Октомври. Петъчно утро е. Ранобудна съм, залята от среднощни мисли. С бавни крачки, по-рано от обичайното време, тръгвам към ежедневните си задължения. Свеж въздух и есенно ухание събуждат цялото ми същество за новия ден. Постепенно небето просветлява над все още притихналия град. Спирам под едно златно дърво в градския парк. Листата му се сипят по раменеге ми, подухвани от вятъра. Заравям обувките си в тях и изпитвам удоволствие от шумоленето им. Уличните лампи все още светят, а светлината им странно се смесва с тази на утрото и с жълтотата на есента. Многобройно ято врани, доскоро скрити в клоните на дървото, напуска уюта му, чернее в небето и грачейки се отдалечава. Нещо зад мен прошумолява. Приближавам го... Черно куче, свито на кълбо от студ и страх се топли в завивката на листата. Усеща ме, но умората от среднощното му скитане надделява и то мързеливо отваря само едното си око. Часовникът тик-така и времето ме притиска, така че напускам мислите си за Черньо. С риск да закъснея за работа се спирам, за да се порадвам на бял гълъб, който се появява изневиделица до мен. Поклаща главица, както обичайно правят всичките му събратя, но на мен ми се струва, че иска за ми каже нещо... Напипвам забравена бисквита в чантата си, а радостта ми от споделянето е голяма. Човешкият мравуняк е на път да се размърда и да изживее още един ден. Който, какъвто си го направи.... Бял и наперен като гълъба или черен и напрегнат като кучето.... Автомобил проръмжава наблизо, врата се хлопва, забързани стъпки ме настигат и задминават, а вятърът донася аромата на кафе. И денят започва, а мравките тръгват – всяка по свойта си пътечка...