Змеят огледа хубаво момичето, изпусна облаче сивкав дим през ноздрите си и намести опашката си по-удобно. Чудеше й се. Как може изобщо да мине през акъла на едно такова малко и нежно същество, че може да дойде тук. А и да му поиска ябълката на всичкото отгоре. Каква наглост. Само заради това той веднага трябваше да й отхапе главата.
Досега триста четиридесет и седем юнака се бяха опитали да вземат ябълката, но никой от тях не беше успял. Повечето бяха оставили костите си тук, а други – я крак, я ръка. Само малка част се бяха измъкнали невредими, леко поопърлени, разбира се.
– И какво, искаш ябълката, а? – попита змеят.
Момичето изпърха с мигли, прокара небрежно пръсти през дългата си руса коса и се опита да се престори, че не се страхува.
– Да – каза твърдо то. Само гласът й излъчваше увереност, иначе цялото й тяло трепереше.
– И защо мислиш, че ще ти я дам?
– Защото ти си добър, послушен змей и защото ябълката изобщо не ти трябва – каза момичето, опря ръце на тънката си талия и разкра ...