно детството си така, както тя не бе могла своето. Съпругът ú беше кротък човек, от нормално и добро семейство. Живееше с майка си, беше загубил баща си като юноша. Толкова беше спокойно у тях, че Надя понякога си мислеше, че би могла да откачи, но спомените ú от детството присъстваха твърде ярко в живота ú, за да ú позволят да забрави и да изпита каквото ú да е раздразнение от тази идилия. Разбираше се и със свекърва си, какво повече можеше да иска от живота?...

   Един ден, на връщане от работа, трябваше да вземе малкия от градината, днес беше нейният ред. Усети как се напряга вътрешно, в очакване на новата вълна от въпроси. Прекрачи прага на входната врата на кварталната детска градина и зейна от изненада. Митко се беше облякъл сам, беше сложил шапката си, закопчал и палтенцето си и стискайки ръкавичките си в малките ръце, кротко чакаше на пейката да го вземат. Дори в погледа му се четеше нещо различно от обичайното детско любопитство. Надя мълчаливо протегна ръката си, хвана неговата и го поведе. Искаше малкият сам да каже, какво се е случило. Този път почака доста.

- Мамо... защо родителите на Андрейчо се развеждат? – гласчето на Митко почти се беше загубило, сякаш цял ден беше викал на воля.

   Това ли било. Тя се закова на място, клекна долу, погледна сина си в очите и разбра всичко, разбра и мълчанието му, и непознатия страх в очите му, всичко. Как можеше точно тя да му отговори на тоя въпрос, след като не знаеше защо нейните родители някога се бяха развели. Колкото и пъти да задаваше все тоя въпрос, той винаги увисваше във въздуха без отговор. И до сега не знаеше. Не беше виждала баща си от години. Създал бе собствено семейство с жената, която се беше появила още докато родителите й бяха заедно. Беше чула дори, че има и деца, но нищо повече. Сърцето ú се сви от мъка за малкия Андрейчо. Познаваше семейството му горе-долу добре. Живееха в съседния блок, а с майка му бяха отгледали децата си в парка. Но нищо повече. Бяха затворени хора и не общуваха много. Сега децата им ходеха в една и съща детска градина и си играеха заедно. Но днес явно се беше случило друго. Митко много тихичко ú разказваше по пътя към къщи, как Андрейчо днес плакал много и цял ден гушкал директорката, без да иска да я пусне. Всички явно бяха разстроени от случилото се. Докато слушаше разказа на сина си, Надя скришом от малкия бършеше сълзите си в ръкава. Един осакатен живот, още един, съвсем крехък и невинен.”Защо бе, Боже, какво е виновно детето?!”, мислеше си Надя, заслушана в разказа на сина си.

   Беше събота, почивен ден за всички. Митко за първи път не пожела да излезе навън, а само седеше безмълвно до прозореца, подпрял главата си с двете си ръце и недоумяващо гледаше към отсрещния блок, където майката на Андрейчо пренасяше багажа им в колата на родителите ú, които ги чакаха пред блока. Там отпред се беше събрала малка тълпа, която наблюдавайки случващото се, сигурно си повтаряше наум, че има по-зле и от тях самите. Надя се опита да откъсне сина си от прозореца и да го накара с нещо да се заиграе, но той само избърса насълзените си очички с ръкава и отиде тихо в стаята си. До тук беше с многобройните въпроси. Порасна изведнъж.

   Минаха години. Митко вече беше студент първа година в столицата. Израстна добро дете, не създаваше проблеми на родителите си, уважаваше ги. Обичаха го и приятелите му, той беше винаги отзивчив и в добро настроение. Учеше се добре и не  отказваше никому помощта си. Само дето не можеше да се впише в гуляите на приятелите си и често оставаше сам в квартирата си. Но един ден не издържа, та те съвсем нагло започнаха да го подиграват, че е домошар. Ще отиде, какво пък толкова, нека види как се забавляват студентите. Беше леко превъзбуден, но озовавайки се сред оная шумотевица в дискотеката, оная блъсканица, дим, ентусиазмът му бързо спадна. По едно време толкова му залютя на очите, че бързо излезе навън, за да вземе глътка въздух. Отвън пък се беше събрала една малка групичка от младежи, които вдигаха шум сякаш за стотина човека. Двама се биеха, а другите се опитваха да ги разтърват явно. Или пък се включваха и други в боя. Можеше ли да ги разбереш? Митко, както винаги беше стоял настрана от такива неща, така и сега се отдръпна встрани, леко скрит от осветлението. Остана известно време така, докато се пооправи и тъкмо бе решил да се върне вътре, за да издържи стоически докрай, няма да се излага я, когато някой го дръпна за ръкава и му поиска пари. Митко подскочи уплашено, непознатият се беше промъкнал незабелязано и успя да го стресне.

