Сергей Трофимович Алексеев

Черната сова

 Анотация

 

На златната планина Алтай, на платото Укок обитава черна сова – събудения от сън дух на шаманката. През лунните нощи той излита от острите скали и се рее на фона на звездното небе, за да улучи с отровните си стрели поредния пътник. Жертвите на черния бухал са изключително мъже – изчезват безследно, а когато отново се появят говорят несвързано за еднорози, за някакво подземно царство и за прозорци в паралелни светове.

Топографът Андрей Терехов не вярва в мистични неща и смята, че тези небивалици са плод на нечия развинтена фантазия, или са особеност на местния фолклор, или пък са породени просто от пристъпи на алкохолен делириум. Подобни са разбиранията и на някогашния негов приятел Жоро Ряпов – началник на граничната застава – но се създава усещането, че старият горянин има свои собствени сметки със странната шаманка.

Затова, когато поредица от необясними случайности лишава Терехов от неговите съратници, и когато собственото му съзнание си прави с него шеги, разбира, че е станал участник в странна игра на невидими сили. Той използва появилото се свободно време, за да изясни – кой стои зад легендата за черната сова.

 

    Глава 1

 

Първоначално Терехов измисли много прост, и както му се стори надежден ход: снабди се с действителна медицинска справка за това, че се явява съпровождащо лице, тоест водач, и води сляпата жена след операция у дома. С такъв един документ се обясняваше всичко, в това число и ненужните бинтове под маската на лицето и самата кожена маска, напомняща източно фередже. И би трябвало да предизвика съчувствие у всички – от продавачката на билети до стюардесата в самолета. Медицинското му беше дадено от неговия кръщелник Рибин младши, наскоро получил именен печат на доктор, и независимо от това, той самият пръв се усъмни, че този документ ще бъде подходящ за всички жизнени случаи. Синът на стария му приятел Рибин-старши боравеше с новите съвременни категории за отношенията между хората, и като видя паспорта на Алефтина с изтекъл срок, го посъветва да ѝ се направи нов.

- Наистина ли е толкова красива? – попита той, разглеждайки снимката.

- Същата е, - уверено заяви Терехов. - Въобще не се е изменила.

- Браво на тебе, чичо Андрей, – похвали го кръщелникът. – Едно е лошо – прилича на чеченка.

- Тя е украинка, виж фамилията.

- А ще си помислят – кавказки тип жена. И още с фередже! Тоест с маска. Сещаш ли се? А паспортът е умрял преди седем години.

Терехов се съгласи, даде в себе си висока оценка на владеенето от младия доктор на съвременната логика на живота, и само попита как са родителите му. Младокът отдавна живееше самостоятелно, и само присви рамене:

- Предполагам, че са терена, не се обаждат, забравили са детето си. Ако вярваш, те още се обичат…

Човек, който да решава въпроса за новия паспорт, се намери лесно, и той веднага поиска аванс. Представи се за бивш работник на миграционната служба, стремеше се да блесне с владеене на предмета и с проницателност, но като глина цедеше през зъби гнуслива опитност и жлъчност, с което не се хареса първоначално на Терехов.

   Пенсионерът веднага предположи, че притежателката на документа с изтекъл срок е свързана с нещо криминално, заподозря, че тя се крие заради голям банков кредит, и Андрей поверително подтверди това, за да не дава обяснения. Паспортистът само се подсмихна саркастично, вгледа се в снимката и също забеляза некакви явно кавказски следи в чертите на лицето, и също така в името Алефтина. Това пък беше вече намек за неща по-тежки, отколкото невърнатия кредит, и Терехов завери, че тя е украинка, на което съответства фамилията ѝ.

   Можеше да говори само полушепнешком, все още го болеше гърлото, затова се опасяваше да не бъде неразбран. Пенсионерът чу всичко и само се вгледа в него с разсеян поглед, като размит, неясен печат. Неочаквано поиска реално брачно удостоверение, за да бъде гарантирана чистотата на операцията. Тоест, предложи Терехов да се ожени за нея, за да ѝ се смени фамилията, от което се появяваше законна причина за смяна на паспорта. Освен това, той посъветва един немаловажен детайл: ако в името буквата «ф» се смени с «в», т.е. ако се допусне уж една малка и честа грешка при записа, ще се получи изцяло друго име. Не само без проблеми ще ѝ се купи билет за самолета, а дори и Интерпол няма да се усъмни. Но, при всички положения, ще се наложи стария паспорт с печата за регистрация на брака да бъде передаден на него за бързо и гарантирано унищожение. Някой ще му направи копие, което после ще потъне в архивите завинаги, такива били правилата.

