Акт 4

Двамата седят спокойно пред компютрите си и продължават започнат разговор.

Тя: Често ли го правиш?

Той: За какво говориш?

Тя: Да даряваш неочаквано щастие на случайно срещнати. Като с „писмото до една непозната". Беше много хубаво. Още го помня.

Той: Не. Понякога.

Тя: Кога например?

Той: Когато си спомня за онези думи и пред мен има подходящ човек.

Тя: Разкажи ми още нещо за това.

Той: Например един човек имаше рожден ден. Поздравих я по пощата, както се прави между слабо познати хора.

Тя: (прекъсва го учудено) Слабо познати?

Той: Да. Виждали сме се само веднъж и не сме си говорили. Обстановката беше такава. Аз само наблюдавах. А после имаше начин под друго име да изпратя едно друго пожелание. Каквото вътре в себе си прецених, че заслужава този слънчев характер.

Тя: И?

Той: Очевидно бе, че не е очаквала. И за благодарност ми написа, че било най-романтичното пожелание, което е получила.

Тя: Наистина ли го заслужаваше?

Той: Да. Едно рядко съчетание между характер, име и излъчване. Имах и такава съученичка. Напълно еднакви са двете.

Тя: Какво стана после?

Той: Нищо. Вече „не ме познава". J

Тя: Защо? Какво се случи? Какво написа?

Той: Не е заради написаното в пожеланието. Случайно откри, че и двете пожелания са от мен. И се обиди, че не е знаела. Навярно помисли, че и се подигравам. Но това не е най-важното.

Тя: А кое тогава? Навярно вече си и станал неприятен, намразила те е?

Той: Най-важното е какво е почувствала, прочитайки второто пожелание под псевдонима ми. Че като жена е била истински щастлива да чете тези думи. Дано за миг е затворила очи и си е представила всичко. А защо и след това да не се е сбъднало между нея и нейния любим човек? Разбираш ли? Ако се е случило, ако дори само го е видяла пред себе си, това ми е напълно достатъчно. Ето за това ми говориха в онази страна. Да подариш неочаквано щастие на непознат човек и без да очакваш абсолютно нищо в замяна. Защото другото всеки го може. И го правят. Но не е същото.

Тя: Ти къде чу тези думи? Кой ти ги каза?

Той: Далеч от тук.

Тя: (настойчиво) Попитах те къде?

Той: Далеч. Където обръщат внимание на дребното, незабележимото. И знаеш ли, понякога не искат да правят секс.

Тя: (изненадано) Че защо? Знаеш ли как ми липсва, например на мен сега?

Той: (забавлява се с нейната реакция) Не е това, което си мислиш.

Тя: А какво?

Той: Понякога изпадат в такова настроение, че двамата заедно създават любовта. Раждат я с всяко свое движение. Не мога да ти го обясня. 

Тя: Говориш така, като че ли си го изпитвал.

Той: Случвало се е.

Тя: Отдавна ли беше? 

Той: Сравнително отдавна. Дай по-добре за друго да си говорим.

Тя: (замечтано) Искам и аз да го мога... Много ми липсва той. Дано се върне.

Той: Писал ли е скоро?

Тя: Нещо имал проблеми и скоро нямало да си дойде.

Той: Но ти праща пари, нали?

Тя: (леко горчиво) Да. Праща! Поне в това още е редовен. Тези дни ми предложиха работа за няколко часа. Ще повикам мама и изглежда ще приема.

Той: Защо?

Тя: (избухва) А ти разбираш ли, какво е да си все сама? По цял ден едно и също. Повече не мога така.  (заплаква) Не си го представях така този живот. Без никого до теб! Уж съм свободна, а съм ... като в затвор без стени...

Той: Недей плачи. Моля те. Не исках да те разстройвам.

Тя: (хълцайки) Не си виновен. Но вече не издържам.

Той: Няма ли с кого да си споделяш? Да те разбира?

Тя: Няма такива, каквито искам. Затова и започнах да пиша нещо. А после ...

Той: Какво „после"? Какво се случи?

Тя: (вече успокоена, стеснително) Започнахме да си „говорим" с теб.

Той: (смутено) Благодаря ти!

Тя: (иска да смени опасната тема) Разкажи ми още нещо за себе си.

Тя: (леко смутена) Ми...например за твоята ученическа любов!

