Жадувам да съм дете на природата, на майката Земя – в нейната прегръдка да се отпусна и да се преродя. Жадувам да изляза от мътните води и да заживея просто, да ходя боса из зелените треви.  Жадувам да изследвам жълтурче, паяк или мравка, да наблюдавам техния тих, съвършен живот. Жадувам към корените да се върна. Свободна да тичам из поляни, свободна да дишам с пълни гърди, свободна да се свързвам.

Боже, колко е прелестен светът на дърветата, а колко мътилка има в човешките очи! Колко си уплашен само – далеч от своите земи. Живеем на най-красивата планета, преливаща от благоухание и благодат, криеща в недрата си бездънни пластове, мистерии и алхимична сплав.  Земя – празник за сетивата, с меки дюни, залези в лилаво и сребърни луни. Земя, която се ражда всяка сутрин със сияние от злато.

Душата ми се храни със покой.  Душата ми се храни с покоя на тревите. Уханието на акация, липа и борови иглички разтваря душата ми като прозорец. Кожата ми като карта и невидима поема, докосва кожата на дърво – споделящи другари. Духът ми – бяла пеперуда – волен и свободен, нежен и ефирен, танцува приказния танц на животворен плам.  Бяла пеперуда, изпълнена с доброта и любопитство, неспокойна и немирна.  Притихвам и не мърдам, дали ще кацне на моето рамо да се запознаем? Ето, идва и ме доближава, за миг остава и пак свободна тя отлита. Бялата пеперуда не се привързва, не се улавя, тя може само да играе, търси, общува и да се радва.

Затварям очи и слушам как две птички си говорят. Напомнят ми на бебешки език – някакво бълбукане от радост. В бръшляна виждам жилките на собствената си ръка.

Обичам тялото си – част от тази земя. Ценя себе си като природата, аз съм творение. Аз съм плът от плътта, аз съм цвете в тревата. Има някаква магия в това, че ръката ми движи четката, че гласът ми се извива като птичка.

В тялото ми някакви вълни на радост и преклонение отекват, някакви цветя избликват в екстаз – разширявам ги и те ме изпълват.  Колко шумен и гладен е външния свят, колко пълен и тих е вътрешният! Защо да бродиш навън? Човекът има най-прекрасното умение – да се разширява.

След всичките човешки наслоявания,изгубени пътеки, безкраен низ от битки и преломи,  аз отново съм жива, отново давам цвят и слушам песента на тревите.  Аз съм симфония от звуци, симфония от цветове. Аз съм морето и океана. Аз съм собствения си дом и знам как да се завърна.  Аз съм синьо птиче, аз съм трепетна звезда. Дърветата са в мене. Има в мен едно слънце, което ми дава живот, с него аз ликувам и пея. Имам в себе един вечен огън, който ме води в мрака и и свети в нощната тъма. Има в мен едно вечно сърце, което помни своя баща.

Изпълвам се със въздух, надишвам се със себе си. Връщам се към извора да пия лечебна вода. Връщам се назад до утробата на майка си, и още по-назад – до семето на баща ми. Раждам себе си и прегръщам това малко, плахо човече, прегръщам го с разбиране и любов. Прегръщам го с всичките му слабости, неволи, дългове и рани.  С всеки изминат ден връзката ми с това новородено става все по-силна, все по-здрава, все по-неразрушима. Тя пуска корени някъде дълбоко, до цeнтъра на земята, до ядрото, на всичко, което съществува.