   Терехов не съжали, че се свърза с професионалиста, започна да му благодари, а той невъзмутимо увеличи сумата на хонорара, поиска още днес до вечерта да донесе снимки на невестата и го изпрати да раз ешества по брачните регистрационни бюра на Новосибирск, да търси кой би могъл спешно да регистрира младоженците. Според паспортистът, не било никак трудно това да стане поради продажността на чиновниците, към които той се отнасяше с презрение.

   И ето, пет часа откак Терехов се мотаеше из града, обхождайки приятели и добри познати с надежда да намери връзки, за да регистрира този брак.

  Преди няколко години Андрей се разведе, също чрез познати , бързо, за един ден, макар процесът да беше официален, в съда, тъй като от първия брак имаше двама сина. Трябва да се отбележи, че нещата станаха толкова бързо и гладко, че дори самият той не повярва, очаквайки дълга тяжба. Но излишни въпроси на съда не задаваха, не го засрамваха, не му четяха морал, макар че бившата жена беше против развода, и не даваха срокове за примирение. Разведоха ги, оставяйки децата на попечителство на майката, после им сложиха печатите и издадоха съответния документ.

   А да се ожени втори път, още повече пак така спонтанно, и отгоре на това без присъствие на невестата, се оказа невероятно трудно: бариера представляваше нейния паспорт, който трябваше да бъде сменен още в двадесетгодишна възраст. А тя, откъсната от живота, най-вероятно, дори не подозираше, че отдавна живее по недействителен документ, но отлично знаеше, че тя е издирвана от милицията по тежък криминален параграф. Влезе ли в паспортната служба - веднага ще я арестуват и няма въобще да се съобразят с това, че документа е просрочен и не удостоверява личността. Затова Терехов с опасение показваше нейния паспорт в брачните бюра, опитвайки се първо да уговори, а после да подкупи служителите, за да ударят печата за регистрация и да издадат удостоверението.

А пък булката, преди време дала обет за безбрачие, в същото време седеше затворена в неговия апартамент и не знаеше, че някой иска да се жени за нея. Впрочем, това не я и интересуваше много: тя се носеше между каменните стени като дива котка и дори през нощта не сваляше съшитото със собствените ѝ ръце кожено фередже. Не се чувстваше добре в града дори и през нощта: не обичаше шума, вбесяваше я светлината на уличните лампи, биеща в прозорците, и това пришпорваше Терехов, но както се разбра беше безполезно да се щурмуват директно службите по регистрациите. Придирчивите дами, регистриращи бракосъчетанията не се отказваха от подкупи, но неизвестно защо се боеха от паспорта с изтекъл срок и съветваха той да бъде сменен, дори предлагаха услугите си, да се обадят по телефона където трябва, демек ще направят нов за половин час и няма да е много скъпо. Терехов обещаваше да се посъветва с булката и тихо исчезваше, опасявайки се от подобни случайни контакти с милицията.

   Все по-ясно се очертаваше омагьосан кръг: за да да се получи чист документ на друга фамилия, се изискваше свидетелство за брак, което пък не можеше да бъде издадено заради паспорта с изтекъл срок, и това пак се обясняваше като борба с терроризма. В началото на двухилядните години светът в Русия беше преобърнат с главата надолу, като изображението в окуляра на теодолита. Новото хилядолетие започваше с войни, разпри и терористични актове, в Москва взривяваха жилищни блокове, в метрото се движеха самоубийци с фереджета, объркани хората живееха с чувството, като че са попаднали в друга реалност. Математикът Сева Кружилин се увличаше по нумерологията и на основата на своите изчисления доказваше, че след деветдесетте години, разбойнически и разрушителни, сега са настъпили «нулевите» години, и всички грижи, стремежи и напъни ще бъдат нулеви. Трябва да се преживее това стерилно време, безплоден период, докато изстива излялата се каменна лава, да се дочака когато се натрупа макар и тъничък слой почва.

   Терехов си спомни за това предсказание, докато безполезно се движеше с колата из града, обхождайки познатите. Най-накрая, към обяд намери все пак нужния човек, който го насочи към нужната районна регистрационна служба, където началник беше негов девер, който можеше, понеже беше добър – дори и без пари! – да изпълни силното му желание да се ожени. Андрей веднага се отправи по адреса, но попадна в обедна почивка, а после и съвсем се оказа, че щедрия вършител на бракосъчетания е отишъл в манастира на светомъченика Евгени и ще прекара там чак до вечерта, тъй като се явява нещо от рода на съветник, или манастирски попечител. А прекрачвайки прага на обителта, изключва напълно всички комуникационни средства, за да се занимава с богоугодни дела. Терехов се отчая, че пак не върви, но престана да се съобразява с изчисленията на Сева и тръгна направо, без да се обажда, с надеждата да уреди делова среща поне за утре.

