Монтана
25. 3. 2013
Скъпа Катрин,
Отдавна не сме се чували. Но разбрах, че си се амбицирала за създаването на ученически еко-клуб. Похвално! Аз самата също бих се радвала да взема участие. Още щом разбрах за предложението ти в главата ми нахлуха хиляди идеи. Смятам, че би било интересно, ако заниманията ни се концентрират в една посока. Оттук, разбира се, възниква въпросът: „В каква?” Предполагам, най-удачният избор би бил следният: нека се спрем на водните ресурси. Това би заинтригувало всички. Смея да кажа дори, че това е един от най-важните ресурси наред с въздуха. Темата е наистина обширна и със сигурност ще събуди интерес у съучениците ни. Все пак, помисли си:
Водата означава живот. Без наличието на вода, Земята нямаше да се превърне в люлка на човешката раса, в оазис сред космическия прах. Като цяло, водата е първият и най-важен фактор, за да може някъде да се зароди живот и, разбира се, да остане след това. Ако се замислим, ще видим, че почти всичко наоколо е съставено от вода и още нещо. Дори и ти и аз представляваме две трети вода! Използваме водата ежедневно – пием я, мием си ръцете, почистваме пода и какво ли още не. Без наличието й щеше да се обезсмисли съдържанието на кислород в атмосферата ни, идеалната температура за живот и всичко останало, защото именно течната вода е развъдник на частиците на живота. Долетели някъде от космоса, те са намерили благоприятна среда сред нашите океани и така, драга ми, сме произлезли и ние с теб! Само благодарение на куп щастливи случайности и “локви” безценно H2O. Именно поради тези уникални факти, ние хората би трябвало да се отнасяме към водата с уважение и внимание, защото, както знаеш, баланса в нашата природа е крехък. Но вместо да си дадем сметка, че водата е изключително ценна, ние разчитаме на това, че тя е много и навсякъде и едва ли не няма никога да се свърши. Но това далеч не е така.
Водата всъщност е съвсем на изчерпване и ако някой не вземе мерки, нашето потомство ще бъде обречено. Има някои неща, които лично аз намирам за абсурдни. Първото от тях е фактът, че хората пет пари не дават дали ще останем без питейна вода. Или по-скоро не могат да повярват, че тя може някога да се свърши. Приемат я за даденост и я смятат за едва ли не неизчерпаема, както постъпват и с всичко останало. А заплахата от такова засушаване в действителност е реална. Тук играе роля също и нагласата на хората. Логиката на мнозина е:
„Защо аз да спирам кранчето, докато си мия зъбите, при положение, че така или иначе моят съсед полива ливадата си с питейна вода? Какво значение имат тези няколко литра вода? Нима мога да постигна глобалните резултати, от които се нуждаем сам и, след като отговорът задължително е отрицателен – защо, Бога ми, е нужно да се подлагам на лишения безрезултатно?” Може би виждаш логика в тези думи и донякъде всъщност е така. Именно в това се състои проблемът на обществото ни. Никой не желае да поеме инициатива и всеки и казва: „Защо аз, когато може някой друг?” Заети сме да се оплакваме от положението си, седейки със скръстени ръце и повтаряйки: „Някой трябва да оправи нещата.”
Но за да се оправят нещата, необходимо е всички да работят заедно, а за да стане това пък, някой трябва да започне. И след като никой не иска да е пръв, хората просто няма кого да последват. Е, какво мислиш? Защо не направим ние тези първи крачки?
Ако отговорът ти е положителен, има някои неща, които смятам за необходими, за да бъде кампанията ни успешна. Първо трябва да разгледаме проблема от всичките му страни. Добра идея е това да стане чрез представянето на възможните изходи от тази ситуация.
Всичко в природата е свързано като верига, но прекъснеш ли дори една от халките, цялата се къса, отприщвайки неописуема сила на разрушението, катаклизми един след друг, катастрофа. И разбира се, единствените, които застрашават целостта на тази верижка, сме ние-хората. Заради дейностите ни, пречещи на крехкия природен баланс след поредица от действия и последствия, ние успяхме да докараме света си до глобално затопляне, вследствие на което ледниците се топят, разрушавайки естествения хабитат на местната фауна, което ако проследим нататък води до други последствия, които от своя страна, причиняват трети и т.н. докрая на света. Топящите се ледени шапки повдигат нивото на Световния океан, от което страдат не само животните, но и ние-хората. Та, колкото повече океан има, (който, знаеш, е тъмен на цвят и поглъща повече топлина от белите, отразяващи слънчевите лъчи ледени маси) толкова по-бързо се ускорява топенето и изпарението на водата. И всичко това е само обща картина на нещата в нашата уникална природа. Представи си колко може да се разширява тази верижна реакция, която протича бързо и целеустремено, като с всяка следваща стъпка тази сила на разрушението завлича още последици. Толкова е трудно за ума да осъзнае как в процесите на този мега-организъм, наречен Земя взема участие дори и всяка една частичка, невидима за човешкото око, приближавайки ни към горчивия плод на това, което сами сме посяли. Представи си какъв свят ни очаква занапред – наводнения, суша, пожари, глад и прочие. С пълна сила би важала поговорката „Във вода газим, жадни ходим.” Условията ще бъдат непосилни. Половината население ще живее в суша, а останалата част ще се бори с постоянни наводнения и по ирония на съдбата всичката тази вода наоколо просто ще бъде негодна за пиене – нищо повече от развъдник на зарази. А заразите не означават друго, освен смърт. И най-лошото е, че тези, които ще носят последствията от нашето нехайство ще бъдат нашите невинни внуци и правнуци. Защото много биха казали:
„Защо да пазя водата, след като има достатъчно, за да използвам докрая на живота си. Ако свърши, то няма да е сега. Когато му дойде времето, нека му го мислят.”
А това време всъщност не е далеч. И трябва да запазим това, което майката природа така щедро ни е дала, ако не от благодарност, то поне от егоизъм. Защото всичко, което правим, се връща обратно. И ако не завъртим този порочен омагьосан кръг в друга посока, скоро няма да си имаме планета... Колко по-жалка постъпка от това - да разрушим собствения си дом? Колко по-жалко от това, да се провъзгласим за властелини на екологичната верига, от която сме всъщност просто малка част и наглостта ни да не спре дотук, това да не ни е достатъчно и просто да започнем да й нанасяме удар след удар? Каква по-глупава постъпка от това? За момент забравяме, че нанасяме удари на собствения си гръб... Но дали ще го разберем навреме?
Надявам се да съм предизвикала размисъл у теб. Нямам търпение да обсъдим идеите си.
Твоя Михаела
© Михаела Todos los derechos reservados