В късната октомврийска вечер улиците бяха като мъртви лабиринти на иначе шумния мегаполис. Светещите реклами изглеждаха сюрреалистични, сгушени в ореолите на уличните светлини. Необичайна бе и тишината, застинала някъде във времето, което сега сякаш бе спряло.
Артемир - работник в обществена пералня - застъпваше нощната си смяна. Отвори вратата на витрината, изпъстрена с безвкусни надписи и влезе вяло в подобния на триизмерен куб салон.
Той бе мъж на около 36 години, самотник, неуспял в нищо и лишен от мечти за по-добро съществуване, което са приемаше за нормална участ на по-голямата част от обществото на мегаполиса.
- Джонатан, тук съм!
- Абе, ти пак закъсня!
- Аз няма за какво да бързам. Ти трябва да си точен заради кариерата, ха-ха!
Джонатан, който беше младо момче с още непрекършен дух, го погледна странно.
- Арти, ти да не си...? Шефът те търси и може да те уволни.
- Все тая! Без друго миризмата на пране ми е омръзнала до смърт.
- Както кажеш, аз имам работа!
Джонатан махна с ръка ...