   Манастирът беше разположен на улица Приморска, в района на Чемските гробища, където лежаха родителите на Терехов, поради което той добре познаваше тази местност. «Брако-вършителят» наистина заседаваше някъде с монасите, и Андрей, докато го чакаше отиде на гробището, поразходи се покрай изкуствения мътен водоем докато той се яви. Попечителят мълчешком изслуша молбата, но без да каже нито дума, само с външния си вид показа, че е готов да изпълни несложната воля на молителя. Изглежда, името на приятеля, чийто девер беше «брако-съчетателя», подейства безотказно, извади визитка и му я сложи в ръката.

   - Ще изпратите на тази сметка тридесет хиляди, - заяви той, за миг разрушавайки образа на безкористен човек, но веднага обясни:

   -Това е дарение за строителство на манастира.

   -Добре, - с облегчение изрече Терехов, като пресметна на ум, че парите засега му стигат.

   «Брако-съчетателя» му подаде още една визитка .

   -А това - на сметката на храма за венчаенето. Нали ще се венчавате?

   Подобна мисъл не беше идвала на ума на Андрей, и затова той погледна изписаната сума от още петдесет хиляди, пресметна бързо топящите си се капитали и присви рамене.

   -Не знам... Не сме мислили за това.

   -Кръстен ли сте? Християнин ли сте?

   Зададе този въпрос, като че се готвеше да извади още една сметка - за кръщение, затова Терехов бързо рече:

   -Да, разбира се!

  -А булката?

   Той нищо не знаеше за вероизповеданието на булката, само се досещаше, обаче поклати утвердително глава.

   -Венчавката е задължително условие, - отбеляза брако-съчетателят. - Довечера ще се разпишете и ще получите документ без присъствие на булката. А след около три дена заповядайте за венчавката в манастирския храм. Предполагам, че разбирате, пред Бога ще се наложи да застанете заедно с избраницата си.

   Ходът беше хитър, обмислен, никой не страдаше много от лицемерието на чиновника, и самият той си оставаше чист пред съвестта, Бога и службата. Подобно разположение на нещата устройваше напълно Терехов: беше важно да получи още днес истинско свидетелство за брак, за да го отнесе в паспортната служба. Той се надяваше да тръгне на свадбено пътешествие още утре вечер, след като купи самолетни билети за Норилск на нощния рейс. Влакове за там нямаше, говори се, че има кораби от Красноярск до Дудинка, но се движат нередовно, особено през есента, а да се стигне дотам с лека кола е въобще невъзможно. Като единствен вид транспорт оставаше самолета, но демокрацията в Русия започна с тотален контрол върху пътуванията на гражданите, и сега вече се изискаше паспорт дори при пътуване с междуградски автобус.

   Терехов се съгласи, покима с глава и щеше да тръгне веднага от манастирския двор, но «брако-съчетателят» го изпрати в храма, за да поръча венчавката, да му назначат точен час и да заплати веднага другите услуги, например фотографиране, и да поръча молебен за здраве и отделно - за успешно раждане.

   Той нямаше намерение да има деца в новия, случаен и фиктивен брак, не смееше дори да мисли да се докосне до тялото на булката, затова преди всичко сериозно се замисли за снимките, но не за венчавката, а за паспорта. Трябва да се отбележи, че Алефтина не понасяше фотоапарати и още повече светкавиците, и навярно по-трудно ще бъде да я уговори да се снима, отколкото да уреди брачните си отношения с нея. Едва сега, неочаквано и с ужас си спомни за нейните капризи, и го обхвана веднага тревога при мисълта, че снимките за паспорта ще бъдат нужни още днес вечерта! Фотостудиото беше близо до дома на Терехов, отиването до там и снимането е въпрос на минути време, но булката през деня въобще не излизаше от апартамента, и беше помолила прозорците да се завесят с нещо непрозрачно. И не беше ясно, от какво се опасяваше тя повече - от силната светлина, или от случайно хвърления чужд поглед, тъй като Терехов живееше на първия етаж и прозорците гледаха към оживената част на улицата. Поради това, че не намери нищо друго освен стар палатков брезент, Андрей закачи брезента на прозорците, и сега живееха в зеленикав полумрак, без да светват лампите.

