Злочестата царкиня

руска народна приказка

   Живял нявга, много отдавна, един цар. Той имал син и дъщеря. Младият княз се казвал Иван, а княгинята - Аня. Царят бил женен и жена му се казвала Анастасия. В царството на този цар, което между впрочем никак не било малко, всичко вървяло прекрасно - князът и княгинята, които още били деца, си играели от сутрин до вечер. За тях се грижели прислужници, които ги обичали като свои собствени деца. За Аня се грижела придворна дама, която всяка сутрин решела златната ѝ коса, а пък за Иван - млад прислужник, Василий, който учел малкия княз на добри обноски и на духовна и телесна чистота. Народът и слугите в царството също били щастливи - за добре свършена работа те получавали достатъчно пари, за да издържат семействата си и да водят достоен живот. Имало, разбира се, и бедни хора, които едва-едва успявали да свържат двата края, но и те били благодарни на царя и на Господ, и не се оплаквали.

   И така, дните си минавали, царските деца растели и хубавеели, животът им бил като приказка, но понякога и в приказките се случват лоши неща.

   Малко след като навършил 16 години, с княз Иван, който бил с три години по-голям от сестра си, се случило нещо неприятно. Една вечер, както обикновено, той се оттеглил в покоите си, но за жалост забравил да залости вратата. След около тридесет минути, царят, който бил много разсеян, влязъл в стаята на принца без да почука и що да види - върху златното легло, застлано с най-фината коприна на света, по корем лежал голият му син, а върху него се руменеел верният слуга Василий, който бил проникнал дълбоко в невръстния престолонаследник. Но това, което най-силно разстроило царя, било лицето на княза, което направо сияело. На него греела най-лъчезарната усмивка, която царят бил виждал някога, а от притворените момчешки очи се стичали сълзи на радост и неземно удоволствие. Това ранило царя право в сърцето, той едва понесъл предателството на единствения си син. Още на другата утрин Василий бил обесен, а княз Иван прокуден през девет царства в десетото, с бащината клетва “нивга щастие да не види”. Клетвата наистина се сбъднала - младият княз гладувал и студувал, защото никой не искал да вземе на работа прокуден царски син. След време той успял да си намери работа в един чифлик като ратай, но за черната работа, която вършел, получавал само къшей хляб, малко сол и глава лук.

   Ето, че се изтърколили няколко години, Иван станал напет момък, макар и целият да бил мръсен и опърпан. Но това вече не бил същият Иван. Той бил насъбрал много злоба и злъч към баща си. Колкото мръсотия имало по дрипите му, дваж повече чернилка се таяла в душата му. Един ден той твърдо решил най-после да отмъсти на проклетия си баща, вързал остатъците от храна, които намерил в чифлика и поел по дългия път към родния край.

   През това време Аня, която навремето въобще не разбирала защо баща ѝ гони от двореца любимото ѝ братче, станала седемнадесетгодишна девойка, която била разцъфнала като розова пъпка и сякаш била добила злато в косите и блясък в очите. Никоя друга девойка на света нямала златна коса и езерно дълбоки очи, от които понякога се стичали бисерни сълзи.

Ето, че скоро дошло време царкинята да се жени. Тя си имала годеник - Димитрий, който бил син на владетеля на съседното царство. Димитрий бил безмерно красив, строен и умен, а от топлите му кафяви очи струяла сила, колкото за десет юнака. Аня и годеникът ѝ се обичали много и нямали търпение да вдигнат сватба. И ето, че дългоочакваният ден дошъл. На сватбата се събрали много знатни особи от близко и далеч. Да зърнат най-прекрасните младоженци дошли: князе, дворяни, боляри, духовници, та дори и най-обикновени селяни и ратаи. Тържеството било неизмеримо по своята пищност, красота и блясък. Всички пили, яли и се веселили. Щастието и радостта се носели из въздуха. Но най-радостни от всички били царят и царицата. Те нямали търпение да омъжат единственото си дете. Вече искали и внук, който да наследи царския престол и да им осигури спокойни старини… но дали?

   На сватбата присъствал и още някого, за когото никой и не подозирал. Това бил не кой да е, а самият син на царя и на царицата. Той бил пристигнал ден по-рано и се настанил в една от конюшните. Заради парцаливия си вид никой не можел да го познае и той най-необезпокоявано се разхождал из царството, заедно с другите ратаи. Изведнъж, наблюдавайки сватбената церемония на сестричката си, в главата на Иван започнала да се прокрадва смразяваща мисъл как да отмъсти на баща си. Решил да донесе такава трагедия в семейството си, че царят да не издържи и да умре от мъка. За целта щял да използва най-ценното и красиво нещо, което царят притежавал.

