Финал
Тя работи пред компютъра. Той полулежи в креслото с лаптоп на колене. От време на време жена в бяла престилка го взима от ръцете му и извършва някакви манипулации, скрити от публиката. След това отново му го подава. През това време Тя го очаква нетърпеливо.
Тя: Здравей! Ето ме!... Къде си? Нали ми обеща? Чакам те!...
Зазвучава песента на Blackmornights "I Wish You Were Here".
Тя: Защо още те няма? "Кликни", като се появиш!... Ехо-о-о-о! Телчо-о-о-о, пак ли те „хвана липсата"? (опитва се да се пошегува заканително, но има тревога в гласа й) Често взе да го правиш!
Той: Не! Тук съм. Здравей!
Тя: Защо толкова дълго те нямаше?
Той: Просто така се случи! Не съм виновен.
Тя: Добре. Какво си правиш?
Той: Мързелувам, седя си пред компютъра и... си мечтая си за нещо.
Тя: За какво?... (сестрата взима лаптопа от Него)... Ехо!... Ама ти с колко още си говориш?...
Той: (отново взима лапторпа) Тук съм. Какво питаш?
Тя: Ами прочети! За какво мечтаеш?
Той: Вече няма нужда да ти казвам. Няма смисъл.
Тя: Защо? Какво имаш в предвид?
Той: Не, не! Аз просто така. Не ми обръщай внимание.
Тя: Добре.
Той: Мислех, че някога ще се видим.
Тя: Че то никога не е късно, нали? Все ще се случи. Нае ли вече бялата лимузина? Или ще дойдеш с кораба?
Той: (опитва се да се пошегува) Още избирам. Откъде да зная времето за какво ще е по-подходящо.
Тя: Опитай се да познаеш.
Той: Как да го направя?
Тя: Питай съдбата. Аз така правя.
Той: Вярвам ти! А ти как си?
Тя: Като всички.
Той: А иначе?
Тя: ( с примирение) Все същото - детето, чистене, готвене, пране.
Той: (замислено) Да. Това е животът.
Тя: А като си спомня, че скоро идва есента и ще трябва да приготвя нещо за зимата, тръпки ме побиват.
Той: Защо?
Тя: Отсега се чудя кого от съседите да помоля да ми помогне с колата.
Той: Да, естествено ще ти помогнат. Много ли приготвяш?
Тя: Както реша. Все пак си е помощ, нали?
Той: Разбирам.
Тя: И доколкото ми стигнат възможностите.
Той: Да. Така е!
(започва тихо да звучи „Loving You Is a Dirty Job But Somebody's Gotta Do It" на Бони Тайлър)
Тя: За какво си мечтаеше? Не ми отговори!
Той: Аз просто така. Тези дни просто си припомнях неща, за които съм мечтал, но не са се сбъднали.
Тя: Много ли са?
Той: Не! (пауза) Впрочем достатъчно!
Тя: Красиви ли са?
Той: Кое?
Тя: Мечтите ти бе, Телчо!
Той: Не зная! Може би!
Тя: (леко изненадана от неочаквания отговор) Как да не знаеш? Че има ли грозни мечти?
Той: Права си!
Тя: (настойчиво) Значи са красиви! Нали?
Той: Наистина не съм си мислил по този начин. Но тяхното сбъдване би било много красиво!
Тя: Защо?
Той: Сбъдването на всяка мечта е красиво.
Тя: (замисля се) Да. Така е.
Той: Знаеш ли? Да имаш неосъществени мечти, също не е лошо!
Тя: (изненадано) Така ли мислиш? Само не развивай онази тема на родителите ми за целта в живота. После нова цел и т.н. Нали знаеш - старите говореха за планове и за цели, а не за мечти?
Той: Не! Не! Говоря ти за друго.
Тя: За какво?
Той: Преди много време един бедуин ми бе казал: „Момче, ако живееш така, че умреш не здрав, а щастлив, ще се пренесеш в света на неосъществените си мечти! А, повярвай ми, той е истинският рай - светът на твоите мечти!"
Тя: (замечтано) Красиво е!... Обаче... Не е за всеки да живее така...
Той: А за теб?
Тя: (смутено мълчи) Остави мен. Аз друго направих с живота си.
Той: Не си ми разказвала много неща. Така се получава, че повечето аз споделям. А ти го правиш само веднъж и повече не искаш. Защо?
Тя: Да. Спомням си!... Ти много ли си пътувал?
Той: Случвало се е. А ти?
Тя: Не. Но нали обикновено хората казват, че животът е пред мен.
Той: Пожелавам ти го от сърце. Дано стане!
Тя: Благодаря ти!
