Защо обичам Ница?
Ница е един от любимите ми градове. Има нещо уютно в него. Богат град с прекрасна архитектура, но най-хубавото е алеята покрай морето, Английската алея /Promenade des Anglais/. Наречена е така, защото е построена в деветнадесети век по инициатива на първите туристи в Ница, които са били богатите англичани, избягали от мрачния климат и дошли да се наслаждават на морето. Първите хотели по тази улица са били обърнати с гръб към морето, защото за французите не е било важно да го гледат, нито са се разхождали покрай морето, лятото заради жегата, зимата заради влагата и вятъра. Сега тази алея, широка дванадесет метра, по която има хиляди красиви палми и блести морето, е завинаги изцапана с кръв. След атентата на ислямистите, при който загинаха над осемдесет човека, в двора на Музея Масена се издига скромен паметник с имената на загиналите. Близките им са наслагали рамкирани снимки на беззсмисленно изпомачкани и убити млади хора с дечица, останали млади завинаги с недоизживяна любов, усмихнати деца, непознали още живота. Огромна бяла книга стои там за съболезнования и възрастен пазач дреме под чадър. Животът продължава и само на крачки от тях е прочутият хотел Негреско. Не може да не се отбие човек там в кафенето, за да пие чай или кафе на стола, на който може би е седяла Бриджит Бардо като млада секс бомба. Преди да вляза оглеждам малката изложба, от която се вижда, че там са били гости София Лорен, Ален Делон, Шарл Азнавур ... Как да не се облечеш елегантно и да влезеш поне веднъж там.
Продължавам към стария град с неговите тесни улички и малко позапуснати потъмнели сгради. Тук всяка сутрин има прекрасен пазар на цветя. Наблизо, в една от тези улички беше магазинчето за парфюми на един стар французин. Много стар, едва ходеше. Преди две години аз дълго си избирах парфюми, миришех ги, а той търпеливо ми обясняваше, че всички есенциални масла са от Грас, града с огромни фабрики за парфюми. „Всичко е натурално, а после аз ги компонирам“. Като в книгата „Парфюм“, само че той не беше убиец, а един мил стар парфюмерист, който си беше налял прекрасните творения в еднакви шишенца. „Те сега само опаковката гледат. Да хванат с нея окото. А при мен са еднакви и цените почти същите. Миришеш и си вземаш по сърце.“ - Бърбори си той до мен. Купих си няколко парфюма, за приятелки и за мен. Като си го сложех все едно пак бях в Ница, усещах топлината и морето до мен. Сега го търся и не го намирам. Питам в един бутик наблизо дали има там някъде една малка парфюмерия с един старец. „О, мадам, вече я няма. Децата му не пожелаха да изучат неговия занаят, а той се оттегли, беше много стар вече.“ Слизам със съжаление по малката уличка. Така е навсякъде, ето на следващата улица има огромна парфюмерия Молинар. Само за големите фирми е изгодно да са там. Така е по цял свят. Изчезват малките магазинчета, с оригинални или ръчни неща и веригите се разполагат с еднаквата си стока от Хонг Конга, през Истамбул, София , Виена.... все едно и също ще намериш.
Възрастните французойки не са като другите баби по света. Вървят по две, наконтени, облечени с вкус, че и на токчета понякога. С хубави прически и парфюми, дискретен грим и някое дребно кученце подтичва след тях. Сядат под чадър с изглед към морето, пият ментова вода с лед и си бърборят оживено. Става ми мъчно за нашите баби. Тези отрудени, с мизерните пенсийки, дето се чудят как да оцелеят и чиито деца и внуци се пръснаха по света. Кое ли поколение у нас ще има такова спокойна старост?