Той: (замислено) Не зная, дали ще ми повярваш! Но... Нея вече я няма!

Тя: (изненадано) Защо? Какво се случи?

Той: Все още се чувствам виновен. Мисля, че аз съм причината!

Тя: За кое?

Той: За да си отиде от света едно момиче. ...Момичето, което обичах...

Тя: Моля те, разкажи ми! Ако искаш... Ако можеш...

Той: (Замисля се, започва да говори бавно. Често спира по време на разказа, като че ли си припомня нещо особено скъпо) То няма много за разказване! Срещнахме се случайно. По-късно разбрах, че сме били съседи. И къде учеше.

Тя: (нетърпеливо) После, после какво стана?

Започва да звучи "Please, remember" на Leann Rimes.

Той: (все така бавно и с чести паузи, гълта някакво хапче. ) Нищо особено. Започнахме да се търсим... Да излизаме заедно, когато и двамата имахме време, защото бяхме в различни смени. Докато един ден се случи ...

Тя: (любопитно) Какво? Какво се случи?

Той: Тя разбра, че искам "да си опитам късмета" и в Академията. (замълчава и се замисля)

Тя: (след пауза, нетърпеливо) И?... Слушай, Телчо, не ме дразни! Какво се случи?

Той: Хрумна ми, да й предложа нещо особено.

Тя: Какво?

Той: Да я рисувам! Цялата!

Тя: (неуверено)  Че какво му е особеното на това? Поискал си да ти позира без дрехи ли?

Той: Да! Но това бе много неприемливо за времето, по което живеехме. И странно!

Тя: А тя? Тя съгласи ли се?

Той: Да! (с горчива болка) Знаеше, че нямам пари за модели. И това по-късно я погуби...

Тя: Защо?

Той: Аз бях втора смяна, а тя - първа. Моите бяха на работа. Намерих медицински бележки, за да си извиним отсъствията и ... цяла седмица бяхме щастливи. Първия ден тя бе много смутена. Но после... свикна с показването на своята красота... Разбра и нейната сила върху мен. А аз бях на върха на щастието...

Тя: И след това?

Той: Запазих само една от рисунките. Останалите тя ги прибра у себе си, защото не искаше друг да види онова, на което бях се любувал. Лятото не ме приеха в Академията и станах инженер. Есента заминах в казармата. 

Тя: А с нея какво се случи?

Той: Отначало пишеше. Идваше на свиждания, но рядко и през работните дни, за да не я усетят техните. Всички ми завиждаха. После изчезна.

Тя: Защо?

Той: И аз не знаех. Мислех си, че в своя институт е срещнала някой привлекателен състудент и е настъпил краят на нашата обич. Но разбрах истината едва след моето уволнение.

Тя: Какво се бе случило?

Той: Майка й намерила рисунките. Била потресена, че дъщеря й е позирала гола на някого. По онова време възрастните мислеха по много различен начин. Ругала я с всякакви думи. Скъсала всичко. После ги изгорила.

Тя: А Тя?

Той: (замислено, с паузи между изреченията, като че ли всичко преминава отново пред очите му) Тя дълго плакала. Не знаела, как да ми каже или напише, че нашата тайна е разкрита от родителите й. Мислела, че ще я обвиня за случилото се! Затова решила да ме остави да си мисля, каквото пожелая. Престана да ми пише и да идва там, където служех. Затворила се в себе си. След около половин година се разболяла. Не е могла да преживее болката от неразбирането от своите близки и мъката, че и аз мога да не я разбера и обвиня, че не е съхранила доказателствата на нашата обич. И повече не станала от леглото.

Тя: А ти? Ти какво направи? Кога узна за случилото се?

Той: След като се уволних и започнах да следвам. Не можех да се примиря, че ме е изоставила. Исках да я погледна в очите! (замечтано) Бяха толкова красиви!... Отидох в нейния институт и намерих в коя група е била. Говорих със състудентките й. От тях научих всичко. По-късно разбрах и къде са я погребали.

Тя: После какво се случи?

Той: Дълго време всяка седмица ходех на гроба й. Мислех си дали имам право да задържа скицата с нейната глава у себе си или да я погреба заедно с нея!

Тя: И какво реши?

Той: Оставих я у себе си като единствения спомен от онази щастлива седмица и от нея самата.