Той: Слушай, не си спомням, дали вече те питах. Няма ли да се разсърдиш, ако го направя отново?
Тя: Не!
Той: Защо написа онези редове?
Тя: Кои по-точно?
Той:
Далеч е ръката ти днес.
И няма на този свят песен,
в която със много тъга,
да пеят за нашата Есен!!!
Тя: За себе си. Че какво от това? (рязко) Измислих си го! Не ти ли харесва?
Той: Много. Но вече е време да ти призная нещо.
Тя: Какво?
Той: Ще ти отговоря с една миниатюра, става ли? И ще разбереш всичко.
Тя: Добре.
Той:
Казват "Клин клина избивал",
но вторият нали остава!
Затуй жестоко е надежди
раненото сърце да получава!
Тя: (бавно) Да. Разбирам... Кога се случи това с теб?
Той: Когато се опитах да разбера един съвет.
Тя: Защо?
Той: Защото човекът... който го написа, не ми каза... (сестрата взима лаптопа и с още една го закриват от погледа на публиката)
Тя: (очаква известно време продължението на репликата, но губи търпение) Какво не ти каза?... Ехо-о-о! Къде се запиля пак? Нали ми говореше, че когато си говорим, светът за теб изчезвал. Да не съм „изчезнала заедно с него"? (опитва се с шеговит тон) Слушай, Телчо! Ще дойда да ти вържа рогата за вратнята, че да не изчезваш така! Да не си Батман, бе! Та от време на време да спасяваш някоя мадама и да се връщаш при мен "ни лук ял, ни лук мирисал"? Ама той е от „фъркатите". (тихо, бавно, с надежда) А ти, Ти нали си ЗЕМЕН?... Нали те има?
Той: (След малко зрителите отново го виждат да пише.) Извинявай! Така се случи. Просто исках да споделя с теб, че онзи човек не ми каза, как да позная, къде я има! Та нали всеки живее със своите сметки. Или по-точно със сметките за себе си. Кое е приемливо и кое не. А аз не съм такъв.
Тя: Ти защо не го попита?
Той: Не зная?
Тя: И ти помисли, че е написано, защото тъгувам по ръката ти?
Той: Понякога ми се искаше... да е истина! Сглупих, нали?
Тя: Но не е, нали?
Той: Да. Така се оказа.
Тя: Добре.
Той: (бавно) Знаеш ли? Ще трябва да се разделим!
Тя: (изненадана) А така! Защо да го правим? Не си ли прекарвахме чудесно?
Той: Не мога да ти кажа. Така се получава.
Тя: За колко време?
Той: Не зависи от мен.
Тя: (огорчено) Слушай, ако искаш да ме „отсвириш" - просто го кажи! Нали не си лицемерко?
Той: Не! Не е това!
Тя: (продължава афектирано, без да обръща внимание на отговорите му) Нищо няма да ти стане, ако си признаеш, че вече не съм ти интересна, че съм под „нивото ти", така ли е? Щото си седя сама в къщи и работя като една истинска слугиня.
Той: (опитва се да я прекъсне) Не, не! Недей така! Чакай!
Тя: Голяма работа. Животът продължава, нали? Чудо голямо!
Той: Не е това, което си мислиш! Почакай да ти... (сестрите го закриват за по-продължително време)
Тя: Какво има да ми обясняваш? (започват да се чувстват сълзи в гласа й) Такива като теб съм ги виждала много. И „мутри" и „изтупани", всякакви. Всички сте толкова еднакви. Лицемерни. (Спира и очаква неговата реакция, след което продължава) Страхливци. Знаете само едно! Търсите само едно! А какво ми е на мен после, никой не питаше...
Той: (отпаднал, отново му подават лаптопа, но се вижда, че не е задълго) Чакай. Не мога да ти го обясня. Но е нещо, което отдавна знаех, че ще се случи.
Тя: Откога?
Той: От миналата година.
Тя: (неуверено) Че ние тогава познавахме ли се?
Той: Не още!
Тя: (нервирана) Значи започна да ме бъркаш с някоя ли? Тя що за птица е? Ама ти... Да не бълнуваш?
Той: Не! Не е това! Повярвай ми, не мога да ти кажа. Но много съжалявам за това, което се случва. Не те лъжа!
Тя: Да бе! Всички така говорите. Плюли сте си в устата, когато искате "да си подвиете опашката". Тях разбирам. Те вече са получили онова, което търсеха от мен. Но ти! Та дори не сме се запознали! Ти защо?
Той: Недей! Ти самата си казвала, че не съм като другите! Помниш ли?
Тя: (категорично, но и със съжаление в гласа) Е, значи съм се излъгала!
Той: Не! Не си се излъгала! Повярвай ми! Моля те, МИЛА! (за първи път използва това обръщение!!!)
