Комитетът на българите в Чикаго се бе събрал на извънредно заседание. Дневният ред се състоеше от една единствена точка – обсъждане на ситуацията в България. Пръв взе думата председателят Харолд Карагьозов. Човекът изглеждаше доста притеснен. Прокашля се и каза:
– Боя се, че в нашата татковина се случват ужасни неща. Досега никой не вземаше насериозно спечелилата изборите Партия на спасението, но законите, които бяха приети наскоро, са, без да преувеличавам, чудовищни. Тези зли старци продават България!
След като избърса потното си чело, господин Карагьозов продължи:
– Ето каква е ситуацията. Ще се постарая да бъда кратък. Започва масово отчуждаване на имоти в полза на държавата. Редица частни предприятия ще бъдат национализирани. Тези хора искат да унищожат всички производства, съсипвайки икономиката, доколкото я има. Ще бъдат въведени визи. На практика ще ни бъде отрязан достъпът до страната. Всеки гражданин ще получава по 2000 евро на месец, ей така, без да работи. Къде се е чуло и видяло такова нещо!
– Намирисва ми на комунизъм – подхвърли един от участниците в събранието.
– Проблемът е, че това не е популизъм, правителството може да осигури тези пари. Сключили са договори. Сега ще помоля госпожа Сирма Джонсън да ни запознае с демографската ситуация в страната, после ще продължа с изложението си.
Симпатична жена на средна възраст се изправи и взе един микрофон. Заговори с леко потреперващ глас:
– В момента населението е около един милион. 90 % от гражданите са на възраст над 60 години. От останалите 10 % повечето са с физически или психически заболявания. Смъртността е много висока, а раждаемостта клони към нула. Общо взето трагична ситуация.
– Благодаря, госпожо Джонсън. Засега достатъчно – каза Карагьозов. – Така че по груби сметки те трябва да плащат по 24 000 евро на човек годишно. При население от един милион, общата сума излиза 24 милиарда на година.
– Сериозна сума – подхвърли някой.
– За арабските инвеститори това е нищо. Да ви напомня, че брутният вътрешен продукт само на Саудитска Арабия е над 3 трилиона. С две думи арабите взеха на концесия родината ни. Ще изчистят напълно природата, унищожавайки малкото останали промишлени предприятия и ще си построят почивни комплекси. Ще махнат грозните стари хотели по морето. И екологично земеделие и животновъдство, нищо друго. А тамошните българи, без да работят, ще получават по 2000 евро на месец, което за тях означава охолен живот.
– Така е – каза Сирма Джонсън. Досега са живели с по 200 евро на месец, че и по-малко.
– А ние, които досега ги издържахме, няма да можем да стъпим там. Няма да можем да виждаме роднините си.
– Е, явно не сме им давали достатъчно – подхвърли заместник-председателят Джон Пешев.
– Ти да не би да подкрепяш злите старци? – изсъска Карагьозов.
– А, не. Но разбирам мотивите на хората, останали там. Искат да си изживеят нормално старините.
– Но това е недемократично, те изоставят държавата.
– Ние я изоставихме първи.
Карагьозов се изчерви. Понечи да каже нещо, но се отказа. Настана гробно мълчание. Хората бяха потресени. Чудеха се какво да правят.
– Трябва да вземем мерки – проплака накрая Карагьозов. Направо ме боли сърцето като гледам какво се случва. Държавата ни е дадена на концесия, не разбирате ли! Институциите на практика няма да работят. Управлението ще е в ръцете на чужденци. Предците ни, борили се за национална независимост, ще се обърнат в гробовете си. Не можем да оставим нещата така.
– Договорите са си договори – обади се Джон Пешев. – А и знаете, че в днешно време парите определят всичко. Ние не можем да извадим милиардите на арабите. Те плащат, те поръчват музиката. Късно е, либе, за китка.
– Ти да не би да си съгласен! – викна Карагьозов. – Май не ти пука, че държавата загива!
– Всеки търси по-добър живот. Ние точно по тази причина заживяхме на запад. Не бива да им се сърдим. Ние сме за бой, задето не се усетихме по-рано. Може би ако не бяхме оставили всичко там да се руши… Ходехме да се видим с възрастните си роднини веднъж годишно, пращахме им по някой долар и мислехме, че това е достатъчно. – Очите на Пешев се бяха насълзили.
– Не е редно такова райско кътче да отива в чужди ръце – изпъшка Карагьозов. – Старците ще измрат и после… Какво? Всичко ще е в ръцете на чужденци!
– Там дълго управляваха лоши, алчни политици, никой не се бореше с мизерията и корупцията, затова се стигна до тук. В един момент на хората им писна и се продадоха за пари.
– Можем да се обърнем към Европейския съд – предложи плахо Сирма Джонсън.
– Опасявам се, че от юридическа гледна точка всичко е изпипано – каза секретарят Иван Петров.
Дебатите продължиха до късно през нощта. Бяха обсъдени какви ли не идеи. Избухваха кавги, дори в един момент едва не се стигна до бой. Някои от мъка се изпонапиха…
Образите на присъстващите в залата започнаха да потрепват. За момент станаха ефирни като призраци, после се стопиха. Гласовете се задържаха още минута, като постепенно заглъхваха. Накрая всичко изчезна.
А аз се събудих. Сърцето ми биеше учестено, по челото ми бе избила пот. Осъзнавах, че отдавна не съм сънувал толкова реалистичен сън. Най-учудващото бе, че детайлите от тази среща се бяха набили в съзнанието ми. Обикновено в първите минути след събуждането забравях всичко. Не и този път обаче. Странен сън, наистина.
Тогава си спомних, че снощи пих домашна анасонова ракия, донесена от един познат от България. Когато се развеселихме, той подхвърли с усмивка на уста: „Внимавай с тази ракия, силна е. Може да те пренесе във времето.“
„Напред или назад във времето?“ – попитах аз в опит да се пошегувам. А той съвсем сериозно ми отговори: „Зависи какви са вътрешните ти терзания. Аз по-често се пренасям в миналото.“
Трудно ми бе да повярвам, че въпросната огнена течност има чудодейни свойства, но все пак в съня си бях видял сцена от бъдещото, и то такава, която не излизаше от главата ми. Нещо ме караше да търся решение на обсъдения по време на срещата проблем. Проблем, който все още не бе възникнал.
Дали не трябва да се засилят връзките с другите български общности по света? Хубаво ще е българите в чужбина по-често да посещават страната си и да се ангажират с нормалното й функциониране. Ами изборите, които се задават? Ох, хич няма да е лесно!
© Стефан Todos los derechos reservados