Тя: За нея ли написа „История за двама"?

Той: Да!

Тя: Всичките неща ли написа тогава?

Той: Не. Само стиховете за нея и за случилото се.

Тя: А останалите от този цикъл?

Той: Преди известно време.

Тя: Защо?

Той: По време на разговора с един близък до мен човек с болка разбрах, че аз съм бил единствения виновник за нейната смърт!

Тя: Напразно се обвиняваш!

Той: Не! Не е напразно! Погуби я не нашата обич, а това, че бе разбрала за Академията. Знаеше, че трябва да се науча да рисувам голи тела, а нямам възможност да си плащам. И реши да бъде мой модел. Бе чела достатъчно за това, как любимите на художниците са им позирали. Виждаш ли? Ето по какъв начин съм я погубил. Ако не бе ми позирала, нямаше да съществуват онези рисунки. Ако не бях отстъпил пред нейното желание да си ги прибере за спомен и едновременно с това да ги укрие от чуждите очи - нямаше майка й да ги намери. Останалото знаеш...

Тя: Често ли си спомняш за нея?

Той: Първата любов, първата жена. Това не се забравя цял живот! Ти нали си спомняш кой те е направил жена?

Тя: Да! Вярно е! А после?

Той: Нищо! Но знаеш ли? Тази есен срещнах неин двойник!

Зазвучава "An Angle" The Kelly Family

Тя: Как так?

Той: Много просто. Бях по работа в един град. Аз винаги се стремя да отсядам в един и същ хотел. Разбираш ли? Някак си е по-удобно. Започваш да не чувстваш хотела съвсем чужд. 

Тя: И какво се случи?

Той: Вече споделяхме разни неща и планове с един човек. Трябваше да се видим.  Порази ме нейната прилика с момичето, което си отиде заради мен. Същата коса, същата прическа, линии на лицето. Дори и пропорциите на фигурата. Всичко. Не вярвах във възможността за съществуването на двойници. И то през поколение!

Тя: И какво стана?

Той: В края на разговора само й казах, че ценя много състоялата се среща, защото ми напомня скъпо на мен нещо.

Тя: А тя?

Той: Тя - нищо! Но обещах, че когато се прибера в къщи, ще й изпратя нещо, от което ще разбере по-добре моите думи.

Тя: И какво направи?

Той: В края на седмицата се прибрах от командировката и й изпратих сканираната рисунка и стиховете за моята първа истинска любов в живота. Накрая в писмото я помолих да се погледне в огледалото.

Тя: А тя?

Той: Написа ми, че ме е разбрала, едва след получаването на обяснението и рисунката. Дотогава си е мислила, че искам да се направя загадъчен или „интересен" в нейните очи с определена цел.

Тя: А сега?

Той: Струва ми се, че се сприятелихме. Надявам се. Понякога разменяме мнения за неща, които са интересни и на двамата, понякога се „засичаме" в Интернет. Това е всичко! Но всичко свърши.

Тя: (с любопитство и някаква прокрадваща се болка) Всичко ли?

Той: Всичко, което мога да ти кажа.

Тя: Защо?

Той: Много неща се случиха. Може би и тя вече да е решила, да не се познаваме.

Тя: Не разбирам за какво говориш.

Той: Кое му е неразбираемото? Не съм ли ти казвал, че от мен не става „член на колектив"?

Тя: И все пак?

Той: Писна ми от лицемерието на хората и реших да им покажа, че мога да застана срещу тълпа хора, свързани от определени разбирания. А нека те да решават, дали да ме познават след това.

Тя: (с някакво отчуждение в гласа, малко несвързано) Добре. Да! Твоя работа! Разбира се. Знаеш ли? Заболя ме главата. Май е време да си лягам.

Той: (разтревожено, изненадан от нейната промяна) Какво ти е? Изморена ли си? Днес трудно ле ти беше?

Тя: (леко троснато) Остави. Ден като ден. За мен бе от „нормалните"! Като на „заварена булка" в малък град. Хайде да свършваме, искаш ли? Искам да си легна.

Той: (примирено) Добре! Щом искаш. Лека нощ и дано бебето ти даде възможност да си починеш.

Тя: Дава ми, спокойно. Не се безпокой! Лека нощ и на теб!

Той: До утре!

Тя: Да. До утре!