И все пак не всичко е розово и тук. Гледам на терасата на апартамента срещу нас всеки ден как една самотна старица храни по два пъти на ден гълъбите. Те вече знаят и долитат десетки, кацат навсякъде около нея. „Как ли са ѝ оакали терасата.“- казвам на мъжа си. „Това едва ли я вълнува“ - отговаря ми той, - „те май са ѝ единствените другарчета.“ Два етажа по надолу също живее сама възрастна жена. Бавно, бавно пристъпва, простира нещо на терасата си, а от моята виждам телевизора ѝ в хола, покрит са ръчно плетена дантелена покривка като от моето детство. Един след обед се появяват на нейния балкон три млади момчета. Пият кафе, смеят се и викат. Бабата подтичва около тях, носи им сладки и не можеш да я познаеш. Внуците са я подмладили и припка почти като катерица.
Откривам руски магазин точно под нас. Има всичко типично: чирузи, шпроти, големи конфети, дори българска лютеница. Преди две вечери до късно през нощта от ресторанта долу се чуваше пеене на честушки и руска реч. Търся инфармация в Гугъл и откривам, че в квартала има много руски емигранти. И дори на петнадесет минути от мен е руската катедрала с огромни залени кубета. Часовникът паметник е открит лично от цар Александър Втори, а в началото на двадесети век е завършена катедралата и при откриванието ѝ е присъствал дори българският цар Фердинад. Отивам да я видя и съм във възторг. А новите руски богаташи се разхождат по алеята с пликове с покупки с надпис Ив сен Лорен или Диор...
Рано сутринта тичам лекичко по Променад дез Англе. От ляво палми, от дястно блести морето с няколко платноходки. Руските туристи вече са се потопили до шия в хладната вода и се наслаждават, а на пейките срещу хотел Уест Енд седят няколко африканци с пуловери и зимни якета. Отминавам две млади майки с колички. Това време за мен е отдавна отминало, след тях претичвам покрай старец, загледан в морето, а до него е подпрян бастун, надявам се, че това време е още далече за мене.
От бутката за вестници ми се усмихва на едно списание актрисата Мирей Дарк, млада, красива, изплувала от забравата, защото наскоро почина. Спомням си като дете тетрадките с изрязани снимки на известни актриси и актьори. Там имах Мирей Дарк заедно с Ален Делон. Млад и красив. Сега ми се мярка на друго списание побелял, остарял и тъжен на нейното погребение. Преходността на всичко в живота. На същото списание се усмихва певицата от българо-арменски произход Силви Вартан. Фотошопът е действал яко, защото изглежда на около 37 години, ама е на двойно повече...
Замислям се, защо обичам Ница. Заради мъжа си, разбира се. Когато се запознахме, аз преди него друг германец не познавах. Само доктор Равич, главния герой от романа на Ерих Мария Ремарк „Триумфалната арка“. Евреин от немски произход, емигрант във Франция, романтичен, влюбен и обича да пие Калвадос, ябълкова ракия. За това и за първия празник, май Рождество, подарих на „моя“ немец една бутилка Калвадос. „Ти от къде знаеш, че обичам Калвадос?“- учуди се той.- „Аз съм живял няколко години в Южна Франция.“ Разказах му за моя любим роман. Той не го беше чел и го прочете. Много години минаха от тогава и много прекрасни пътувания направихме из селцата на Провас, през лавандуловите полета, на гости при негови приятели. Гостоприемството на французите от Провас е пословично, както и обилните обеди, които съвршват в пет след обед и след три часа започват вечерите до среднощ.
Няма нищо по-хубаво от това любим човек да ти показва нови градове, замъци, месности и да ти разказва историята им. Дали защото го обичаш него, но започваш да обичаш и всичко което му е скъпо. И Ница е градчето, в което душата ми е в покой, наслада и отдих. Слушам го как си бърбори на френски със съседа и имам чувството, че не съм на почивка, а това е нашият дом. И благодаря на съдбата, че ме срещна с мъж, който е способен да ми каже „Ти си ми най-скъпото на света“ . Не сега, а преди много, много години ... и до сега.
© Люси Петкова Todos los derechos reservados