Здравей, как си?
И при теб ли вали... спускат се дъждовни капки и оставят дълги прозрачни следи
по прозореца и отсрещните стени...
Небето е тъмно и сиво,
само там, в далечината, скрита
зад планината, просветва зората...
Розово и жълто... навява нещо тъжно...
На онази поляна навярно можеш да видиш дъгата...
и легнал в тревата, още преди да се е вдигнала росата,
да се опиташ да съзреш някой ангел в небесата.
Някой, на когото да разкажеш за мечтата, която така и не се сбъдна...
която целия ти живот преобърна...
И той, ангелът, да слезе от своето далечно небе,
до теб да приседне, да пресуши твоите сълзи
и да те накара да повярваш, че имаш сили за нови мечти...
Прашният път, по който не можеш вече да видиш чужди следи,
защото вятърът всички до една заличи,
но по който вървиш бавно напред
и нещо ти нашепва, че днес не грешиш...
Скалата, която води до реката,
на чийто ръб от часове стоиш,
загледан във водата...
търсиш в нея мечтата... или някакъв знак... от съдбата,
че някъде там я има искрата, която ще върне пламъка в душата...
Къщата, пред която все още я има пейката и навярно на нея си почива тя сега,
само за мъничко на сянка под лозата приседнала...
гледа към завоя, преглъща сълзите и бързо става, поклаща глава и си повтаря,
знае, че няма време за това сега...
Стълбите и парещата болка в очите...
как само си пропилял дните,
пепелта, пред теб останала след пожара, в който изгоряха надеждите,
който в черни въглени превърна копнежите.
Как бързо всичко свърши, как жестоко пред теб някой затръшна вратите...
И отново пътят... без следите.
Прахта, която вятърът навява право в очите...
и вярата, че все пак някъде там я има звездата,
която ще върне при тебе мечтата.
© Деница Todos los derechos reservados