Седнало на пейка в градската градина едно възниско, гърбаво и грозно човече, една хрисима, безобидна душица, унесено гледаше със сините си, по детски чисти очички минаващите хора и плачеше от болка с наранена гордост. Безразличието, жестокостта и пренебрежението на бездушните хора, постоянните им задевки, обиди и навиквания накърняваха нежната му и без това крехка душица. Подигравките и подмятанията на децата, тяхната невинно – наивна жестокост го принуждаваха да ги избягва и заобикаля от далече. Не понасяше закачките им и имитиращото походката му кълчене зад гърба.
Това безобидно и объркано творение на природата живееше само, нямаше си никого, ни една душица на този свят, която да го обича, да се грижи за него и да му дава капчица топлинка и нежност. Беше бездомно и самотно и като пребито куче, накуцващо се влачеше по улиците на големия град - навсякъде гонено и хокано. Как беше попаднало тук и откъде бе дошло, никой не знаеше и не се интересуваше от това къде живее и как се поминува. ...