Писна ми от този рецидив.
Всеки ден едно и също. Ставам , ям , мия си зъбите, една голяма пауза между 14:00 и 18:00 часа, в която се чудя какво да правя , после се къпя , пак ям, гледам телевизия и си лягам и на другия ден пак. Най-лошото е , че дори нямам желание да правя нищо. Хората ще си кажат "защо не излезеш" , повярвайте ми да изляза на вън с хора за мен е даже по-зле от това.
Затворена в себе си от години , години , години , сякаш израза "светлина в тунела" не важеше за мен, защото този тунел изглеждаше по-тъмен с всеки изминал ден. Никога не съм си мислила, че черното може да стане по-черно, но ето че греша.
​​​
Сега седя на леглото си , днес е поредния ден, в който умирам вътрешно. Реших да изляза малко , за да се поразходя сама. Поне да спра тази душевна агония за малко.
Слънцето грееше ярко , поредния горещ летен ден. Разходих се из гората близо до нас , винаги настроеноето ми там се оправя поне малко. Високите дървета , които правят сянка и светлината, която се промъкваше ...