 - Нямам пари, върви си! – почти със заекване му отвърна Митко и понечи да се обърне и да тръгне, когато нещо у този слаб и мършав просяк го накара да се спре. Вече осветени от лампите на входа на заведението, Бог знае как, Митко успя да разпознае в лицето на стресналия го, някогашното си другарче от детската градина Андрейчо. Безмълвно го прегърна толкова въодушевено, че щеше да бутне това подобие на човек, изгубения си безследно приятел. Без да дочака онзи да му промълви, Митко го хвана под ръка и почти го понесе по улицата. Заведе го право в квартирата си, даде му чисти дрехи и бельо, накара го да се изкъпе, приготви му набързо нещо за хапване, сложи масата и зачака Андрей да излезе от банята. В очите на Митко се четеше онова детинско въодушевление, подхранвано от предвкусването на очакваните отговори на безбройните му въпроси. Но в случая нямаше отговори. Какви отговори може да му даде това нещастно дете Андрей. Не се разбирал с втория съпруг на майка му и избягал от дома им, баща му и той имаше ново семейство, там го гледаха странно. И той -  на улицата, беше станал наркоман. Гледайки ръцете му, където нямаше здраво място от иглите, Митко посърна и в очите му зашари онова изгубено дете, както когато разбра, че родителите на другарчето му се развеждат. Както тогава, така и сега, сърцето на една подплашена сърна затупка в гърдите му бясно, на мястото на неговото сърце. Не знаеше как да се справя с такива проблеми, нямаше база за сравнение, нито опит. Легна си с дрехите и въпреки, че не можа да заспи през повечето време на нощта, не усети кога Андрей беше станал и си беше тръгнал. Митко не знаеше какво да прави, следващите няколко дни той се чувстваше много зле – искаше да помогне на приятеля си, но не знаеше как. Внезапно му хрумна брилянтна идея, обади се на родителите си за съвет и заедно решиха да съберат пари и да изпратят Андрей в комуна за лечение на наркозависими. Всичко стана много набързо. След три дни Митко и баща му оставиха пред вратите на комуната Андрей, с малко багаж. Нито майка му, нито баща му бяха дошли. Въпреки че Митко беше щастлив да помогне на приятеля си, нещо отвътре го човъркаше. Незнайно от къде беше изплувал един спомен за баба му, която беше казала веднъж по повод на развода на андрейчовите родители:”Каквото те закука, баби, каквото те закука...”. И закуканото не закъсня.

   Андрей се чувстваше добре сред свои, за първи път в живота си от много години насам. Имаше хора, които не го укоряват, не му натякват, а го разбират. Или правеха всичко възможно за това. Имаше и работа, нещо, което му беше липсвало навън. Но най-много му беше липсвало това – да има приятели. И се влюби, като за капак. Тя беше толкова слаба и крехка, почти анорексична, с дълга черна коса, която правеше изпитото й лице още по-малко. Сякаш цялото ú същество крещеше за закрила. Беше влизала тук още два пъти, това беше третият й. Родителите й незаинтересовано плащаха престоя й без проблем, нали имаха пари и бързаха да обърнат гръб, погнусени от вида на комуната, а още повече и от обитателите ú, сред които беше и собствената им дъщеря. Май се беше родила нежелана в това семейство на самовлюбени кариеристи. Мариела беше с перманентно изгризани до дъно нокти, клатеше се напред назад, като в унес, погледът й беше постоянно замъглен, сякаш във вените ú течеше наркотик, а не кръв. Но Андрей се влюби. Обичаше я, без да знае що е обич. Обичаше я такава, мълчалива, отнесена, вегетираща. Той  правеше всичко възможно да е около нея постоянно. Забрави за себе си и мислеше само за нея. Улавяше се все по-често да се усмихва без причина, само мисълта за нея го караше да живва. Беше готов да забрави за наркотиците, но не и тя. Един ден му поиска пари, уж били за майка ú, искала да ú купи подарък за рождения ден, така поне му каза. Той дори за миг не се усъмни в намеренията й и не се поколеба да й даде всичките си пари, дадени му от родителите на Митко. Предложи дори услугите си да ú изберат нещо двамата, но Мариела само измрънка нещо в отказ. Сутринта се събуди от глъчката в коридора. Стана сънен по пижама и надникна. Щом го видя, надзорникът му се приближи, сложи съчувствено ръката си върху рамото му и изломоти, че трябва да бъде силен. Мариела, незнайно от къде, си беше купила дрога и беше умряла от свръхдоза през нощта. Сама. Ей така, като куче. В последвалите часове Андрей само мачкаше нервно пръсти и се клатеше напред назад като в унес, повтаряйки: ”Аз съм виновен, аз съм виновен, аз съм...!”. По съвет на надзорника всички го оставиха насаме, за да се окопити. Чак следобед го потърсиха, след като не се беше явил нито на обяд, нито на груповите занятия. Едва го откриха или по-скоро клатещото му се  напред назад безжизнено тяло, обесено на лоста във физкултурния салон.

   “Каквото те закука, баби, каквото те закука...”

   На погребението му Митко стисна ядно зъби и с твърда крачка тръгна към майката на Андрей, с явното намерение да излее яда си върху нея за нехайството им, въпреки молбите на родителите му. Тя, сякаш предусетила задаващата се опасност, само побутна малкия си син отпред пред нея, сякаш за защита. Малкото дете, премигващо от недоумение, само кротко се усмихна на Митко, а той се закова на място. Та там го гледаше Андрей, със същата усмивка, с която приятелят му го гледаше някога, когато правеха бели в детската градина. И онемя...