5 mar 2009, 21:58

Завръщане в Акропола II част 

  Prosa » Novelas y novelas cortas
1381 0 3
14 мин за четене

 

                                                  ЗАВРЪЩАНЕ В АКРОПОЛА

 

                                                              Денчо Славов

 

                                                                  Втора част

 

             Полетът до Мумбай преминава в приятната компания на индийска студентка, която за мое учудване се оказа почитателка на българските народни танци.

            Срещам Радж в откритата тераса на ресторант с гледка към  брега на Арабско море. Разказвам му историята и той се свързва по телефона с негов приятел, лекар в Исламабад, който обещава да се срещне с мен. Разговаряме за тероризма, за социалните проблеми в Индия и в региона. Радж още като студент по икономика се вълнуваше от социалните теми. Често сме спорили. Той е с леви убеждения, аз съм неутрален, и скептицизмът ми идва от факта, че бях израснал в държава, в която социализмът беше прилаган на практика, но положението на хората не беше цветущо. Признавам, че имаше доста социални придобивки, но имаше нещо, което потискаше духа.

            - Тероризмът е причинен от огромната разлика в материалното положение на хората, живеещи в различни региони  по света, както и неравенството между гражданите вътре в държавите - отсича уверено Радж. Една част от населението на земята консумира огромно количество от нейните ресурси, за сметка на друга, която живее в пълна мизерия. Получава се регионално  неравенство, което от своя страна поражда агресивно поведение сред изостаналите народи.

           - И как може да се промени това? - питам аз - Нали не си забравил социалните революции, идващи с лозунга да заличат огромните разлики между богатите и бедните. Резултатът винаги е бил  масови убийства на виновни и невинни по време на революционните събития, хиляди разделени и нещастни семейства. Представи си как в миговете преди смъртта си тези страдалци са изпитвали най-трагичното човешко чувство, чувството на безнадеждност. И какво е станало със социалното неравенство? Нима е изчезнало? Давали са се привилегии на политическите водачи на революцията, които скоро са придобивали и икономическата власт. Собствеността само е преминавала от едни ръце в други.

            - Сега живеем в свят леден и немилостив - разпалено възразява Радж - свят, в който всичко е търговия и мечтите загиват. Липсват духовни опори, на която хората да стъпят. Жан Бодриар поставя въпроса какво става, когато вече нямаш ценностна система, за да оценяваш  и да изпитваш естетическо чувство.

                - Жан Бодриар както винаги е оригинален, но не дава отговор на нито един от въпросите, които поставя.

Стигаме до извода, че и преди и сега светът се движи от злото, че демоничното начало в човека винаги е имало превес над  милосърдието, проповядвано от различните световни религии.

                   Разделяме се приятелски. Тръгвам по крайбрежната улица. На малка зелена полянка с поддържани цветя в средата се боричкат две млади кучета от породата немска овчарка, едното мъжко, другото женско. Приличат си доста, навярно са брат и сестра и играта им не е сексуална, а чисто другарска. Когато гледам очите им, имам чувството, че те се смеят. Защо и хората не се държат така един към друг?

                 Вслушвам се в крясъците на морските птици. Въздухът е  напоен със сол и с топлото дихание на океана. Радвам се на това усещане за първична природа и се моля човечеството да я запази по-дълго такава.

Когато се готвя да пресека едно голямо кръстовище, леко обръщам глава назад и с периферното си зрение виждам на двадесетина крачки след мен същата двойка, която се качи с мен в самолета от Атина. Не давам сигнал, че съм ги забелязал. Преминавам на отсрещния тротоар и забързвам крачките си, те също забързват своите. Спирам пред висока витрина на Леви Щраус, те също спират пред друга витрина. Тримата се правим, че внимателно разглеждаме експонатите и уж разсеяно поглеждаме един към друг. Когато влизам във фоайето на хотела, сядам на широкия диван с поглед към входната врата. Преследвачите ми не се виждат. За това пък на съседното канапе се е отпуснал и чете вестник един от пътниците в самолета от Атина, висок чернокож мъж с продълговато лице на баскетболист от професионалната лига. Не поглежда към мен, но имам странното усещане, че проявява интерес спрямо моята личност.

