ГЛАВА ВТОРА
Боби бе вече на летището, когато самолетът кацна. Делегацията бе посрещната с големи почести. Направи първите снимки и се запъти да вземе интервю от принца.
- Добър ден, ваше величество, Барбара Даг - „ИРИКОМ ДЖЪРНАЛ”. Бихте ли ми отговорили на няколко въпроса? - отговорът бе положителен. - На какво се дължи Вашето посещение на Соломоновите острови?
- Госпожице Даг, чест е за мен да попадна пред вашия микрофон. Посещението ми е във връзка с годишните празници тук. Моят добър приятел, г-н Янкинс - губернаторът на тези острови ми оказа тази чест и ме покани. Зная колко е красиво тук, особено, когато има празници.
- Колко време ще продължи визитата ви?
- Аз харесвам тези острови. Климатът тук добре ми понася. Мисля да поостана повечко. Искам да посетя всички хубави места.
Принцът на Папуа беше млад, приятен на външен вид мъж и не сваляше очи от нея. Тя бе облечена в бял костюм, който подчертаваше фигурата ù. Дългите ù кестеняви коси бяха прибрани в стегнат кок. Тази прическа ù отиваше. Това нямаше как да не бъде забелязано от младия мъж. По рамото го бутна най-добрият му приятел - Абдулах Лил Кадах.
- Трябва да тръгваме, ваше величество.
- Само още един въпрос. Къде ще отседнете и каква е целта на посещението на вашия приятел г-н Кадах?
- Госпожице Даг, въпросите са два, но аз ще отговоря и на двата. Моят високоуважаван приятел ме придружава. Ще отседнем в резиденцията ми на острова.
- Благодаря. - каза тя и се отдръпна леко назад, за да мине делегацията. Принцът се спря.
- И... още нещо, мис... неофициално...
- Да?
- Тази вечер в моя чест ще има прием. Много ще се радвам, ако ви видя там. Оставете адреса си на помощниците на губернатора, за да ви изпратим официална покана.
- За мен ще бъде чест, ваше височество. - делегацията тръгна, а Боби се прибра в хотела. Взе един душ и подготви репортажа. След това телефонира на шефа си.
- Изпратих ти материала с електронната поща. Трябва да си го получил. Сега се подготвям за официален прием в чест на принца.
- Чудесно. Ще си му сянка! Така те искам. Всички подробности около него искам да ги научавам първи!
- Насреща съм, шефе. До скоро. Отивам да си направя прическата. - тя затвори слушалката и телефонът отново иззвъня.
- Безпокоим ви от рецепцията. Донесоха писмо за вас. Ще пратя пиколото до ви го донесе.
- Благодаря.
Не след дълго на вратата се почука и ù предадоха бял плик с нейното име. Вътре имаше луксозна покана за прием.
- Сидни, дай ми съвет какво да облека.
- Не зная с какъв гардероб разполагаш, мила. - засмя се насреща ù Синди. - А и този принц... Надявам се поканата му не е твърде лична...
- Стига и ти... аз съм по работа тук. А и той е принц! Не се занасяй с мен. - двете се разсмяха. - Все пак съм на работа. Не за удоволствие!
- Ами съчетай ги, скъпа. - отново се засмяха.
- А, щях да забравя да ти кажа. Спомняш ли си онзи мъж, дето ме блъсна на летището?
- Онзи грубиян?
- Да, същият. Пътувахме заедно и той ми се извини. Не би могла да предположиш колко галантен може да е!
- Нима?! Нотки на нежност ли чувам?
- Стига! Познай кой е той.
- Ами... не зная... може би Мел Гибсън?...
- Синди! Не можеш да познаеш наистина! Той е Мич Блестър.
- Мич Блестър? Известният археолог от Монтана? Боби, та той изглежда страхотно на снимките по научните списания! Е, не е като Мел Гибсън...
- Синди!... - двете отново се засмяха.
- Ти си късметлийка, момиче...
- Стига, Синди, ние само се запознахме... не вярвам да го срещна отново.
- Но ти се иска, нали?
- Така е. Виж, трябва да затварям. Ще ти се обадя пак.
- Ще чакам да го направиш. Чао и се пази.
Боби извади дълга черна рокля от гардероба и я облече. Пооправи косата си, обу високите обувки, сложи си парфюм и се огледа на голямото огледало.
- Мисля, че съм готова. Само да си взема чантичката и... фотоапарата, естествено.
© Милена Карагьозова Todos los derechos reservados