   Венчавката на Аня и Димитрий вече отивала към своя край, когато Иван се промъкнал близо до олтара и, незабелязано от никого, помахал на сестра си и я повикал при себе си. Аня веднага познала своя брат и радостна се затичала към него. Златните ѝ коси се развели над искрящо бялата, извезана със скъпоценни камъни рокля. Иван избягал от църквата, последван от сестра си, и я завел в една тъмна и пуста уличка. Аня го прегърнала и заронила бисерните си сълзи на рамото му. Но, вместо да я прегърне и той, Иван разкъсал хубавата ѝ рокличка, скъпоценните камъни изпопадали, а грубата му и мръсна ръка ударила силен шамар на царкинята. Аня политнала назад и жестоко ударила главата си в чакъла. Уплашена, царкинята се опитала да избяга, но в този момент озверелият Иван ѝ се нахвърлил и започнал да я бие и да ѝ къса роклята. Малко след това той извадил символа на своята мъжественост и докато успее да се осъзнае, Иван с всички сили проникнал в собствената си сестричка, отнемайки нейната невинност. Аня изкрещяла с цяло гърло, но за съжаление никой не я чул, тъй като всички били на сватбата и се веселели, а най-близките ѝ се суетели около олтара, очаквайки внезапно избягалата от църквата булка да се завърне, за да може церемонията да продължи. Рукнала аленочервена кръв и обагрила остатъците от бялата рокля на младоженката. В този миг блестяща прах започнала да се сипе от косите ѝ. Но това не било пърхот, а златото, втъкано в тях. Косата на горкото момиче никога вече нямало да бъде златна.

   След като Иван изнасилил Аня, последната изпаднала в безсъзнание. Злобният царски син ликувал, защото най-после отмъстил на баща си, а когато откриели княгинята в това състояние, тогава вече за злодея щели да настъпят дни на умопомрачено веселие. Но не станало точно така. Когато Аня припаднала, Иван отърчал обратно в конюшната, а през това време по пътя минала една огромна и много тромава старица, която живеела в покрайнините. Отдавна никой не помнел името ѝ и всички ѝ викали Бабешкела. На младини Бабешкела била перачка в царския дворец, но когато поостаряла, овехтяла и я налегнали артрита и старческите болести, царят я изхвърлил от двореца и я оставил да живее в схлупена къщурка с пенсия, която не стигала дори за да поддържа гроба на отдавна починалия си съпруг. Тъй Бабешкела се била озлобила срещу всички царски особи и когато изпаднела в криза, започвала да крои планове как ще събере народа и ще превземат царския дворец, ще убият царското семейство, ще си направи лятна шуба от кожата на “малката златокоса кучка” и ще избави целият народ и себе си от царската тирания. Сетне ще отвори царските хазни и всеки човек от народа ще стане богат и ще може да живее в охолство. Разбира се, тя рядко изпадала в кризи, а в останалото време си разсъждавала почти нормално. Та, Бабешкела съзряла полумъртвата Аня, просната на пътя и, разбира се, не могла да я познае, защото била цялата окървавена, освен това нямала злато в косите. Сега Аня била едно съвсем обикновено момиче. Дожаляло ѝ на старицата и решила да занесе горкото същество вкъщи и да се грижи за него, въпреки че  едва успявала да свърже двата края. Нарамила я и потеглила към покрайнините.

   Минали се няколко дена и Аня най-сетне дошла на себе си. От шока, който изживяла, тя била изгубила и паметта си. След като старата жена ѝ обяснила къде я била намерила, двете заживели заедно в къщата на Бабешкела, която била построена от чернозем, пот и плюнки, защото районът бил много сух.

   В това време, царското семейство, което едва на следващия ден било забелязало липсата на булката, най-сетне приключило издирването ѝ и официално я обявили за мъртва. Много горчиви сълзи пролели царят и царицата, но най-много страдал почерненият младоженец Димитрий. Той така и не успял да преглътне мисълта, че вече никога няма да докосне златните коси и да се огледа в дълбоките очи на своята любима.