                На следващия ден продължавам разходката си по улиците на Мумбай. Вървя съвсем бавно, съпровождан от двамата ми придружители от предния ден, които се появяват като че изневиделица след малко елипсовидно площадче покрито с пъстрите сергии на цветарите. Силен, топъл дъжд, с мирис на водорасли се изсипва изневиделица върху нас. Мъжът и жената не носят чадъри, както и аз, но никой не се отклонява от служебната си роля и всички оставаме на улицата. Както при мен, така вероятно и при тях водата бързо прониква първоначално под връхните дрехи, след това по-надолу, като достига до бельото и кожата.

              Вечерта в хотелската стая разглеждам внимателно снимките им. Двамата са около тридесетгодишни, средни на ръст, с матова кожа, повече клоняща към бяла, отколкото към черна, слаби и облечени в съвсем обикновени дрехи за улицата, вероятно за да не правят впечатление. Любувам се на фотосите благодарение на Радж, който днес ги хвана в кадър от своята импровизирана наблюдателница в една чайна на Алтамаунт Роуд. Приличат на араби, но е възможно и да са гърци.

            Беше една топла вечер, струва ми се през есента  на 1985 г.  С няколко съученици от  гимназията, отидохме да слушаме поета Христо Фотев, който рецитираше свои стихове. Говореше за това, че поезията не е изпълнила своята мисия, тъй като все още голям процент от хората по света не са облагородени. Спомням си много добре лицето му. Гледаше вглъбено някъде далече, като че виждаше нещо страшно пред себе си, а в следващия миг сякаш се отърсваше от натрапчива мисъл и ни се усмихваше. Дали е разсъждавал върху безсилието на изкуството да промени коварната същност на човека? А може би е виждал някакво далечно апокалиптично бъдеще на човечеството.

                 Тези мисли ме спохождат докато се клатушкам в стар товарен Форд от времето на американско-виетнамската война. Сложил съм кърпа пред лицето си, но нищо не помага срещу огромното количество прах, което прониква през не добре уплътнените прозорци. Прахът прониква в гърдите ми и се превръща в цимент. В Исламабад се срещнах с приятеля на Радж, който ме изпрати в Джалалабад при Каралайн, американка от Вирджиния, лекар - вирусолог, която работи там в международна хуманитарна организация. Осигури ми и транспорт чрез Юсуф - негов пациент, в когото имал голяма вяра, който се занимава с дребна търговия и отивал да купува дървен материал в пограничните райони. По пътя превозвачът ми разказва  за семейството си. Имал две дъщери, по-голяма работела като секретарка в централата на Народната партия, а по-малката следвала културология в Университета в Делхи. Той е почитател на светското образование и противник на намесата на религиозните водачи в държавните дела.

Потокът от автомобили се увеличава. Преди границата се е получило голямо задръстване. Юсуф познава всяко дърво, всеки храст от този пътен участък и свива по обходен неравен път, който още повече ни раздрусва, но в замяна заобикаляме бързо дългата върволица от превозни средства и точно преди границата се вмъкваме отново в главното шосе.

            Преминаваме безпрепятствено пакистанския граничен пункт и спираме пред афганистанския точно по обяд. Заставаме на платното, предназначено за влизащи  товарни автомобили. За щастие пред нас има само три камиона. Отварям  вратата, за да усетя по-добре прохладата, която, макар и слаба, се носи от високите планински върхове наоколо. Около един от камионите се суетят митничари и въоръжени с автомати полицаи. Един от тях изважда от кабината различни вещи и ги поставя върху дълга маса. До него водачът на автомобила, млад мъж пристъпва нервно от крак на крак с ръце на хълбоците. Вероятно трафикант на наркотици, професия, широко разпространена по тези места, където природата не е много щедра и не предоставя голям избор от начини за препитаване. Населението произвежда суровините за наркотици, трафикантите пренасят стоката и тези дейности се заплащат много добре само защото са незаконни. Ако производството и търговията с наркотици бяха легална дейност, този бизнес нямаше да е толкова печеливш. Напоследък някои западни държави стимулират местното население да отглежда алтернативни култури, но изкупната им цена е доста по-ниска. Всъщност развитите държави вместо да забраняват производството и търговия с наркотици би трябвало да се борят с причините, които карат техните граждани да ги употребяват. Масовата употреба на наркотици в тези страни говори за наличие на дълбока социална депресия, причинена от комерсиалната същност на техните общества.

