Акт 6.

Прожекторите осветяват двамата, които продължават започнат разговор. Той е полулегнал в кресло с лаптоп върху коленете.

Той: ... Интересно разправяш. Какво друго прави днес?

Тя: Разхождах се с бебето в парка.

Той: Да. Времето бе наистина хубаво. Особено сутрин, когато няма много хора или деца с колела.

Тя: (мълчи, после промълвява бавно, като насън) Знаеш ли, какво видях там?

Той: (с любопитство): Какво?

Тя: Един букет от рози. Много красив.

Той: Навярно щастлива двойка го е забравила вечерта.

Тя: Едва ли! Бе хвърлен до пейката... И стъпкан от някого!

Той: (изненадан) Как - стъпкан? Не беше ли просто забравен?

Тя: (тъжно) Розите бяха смачкани с крак. (замечтано) Но дори и така още бяха красиви! А капките по тях от нощния дъжд ми се заприличаха на техните сълзи.

Зазвучава "But I Do Love You" на Leann Rimes.

Той: Ти... Може ли да те попитам нещо?

Тя: Давай!

Той: Често ли са ти подарявали цветя?

Тя: (рязко отсича) Остави това! (след кратко мълчание предлага с леко извинителен тон) Искаш ли да си говорим за друго?

Той: Не! Не ми отговори!

Тя: А защо да ти отговорям? Ти нали ще дойдеш с цветя. Бяла лимузина, пълна с цветя.

Той: (настойчиво) Искам да разбера! Често ли си получавала цветя? Обичаш ли ги? (разбирайки, че е навлязъл в някаква забранена територия, прави опит да се пошегува) Ох, ама и аз съм един! Та има ли някоя жена, която да не ги обича. Независимо, че не всички го показват открито.

Тя: Случвало се е!... Понякога. (леко раздразнена) Е, получи си отговора. Сега доволен ли си?

Той: Не се сърди! Много ми се иска да узная повече неща за теб!

Тя: (нервно, леко смутено, но с известна доза чисто женска лукавост) Че защо?

Той: Просто така.

Тя: Сега аз те питам, а ти не отговаряш! За украсата на кораба ли?

Той: Какъв кораб?

Тя: (шеговито разсърдено) Забрави ли? Твоят кораб. С алените платна. Нали няма да ми пристигнеш с каручка?

Той: А ако кончетата са с шарени пискюли?

Тя: (категорично) Не става! Няма да изляза тогава.

Той: (учудено) Че защо така?

Тя: Защото съм бавничка и докато обуя кристалните пантофки, те ще засипят улицата със своите произведения.

Той: Но ако не ги храня един ден - няма да има какво да изръсят.

Тя: Вече казах - не става. Защото ще се нахвърлят на цветята, които си приготвил за мен.

Той: (защитавайки се в нейния тон) Но аз ще ги пазя.

Тя: Повярвах ти! Ти тях ли ще пазиш или ще си мечтаеш за мен. Нали знаеш - „От два стола, та на земята." (лукаво) Та защо, казваш, искаш да узнаеш повече неща за мен?

Той: (правейки опит да се измъкне) Ама, нали искаше да сменим темата!

Тя: Да, но вече не искам!

Той: Кои цветя обичаш най-много?

Тя: Защо се питаш?

Той: Ако някога се видим - да зная какво ти подаря! Да те изненадам с тях! J

Постепенно преминават в шеговит тон, като че ли и двамата искат да се оттърсят от обзелите ги чувства и тъжно настроение.

Тя: Уф! Телчо! Че тогава букетът няма да е изненада!

Той: А какво? Салатка ли?

Тя: Може би! Ама към нея ще трябва и „допълнение". Или както обичате да казвате - ще трябва и да донесеш „книжка за четене"!

Той: Правилно! Ще донеса! Нали сме грамотни. Но няма да отидем в някоя „библиотека"!

Тя: А къде?

Той: Където и двамата ще сме сами!

Тя: (закачливо) Че защо?

Той: (леко смутено) Ами... ами, някой друг да не надзърта в страниците.

Тя: (лукаво) А ако ни омръзне да „четем"?

Той: Тогава ще „пишем"!

Тя: Как?

Той: По-правилно бе „с какво" и „къде"! Уф! Омръзна ми да те „уча"! (изплезен емотикон)

Тя: (нетърпеливо) Добре де! Кажи сега!

Той: Попитай правилно!

Тя: С какво и къде?

Той: (продължава да я дразни) Можело значи! Опитай да познаеш!

Тя: Не! Ще ме „научиш ли"?

Той: От мен да мине! С устни!

Тя: Какво „с устни"?

Той: Ще пишем с устни името на другия.

Тя: (предизвикателно) По стената на „читалнята ли"?

Той: Не! По другия! Може би ще поискам да напиша името ти върху теб! (изчервен емотикон)

Тя: А така! Ами ако аз не искам? Тогава какво ще правиш?

Той: Че защо да не поискаш? Аз няма да го напиша грешно! Най-много - като „умалително"! Но от сърце!

Тя: ("натъртва" думите) „УмАлително", „умОлително" - все тая!

Той: Защо?

Тя: Просто така! (с любопитство) Не се ли боиш, че ще влезе чистачката или някой от охраната?

Той: Не! Ще „заключа вратата"!

Тя: А, призна ли си?

Той: Разбира се, нали може да ни откраднат „книжката"? Пък и не искам да ми „подсказват", докато пиша нещо! Иначе може да допусна „правописни грешки"!

Тя: А ако аз допусна в твоето име?

Той: (шеговито и покровителствено) Ти - може! Разрешавам ти! Нали ще бъда като учител, който те „учи"!

Тя: (предизвикателно) Уф, „Учител"! Дрън-дрън! Все обичате да се хвалите!

Той: Ами ако „покажа дипломата си"?

Тя: Ииих, тези дипломи! (предизвикателно) С лупа да четеш текста!

Той: Ами тогава подай ръка и ще видиш, че „шрифтът" ще се уголеми! (сменя тона и става сериозен) Знаеш ли? Не бих искал да съм на мястото на някой от двамата.

Тя: Кои „двамата"?

Той: Онези... Между които се е намирал букетът от рози!

Тя: (замислено) Прав си! Аз също.

Влиза жена в бяла престилка и се отправя към него.

Той: (смутено) Извинявай, но ще трябва да свършвам.

Тя: (неразбиращо и примирено) Няма нищо! Лека нощ!

Той: Лека и на теб!