   Задружно си живеели Бабешкела и Аня, която старицата наричала галено Парцаланка, заради дрипавите одежди, които някога били искрящобяла сватбена рокля. Макар и да нямали пукната пара, двете жени успявали някакси да преживеят. Дори Парцаланка много се привързала към Бабешкела и започнала да я нарича Майчица. Всичко си вървяло добре, докато един ден парите започнали съвсем да не достигат и се наложило двете жени да вземат спешни мерки, за да не умрат от глад. След дълго умуване старата Бабешкела предложила на Парцаланка нещо ужасяващо, което за съжаление било единственият изход от кризата. Крехката Парцаланка трябвало да се пуска на дрипавите селяни, на простите ратаи и на мръсните свинари срещу храна. Старата жена, която била с много добро сърце, първоначално решила сама да осигурява прехраната, но кой ли щял да я поиска - тя била стара, грозна и суха като яловата земя около схлупената ѝ къщурка. Освен това имала подагра, артрит, разширени вени и захарна болест. Та дори и най-изпадналия ратай не би я пожелал. Поплакали си Парцаланка и Майчица и се примирили със съдбата си. Още на другия ден от селцето заприиждали обущари, кожари, животновъди, ратаи, та дори и скитници, които били по-опърпани и от нашата царкиня. За отплата, те оставяли на Парцаланка кой каквото може - къшей хлебец, ечемик, глава лук, сладки коренчета, а пък по-високопоставените ратаи ѝ носели дори и остатъци от царската кухня, които намирали на боклука. И така всеки заработен залък, Парцаланка споделяла със своята Майчица.

Понеже подът и стените на тясната къщурка били много твърди, Бабешкела лягала в единия край, а Парцаланка се облягала на тежкото ѝ тяло и поемала „ударите на съдбата“. Старата женица лежала с гръб към потните мъже, които осигурявали прехраната ѝ и тази на нейната завареница, защото хората се гнусели като я гледали, а пък и тя не искала да вижда как бастисват бедното ѝ чедо. Така горката Парцаланка била бъхтена върху изкривения гръб на собствената си Майчица. Каква мъка само! Но скоро при многострадалната царска дъщеря започнали да идват все по-малко хора и се наложило горкото дете да обслужва и животните на земевладелците. От сутрин до вечер пред отдалечения дом се редели бедни хорица с кучета, овни, козли, прасета, а в по-редки случаи и с коне, магарета и биволи, които срещу вехти и спаружени зеленчуци и твърд чер хляб се “облажвали” с несретницата, а пък доставяли и дребна радост на своите любими животни. Но ето, че една утрин Парцаланка се събудила със силни болки в корема. Това не би учудило никого, имайки предвид тежкия живот, който водела. По молба на Майчица, Парцаланка отложила всичките си ангажименти за деня и отишла в града при стария лекар, който срещу “дребна услуга” я  прегледал и я изненадал с прекрасната вест, че била трудна. Така се зарадвала Парцаланка, че веднага отърчала при Майчица да ѝ съобщи новината, която била единственият светъл лъч в окаяният ѝ живот. Бабешкела се зарадвала, мислейки си, че ако бебето е момиченце, когато поотрасне ще може да помага в домакинството. Сега Парцаланка трябвало да намали работата си и да се грижи повече за себе си и за бъдещото си отроче.

   Минали се няколко недели и ето, че се случило ново чудо. Докато Парцаланка обслужавала един едър, потен и обилно окосмен готвач, той така се разлютил, че загрухтял и ударил силен шамар на момичето и то си ударило главата в пода, загубвайки съзнание. На следния ден Парцаланка се свестила и -  “о, чудо” - тя възвърнала паметта си, спомнила си всичко, дори името си. Веднага разказала на Бабешкела, че тя е изчезналата царска дъщеря Аня, разказала ѝ също за сватбата и за последното нещо, което помнела - гаврата, на която я подложил отдавна изчезналият ѝ брат - Иван. Старицата изгубила ума и дума, тя едва повярвала, че вече толкова време живее под един схлупен покрив не с кой да е, а с омразната царска дъщеря, чиито златоткани дрешки перяла, докато момичето било съвсем малко. В миг Бабешкела позеленяла от яд и от злоба и през неуравновесеният ѝ ум преминала ужасната мисъл да хване малката царска кокона и да прекърши крехкият ѝ гръбнак. Но това било само за миг. След това Бабешкела се осъзнала и разбрала, че така се била привързала към своята Парцаланка, че на би могла да я докосне и с пръст. Все пак успокоила разклатената си психика с мисълта, че в продължение на толкова много време е била сводница на дъщерята на царя.

   Още тоз час “парцаливата княгиня” тръгнала към двореца на родният си баща. Похлопала на тежките дворцови порти и когато слугите я видели такава мръсна, черна и дрипава, веднага я напъдили. Но точно в този миг се появил царят и попитал дрипавото момиче какво иска. Виждайки родния си баща, царкинята в дрипи се хвърлила на врата му и заплакала, редейки, че била неговата Анечка и, че носела родния му внук. Пропуснал да забележи бисерните сълзи, в миг царят я отблъснал и я заплюл право в черното лице. Изревал ѝ как смее да се гаври с паметта и почтеното име на неговата Аня. Когато дошъл на себе си, той се разпоредил на своите слуги да накажат “кирливата нахалница” по особено жесток начин - пред очите на цялото царство, в средата на градския площад, тя трябвало да обслужи всички мръсни и неграмотни селяци от долини и паланки, без да получи отплата. Но това не било всичко. Докато озверелите пастири и работници я халтавели, тя трябвало да гледа царя и подпухналата от нарушената обмяна на веществата своя Майчица право в очите и да не отмества погледа си дори за секунда. Мъката била голяма, но надарената със силен нрав царкиня понесла дори и това унижение. Както може би се досещате, Парцаланка в миг изгубила своето дете и продължила да живее по стария начин, работейки от сутрин до вечер.