         Към нас приближава митнически служител.

  • - Има ли нещо за деклариране в кабината и каросерията? - пита бдително той.

                   - Каросерията е празна, а в кабината нищо особено, личен багаж - отвръща спокойно Юсуф.

       Изведнъж митничарят загубва желание да се занимава с поредния обект на проверка. 

           Към нас приближава униформен служител по сигурността и иска документите ни за проверка. Сравнява снимките от паспортите ни с нашите лица. Чете внимателно визата ми. Чувам щракването на граничния печат. Разбирам, че всичко е минало благополучно. Пожелава ни приятно пътуване.

          Утрото в Джалалабад ме посреща с протяжната молитва на ходжата и откъслечни изстрели идващи от северните квартали.

От Каралайн, с която се срещнах още вчера вечерта научих, че тук войната между екстремистите и правителството не стихва. Околните планини били крепост на различни терористични организации. Каралайн обеща да проучи за случай на отвлечен чужденец в района.

             Поради липсата на  задачи излизам да се разходя из града. Денят е ясен, небето ярко синьо. Вглеждам се в  полуголите планински вериги около града изглеждащи сивосини по това време на деня. Някъде в тези непристъпни планини са свили гнезда терористи, вярващи в исляма и в своята отговорна мисия, да спасят човечеството от дявола, който виждат в лицето на САЩ и европейските държави без да се замислят, че с действията си причиняват зло на обикновените божи чеда, а отговорните за човешките страдания остават недосегаеми.

Влизам в един пазар с разхвърляни по сергиите зеленчуци и плодове и малки магазинчета, претъпкани с всевъзможни стоки. Шумове и глъчки, типични за такива места. Въпреки големия технологичен напредък, пазарите от древността до наши дни не са се променили много и ако искаме да се върнем в миналото, не ни трябва машина на времето, а просто трябва да посетим някой пазар в която и да е точка на планетата. Тук сякаш хората са забравили потребността от изтънчените продукти на цивилизацията и са дошли да задоволят простите си желания да вкусят сочен плод, добре приготвена храна или свежо питие, да водят леки разговори, свеждащи се до качествата на стоките и приятния пазарлък за цените им. Срещам хора от различни народности и раси. Някои са добре облечени, други са се покрили в дрипави, изгубили цвета си наметала. От време на време притичват малки дечица  с оскъдни дрехи и боси крака. Спомням си думите на Радж за социалното неравенство и причините за тероризма. Може би някои от тези деца са  бъдещите бойци на екстремизма. Дали техните бащи и майки нямат вина, че създават много деца, въпреки неблагоприятните условия за живот в този район? Колкото и силен да е инстинктът за продължение на рода, едни разумни същества биха могли да го контролират. Ще има ли край този порочен кръг, в който човечеството се върти от хилядолетия?

                      Моите приятели от Мумбай отново се появяват, този път облечени в местни дрехи. Вече съм привикнал с тяхното присъствие.

                Мирисът на прясно сготвена храна ме тласка към един ресторант за овнешки специалитети. Дебелите каменни стени изолират заведението от външната топлина.Помещението е вкопано в земята и осветено с множество лампи във вид на свещи, което създава усещането, че съм в средновековна страноприемница. Това усещане се нарушава единствено от големия плазмен екран прикрепен към една от стените, от който бълват на английски език  реклами, които сякаш са предназначени за обитатели на лудница. Някакви жени пищят и се надпреварват, коя по-бързо ще изрече своя текст. Следва шоу, в което се състезават изпълнители на някакви идиотски танци, а водещият крещи и подканя зрителите да пращат електронни съобщения в подкрепа на своя фаворит. Ако това са ценностите, които западните държави искат да наложат на „нецивилизованите" според тях афганистанци, боже опази.

