Октомври. Петъчно утро е. Ранобудна съм, залята от среднощни мисли. С бавни крачки, по-рано от обичайното време, тръгвам към ежедневните си задължения. Свеж въздух и есенно ухание събуждат цялото ми същество за новия ден. Постепенно небето просветлява над все още притихналия град. Спирам под едно златно дърво в градския парк. Листата му се сипят по раменеге ми, подухвани от вятъра. Заравям обувките си в тях и изпитвам удоволствие от шумоленето им. Уличните лампи все още светят, а светлината им странно се смесва с тази на утрото и с жълтотата на есента. Многобройно ято врани, доскоро скрити в клоните на дървото, напуска уюта му, чернее в небето и грачейки се отдалечава. Нещо зад мен прошумолява. Приближавам го... Черно куче, свито на кълбо от студ и страх се топли в завивката на листата. Усеща ме, но умората от среднощното му скитане надделява и то мързеливо отваря само едното си око. Часовникът тик-така и времето ме притиска, така че напускам мислите си за Черньо. С риск да закъснея за ...