Тя: Да бе! „Мила". Кога ти хрумна? Когато реши да ме отсвириш ли? Но защо го правиш? Не си ли мъж да кажеш направо „Слушай, гледай си работата!" или „Нека всеки поеме по своя път!"?
Той: Не... не... чакай!... Недей така! (чувства се, че продължава бързо да отпада)
Тя: Какво има да те чакам?
Той: Да... Да ти обясня!
Тя: И какво? Знаеш ли колко са изтъркани тези думи? Правиш се, че не знаеш! А аз няма да ти кажа, дали вече съм ги чувала!... (по-тихо, като на себе си) ... и колко пъти! За да не дам повод, да ми се присмиваш утре, разбра ли?
Той: Не! Не е това! Просто трябва известно време да отида на място, където...
Тя: Където какво?
Той: Където няма да ми дадат лаптопа...
Тя: Защо?
Той: ... или просто вече... няма да имам нужда от него...
Докато тя пише, неговият прожектор постепенно угасва. Бавно излизат двама в бяло, внимателно издърпват лаптопа от отпуснатите му ръце и внимателно го покриват с чаршаф.
Започва тихо да звучи „Това ли е любовта" на White Snake
Тя: (започва да чувства, че нещо се крие от нея) Как така? Нищо не разбирам! А бе, ти що за човек си? (горчиво съжаление) И ти ли „не си стока"? Защо не измислиш нещо друго? Да не е толкова „театрално"! Става ли? Ехо-о-о-о-о! Къде пак „шавна"? Където и царят ходи пеша ли? Уф, писваш ми! (неуверено) Защо ли да не те "отсвиря" първа? Пари за алените платна ли не можа да намериш? Нима не разбра, че не държа на цвета? Или имаше само... черни лимузини? (Нейният глас зад сцената: Ама нали съм си глупачка! Или защото... не, не е това! Не може да бъде това!... Та аз дори не съм го виждала. А ми се струваше понякога толкова искрен. И днес да ми погоди такъв номер! Толкова внезапно! Защо-о-о? И той ли оказа като останалите. Като другите! Показа си истинското лице. Страхливец. Побоя се да каже, че му е доскучало с мен!... Не! Не ми се вярва да е това! Не искам... да го повярвам!)
Докато вътрешният й глас говори зад сцената, един от двамата в бяло взима лаптопа и се взира в екрана му. После, придържайки го с една ръка, написва:
„Не зная с кого Той е разговарял, но повярвайте, ако още имаше тази възможност, би се простил с Вас по друг начин!"
Тя: (стъписана от полученото съобщение и с нарастващ афект) Какво означава това? Кой сте Вие? Как може да се намесвате? Кой Ви разреши? Не ви ли е срам? Защо „ако ОЩЕ имаше тази възможност"? „Да се прости"? С кого? С мен ли? Че защо да го прави? Той къде е? Ей, Телчо, престани с номерата! Ще ти се разсърдя! Чу ли ме добре? Телчо-о-о! За последен път ти казвам! Но какво става? Защо-о-о-о-о? (избухва в плач) Боже! Защо все на мен се случва, Боже? Знае ли някой? Защо ли се раждаме на този свят?...
Неговият глас зад сцената: (тихо и ласкаво) Как защо се раждаме, Мила? Не помниш ли? Аз също търсих отговор на този въпрос. Много дълго... И мисля, че го бях намерил. Тогава го написах. Исках да ти подаря този стих, когато се запознаем. Но така се получи, че вече сме заедно. Знаеш ли къде? Сега стоим един до друг в света на моите неосъществени мечти. И запомни, Мила:
„... въпросът, който си зададох сега има отговор прост: Ние се раждаме на света за да изпитаме Любовта" |
КРАЙ
ПОСЛЕСЛОВ:
Вярно е, че след публикуването на първия вариант, като коментар под него, по телефона или в пощата си получих различни мнения от различни хора и благодаря на всички за това. Но на 31.08.07, точно в 12.54 един искрен, много слънчев и непосредствен в реакциите, човек ми съобщи, че е намерил публикувания на друго място първи вариант. След което ми каза, че се обажда единствено да разбера, какво се е случило след неговото прочитане. (пиша точните дата и време за да погледне в телефона си и разбере, че се отнася именно и само за него) Останах вцепенен от чутото.
Благодаря ти... ! На теб и на всички до теб в живота, че са се отнесли с някакво разбиране към твоята реакция, ако е била забелязана.
Пиша този послеслов и за да пожелая на всеки, прочел горното нещо, поне веднъж в живота си да чуе подобни думи!
© Вили Тодоров Todos los derechos reservados