            Като че ли в света се борят две срещуположни сили, всяка от които използва постиженията на техниката в областта на комуникациите. Едната се стреми да облагороди хората, да ги приучи да разсъждават, а другата иска да притъпи ума им и да възвърне примитивните им чувства, което не е трудно, като се има предвид факта, че цивилизационната надстройка в човешкото съзнание е твърде крехка. Имаме исторически примери как културни народи за кратък период са се превръщали в жестоки варвари вследствие на природни и социални бедствия. Веднъж във Филаделфия поканих на чай собственика на немалък супермаркет, разположен в съседство с моя магазин. Подарих му сборник със снимки на произведения на изкуството от минали периоди. Съставителят на сборника се беше стремил културните находки да бъдат по-възможност от несъседни региони, но от сравнително близки по степен на развитие цивилизации, което даваше възможност да се правят сравнения между тези култури. Бяха представени съдове, украшения и статуи на скитите, на етруските, както и на ацтеките. Той ме попита защо се интересувам от тези ненужни неща. Съвсем искрено сподели, че за да се оправя добре в живота му е достатъчно да знае борсовите цени на горивата, на пшеницата и на говеждото. Той беше прав за себе си, защото за да цениш нещо, някой трябва да приучи сетивата ти. Разбира се, да цениш изкуството не означава, че неговите послания са ти оказали въздействие. В университета имах един професор по финанси, който беше пристрастен почитател на театъра. Не пропускаше представление и се хвалеше пред студентите какво е гледал. Той беше без семейство и преподаваше по различни дисциплини, макар че не беше много вещ в нито една от тях, работеше също на още няколко места. За такива хора българският народ казва „разбира от всичко и нищо". В един проект на ООН за управление на финансови кризи беше включен първоначално друг мой преподавател, специализирал точно в тази област. От него съм запомнил думите, че причина за финансовите кризи са лесните пари, а те се дължат на суетността и хитростта на малцина и суетността и глупостта на мнозина, че ако световните финанси са океана, лесните пари са айсберги, които бързо се издигат и движат и бързо се топят. Този преподатавател беше баща на две деца, на които предстояха приемни изпити в престижен колеж, подготовката за което беше доста скъпа. Парите, които щеше да получи от проекта, му бяха нужни и това нямаше да са лесни пари. Един ден той с горчивина сподели, че въпросният професор театроман го отстранил от проекта и се включил на негово място. За такъв случай не мога да се въздържа да не използвам една турска дума: "Професоре, професоре, язък за всичките пиеси, които си изгледал и които на нищо не са те научили!". През годините със съжаление установих, че има доста такива хора, които обичат изкуството, но преживяват само неговото естетическо въздействие, без да възприемат хуманистичните послания, които то отправя. Има ги във всички професии и дейности, най-вече в политиката, но най-учудващото е, че и сред тези, които творят изкуство - писатели, актьори, музиканти. Установих също, че особено в развитите страни да прекарваш другите е даже ценност, която се възпитава чрез телевизионните предавания. В тези общества всяка човешка дейност се възприема като игра в спортен мач, при която единият участник се стреми да надхитри и победи другия, а понятия като взаимопомощ, състрадателност, подаване на ръка в бизнеса са непознати или ако се споменават, е неискрено, лицемерно и фалшиво. Често при парламентарни или президентски избори се използва  израза „състезание". За какво се състезават? Да угаждат на капризите на заможните членове на обществото? Или пък се казва „победител в изборите". Какво е победил? Нима е победил нещастието на хората, които се страхуват дали ще осигурят препитание за себе си и семействата си в утрешния ден? Може би са прави Радж и Христо Фотев, че този свят няма бъдеще?           

         Поръчвам си местното шакрие и мургавият сервитьор чевръсто ми носи порция от него заедно с тънка питка на места със следи от фурната, в която е изпечена и съвсем малка стомничка с охладено черно вино, както и вода за разреждане.

         - Да ви е сладко - пожелава ми сервитьоръта с весел глас.

         -  Имам важни сведения, ела бързо в кабинета ми! -  в телефонната слушалка възбуденият глас на Каралайн звучи красиво.

 

 

                                                   Следва продължение

© Денчо Славов Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??