Зъбът

- Мистър Паркър - каза сестрата.

- Аш.

- Влезте, моля.

Лявата му буза беше издута прекалено и докторът повдигна очилата си.

- Много сте чакали - каза той.

- Шъжалявам - отвърна мистър Паркър - ишпитвам штрах…

- Седнете - каза докторът и посочи стола.

Мистър Паркър седна. Докторът седна на въртящ се стол до него. - Отворете.

Мистър Паркър опита да си отвори устата, но не се получи нищо.

- Още - каза докторът.

- Не мога - отвърна мистър Паркър.

- Опитайте!

Мистър Паркър се опита още веднъж, но устата му отново заприлича на кокошо дупе или на хорист, който държи вокал “у” в някакъв бемол. Докторът пъхна пръст в единия край на устата и леко задърпа.

- Аааа… - каза мистър Паркър.

- Тампон - разпореди докторът.

Сестрата нагъна парче марля и я подаде. Докторът я натика дълбоко в устата на мистър Паркър, между горните венци и лявата буза. Това повдигна устните му от единия край така, сякаш мистър Паркър се усмихваше.

- Какво има? - попита докторът.

Мистър Паркър зададе същия въпрос, но с очи.

- Моля? - каза докторът.

Мистър Паркър повдигна рамене.

- Не разбирам - каза докторът.

Мистър Паркър се опита да се усмихне, но само замижа.

- Има ли нещо? - попита докторът.

Мистър Паркър повдигна ръце с дланите нагоре, понеже искаше да покаже, че не разбира какво го питат и после пак ги отпусна върху перилата на стола.

- Както и да е - каза докторът. - Сестра, подайте албума.

Сестрата отвори един шкаф, извади от него голяма, подвързана с кожа папка и я подаде на доктора. Той порови в нея и като се спря на страница с няколко снимки, повдигна я пред очите на мистър Паркър. Бяха три момичета - едното - русо, другото - кестеняво и третото - негърче. Всички бяха снимани в бански костюми, седнали на зъболекарски столове и се усмихваха широко, показвайки здравите си зъби. Докторът внимателно проследи погледа на мистър Паркър.

- Е - каза той. - Пред вас са три момичета с абсолютно здрави и добре поддържани зъби. Те са гордостта на нашата клиника.

Мистър Паркър кимна, загледан в албума.

- Бихте ли посочили с пръст зъбите на коя от тях ви харесват най-много?

Мистър Паркър без колебание докосна с върха на пръста си негърчето на снимката.

- Не бързайте - каза докторът - разгледайте ги внимателно.

- Мистър Паркър почука с пръст върху снимката в знак на потвърждение.

- Сестра, отнесете албума.

- Благодаря ви, мистър Паркър - каза докторът. Когато сестрата пое обратно албума, докторът каза:

- Махалия.

- Да, г-н докторе - отвърна сестрата и излезе.

Докторът кимна на мистър Паркър. После взе едно зъболекарско огледалце и го вкара в устата му.

След няколко минути в кабинета влезе негърка с бяла престилка. Поздрави и застана до прозореца, точно пред стола на мистър Паркър. Докторът остави огледалцето и взе от масичката скалпела.

- Колко е горещо днес, нали, Махалия - каза той и стисна скалпела.

- О, ужасно! - потвърди тя и започна да разкопчава бялата си престилка Мистър Паркър наблюдаваше спокойно Махалия и почти не забелязваше скалпела, който приближаваше устата му.

- Сега! - каза докторът и инструментът навлезе в устната кухина на мистър Паркър.

С рязко движение Махалия отметна от себе си бялата престилка и смуглата й голота се очерта рязко пред светлия прозорец. Гърдите й изскочиха съвсем неочаквано и се полюшнаха пред мистър Паркър. Той разтвори уста в почуда, стъписан и смутен наведнъж, и докторът резна бързо венеца. Махалия посегна към друга престилка, окачена на стената, наметна се с нея и като се сбогува, излезе от кабинета.

Мистър Паркър извърна очи към доктора. Устата му се изпълваше с гной и той плю.

- По дяволите, докторе - каза той, понеже оттокът бе спаднал моментално - какъв беше този цирк!

- Какъв цирк? - попита докторът.

Мистър Паркър плю отново.

- С… негърката…

- Плюйте - каза докторът.

- Искам да знам какъв беше този цирк! - каза мистър Паркър и пак плю.

- Има ли кръв в слюнката? - попита докторът.

- Има малко - отвърна мистър Паркър - но искам да ми обясните защо трябваше да се съблича тая черната, отвратителна негърка?

- Дайте сега да почистим венеца.

- Нищо няма да ви дам! - викна мистър Паркър.

Вратата се отвори и в кабинета влезе една извънредно дебела жена в бяла престилка. Поздрави и застана до прозореца точно до мистър Паркър. Докторът понечи да й каже, че е сбъркала кабинета, но беше късно - тя вече изхлузваше престилката си. Мистър Паркър рязко извърна глава и повърна върху керамичния под.

На излизане от кабинета дебелата жена се размина с един едър мъж, облечен в бяла престилка. Поздравявайки, той застана пред мистър Паркър…

Докторът изпусна скалпела си върху керамичния под, върху който мистър Паркър отново повръщаше. Объркан и смутен, голият мъж вдигна от пода престилката си и като я облече, бързо напусна кабинета.

- О, простете! - каза немощно докторът. - Станала е някаква голяма грешка…

- Негодник! - викна мистър Паркър, блъсна легенчето с инструменти и скочи от стола. - Ще ми платиш за това! - и затръшна вратата.

Вече бе излязъл в коридора, когато видя да подтичва насреща му едър дог, върху чийто гръб имаше привързана с катарами бяла престилка. Мистър Паркър се прилепи до стената, докато животното мине покрай него. Когато наближи мистър Паркър, догът спря, погледна го, люлеейки език, поклати глава, после продължи колебливо нататък.

Мистър Паркър излезе от болницата. Беше чудесен ден, грееше силно слънце. Пред входа бе спрял камион, от който разтоварваха голям сандък.

- Какво е това? - попита мистър Паркър работниците.

- Питон - отвърнаха му те.

Мистър Паркър отвори уста, но венецът го заболя.

- И къде го карате?

- В стоматологията - отвърнаха му те.