Новата година настъпи в тишина. Щеше ми се да беше онази хубавата, изпълнена със свежест тишина, в която проблясват далечни светове, но не беше. Беше мъчна, тежка, студена тишина. Все пак по- хубава от хаоса и глъчката на суетата. 

Разхождам се по смълчаните улици. Минавам покрай тъмните витрини на магазините и се заглеждам, търсейки да видя нещо интересно, но виждам само отражението си.

Реката тече бавно и устремено, някак величествено. Аз вървя по крайбрежието й, следвам я, с надеждата да ме отведе на по- топло място, но все не успявам да достигна края й- морето. Дали хората са като реките? Дали и ние, когато настъпи краят ни, не се вливаме в морето, онова море, което, докато сме живи, все не успяваме да достигнем? 

Имам една много любима композиторка, родом от Одеса. Тя все композира за морето, пее за морето, говори за морето и за любовта, разбира се. Има ли певица, която да не пее за любовта? И като се замисли човек какво е морето всъщност?Какво друго, ако не любов...

Твърде много въпроси...Твърде много, твърде сложни...пускам ги да изтекат...

Приятелю мой, през новата година ти пожелавам да бъдеш река- нека изворът на мисълта ти бъде дълбок, планината, от която извира- висока, земите, през които минава- богати и морето, в което се влива- всеобхватно.

01.01.2022