   Само след няколко дни обаче, разхождайки се из градския площад, царят видял нещо да блещука връз черната земя. Навел се и що да види - това били малки бисери, същите като онези, които ронела из очите си неговата дъщеря Аня. В този миг царят си дал сметка какво бе направил и горчиво заплакал. Събрал малките бисери и хукнал да дири милата си щерка. Намерил я в една от кочините на селото. Картинката била грозна - крехкото девойче превивало снага под тежките паласки на един едър шопар. Изведнъж сърцето на царя трепнало, той изпуснал бисерите и паднал по нос в калта.

   Минали се няколко месеца, царят оздравял от тежкия сърдечен удар, само и единствено, защото неговата прелестна дъщеря била до него. Царицата споделяла щастието му. За тези месеци се случили много неща. Царедворците хванали злобния Иван, който през цялото време се укривал в една стара църква в селото, представяйки се за клисар и царят го разкъсал със собствените си ръце - нещо, което трябвало да стори веднага, след като го изловил в скверно деяние. Аня помолила баща си да върне на работа в двореца нейната мила Майчица. Царят склонил, защото бил благодарен на Бабешкела, че е подслонила щерка му и се е грижила за нея в този труден период от живота ѝ. Той даже мислел да я направи почетен член на царското семейство, ала закъснял. Ден по-рано, към схлупената къщурка в покрайнините наминал окъснял пастир, който лъхал на пот, урина и вино. Тъй като не намерил Парцаланка, той налетял на старата Бабешкела и я изнасилил брутално, след което я смлял от бой. Нещастната старица издъхнала в нечовешки мъки и не дочакала деня, в който щяла да получи отредената за всяко човешко същество доза щастие. Много плакала царкинята по своята Майчица, но и това успяла да преживее с подкрепата на своето семейство.

   Веднага след провалената сватба, Димитрий, който бил много чувствителен, получил тежки психически отклонения. За една нощ косата му побеляла и той започнал да говори странни и несвързани неща, които само и единствено той си разбирал. Много страдало семейството му, защото всички лекари и знахари го били отписали. Най-тъжното било, че дори, когато Аня се появила отново, Димитрий не успял да се излекува. Той само я погледнал за миг с красивите си очи, след което продължил да общува със себе си. Аня често посещавала човека, за когото почти се била омъжила, макар да ѝ било трудно да го гледа в това състояние.

Ето, че скоро княгиня Аня разбрала, че е бременна и то от няколко месеца. В началото, като започнал да ѝ се издува коремът, решила, че е тумор, но скоро след това научила радостната вест, че ще дари царя и царицата с прекрасна внучка, която може би ще наследи златната ѝ коса, някога озарявала царството. Или може би ще ги дари с красив син, който ще наследи престола след тяхната смърт. На този етап това знаел единствено Господ.

Най-накрая настъпил моментът, в който княгинята започнала да ражда. Дни наред се мъчела, а бебето не излизало. Било огромно и сякаш нарочно не искало да се покаже, само за да измъчи злочестата царкиня. Ето, че най-накрая излязло, но по такъв начин, че разкъсало Аня отвътре и отвън. Какъв само бил ужасът, който се изписал на царските лица, виждайки дългоочаквания престолонаследник. Бебето, чийто баща (или бащи) бил неизвестен, се пръкнало огромно, космато, грозно и с остри зъби - същински малък дявол. Но Аня, която бавно, но сигурно си отивала, вече съвсем не била на себе си и в малкия кръвожаден звяр, изскочил из утробата ѝ, виждала едно малко, сладко ангелче, което прегърнала с немощните си ръце и нарекла Тимофей. Миг по-късно починала с усмивка на уста.

   Минало се време, царят, чийто внук бил самото Божие наказание, стоварило се връз морните му плещи, заради това, че навремето прогонил от царството невръстния си син и причинил всички трагедии до момента, починал. Но не с усмивка, а с разтеглена от мъката и от старческото слабоумие гримаса.

Царица Анастасия, която междувременно разбрала, че е болна от рак, трябвало до последния си час да се грижи за малкия Тимофей. А когато погинела и малкият звяр се възкачел на престола, само Господ знаел какво тегло щели да берат невинните хора. Може би трагедията, покосила царското семейство, щяла да се повтори, но с голяма, много по-голяма сила.

                                                                     КРАЙ