   По пътя към храма му дойде единствената трезва и утешителна мисъл - да поръча фотографът да дойде у дома: такава услуга сигурно съществуваше, но как беше възможно в полутъмния апартамент да се снима без светкавица не можеше да си представи. Опърничавата булка, не сваляща фереджето, можеше категорично да се откаже, и как да ѝ се обясни, че цялото начинание, включително и женитбата, се дължи на острата необходимост да се свърши едно незначително дело – да се купи билет за самолета, и благополучно да се излети с него от летището.

   Манастирската църква ечеше отвътре и беше почти пуста: на щандчето, където се продаваха свещи и икони, седеше бабичка с млад монах, те брояха нещо, гледайки в монитора на лаптопа и в същото време щракайки с дървените клъбца на едно ретро-сметало. Там имаше също и двама работници в сиви престилки, които разглобяваха метално скеле, разположено до стената с възстановените ярки фрески от Страшния съд.

Терехов започна неразборчиво да обяснява, че му е назначена венчавка, и бабичката съобразително взе от етажерката дебелата отчетна тетрадка. В същото  време работникът върху скелето изпусна железната тръба на каменния под и накара да трепнат всички присъстващи.

   -  Какво ти става бе Егории? - с назидателен укор изрече монахът зад тезгяха. – Дръж здраво!

   А по лицето му личеше, че искаше да изпсува. Терехов машинално погледна към работниците, улови погледа на непохватника и потрепна, но не от от силния трясък. Не  му стигна мига, за да разгледа лицето му -  под сводовете на храма беше полутъмно, а работникът се беше вече обърнал, и вадеше от гнездото поредната тръба.

   -  Снимките са задължителни, -  с делови тон го отвлече старата жена . – Фотографът е  наш. И молебдена за здраве...

   Андрей поклати съгласно глава, направи пауза, но попита някакси неясно, неловко и полушепнешком:

   - Тези... работниците, какви са?

   - Това не са работници, а послушници, -  мимоходом се отзова монахът . -  Вашата венчавка ще бъде в дванадесет и половина. Моля, бъдете точни.

   Терехов имаше смътна представа за манастирската иерархия, нищо не разбра и затова пак попита:

   - Тоест, това са монаси?

   - Далеч са още от монашеството, -  рече старата жена, гледайки със съжаление. - Предупредете гостите: жените трябва да бъдат със забрадки и с поли до под коленете.

   - Послушанието е нещо като курс за новобранци, - с удоволствие объяснил монахът. - Учене, карантина.

   И по този начин потвърди, че Терехов не греши: човекът на скелето имаше отношение към военното дело. Той най-накрая измести погледа си от картината Страшния съд, чу само последните думи, и само кимна за потвърждение. Помисли си, че и името на послушника е подходящо: Егорий – ами това си е пак Георги! Отгоре на това, когато даде парите и се разписа в някаква  ведомост, почувства върху себе си погледа на «непохватника» и почувства, че между тях като че се  появи някаква свързваща нишка, по която потече ток. И дори без да се обръща, неочаквано, неоспоримо и убедено си помисли, по-точно се досети: на скелето се намира Жоро Репов!

   Невероятно, невъзможно, невъобразимо е, но това е той! Затова и изпусна тръбата, защото видя внезапно Терехов.

   Андрей не се готвеше нито да се жени истински, а още повече пък да се венчае, но сега до внезапен световъртеж и настъпващо гадене почувства предателска слабост само от мисълта, че този човек действително, по волята на рока, по зло стечение на обстоятелствата, го преследва в най-значими моменти. Иначе как може да се обясни неговата поява в храма, където уж случайно го беше довела съдбата!

   Мисълта, че послушникът на скелето е съвсем друг човек, и че Терехов греши, припознал се е, потропваше в главата му, но беше изкуствена, измислена и не желаеше да стане  реалност. Можеше  да си заплати за услугите и да си тръгне без да се поглежда назад, да подхранва мисълта, че така му се сторило, че Жоро му се е привидял, явил му се на сън, много е искал да го види, но Андрей усещаше вече въжената якост на съединяващата ги нишка и не можеше, а и не искаше да къса това съединение, предчувствайки безполезността и нищожността на подобни опити.

След една-две минути, когато той привърши формалностите с бабичката и монаха, послушникът от скелето го нямаше вече, а неговият другар излизаше през вратата, наведен изпод тежките тръби на рамото. Терехов се огледа и излезе от храма с чувството, че някой го води като вързан с поводило. Слънчевото циганско лято го поизмъкна от плена на мистичните му усещания, а просяка на входа сякаш съвсем го приземи, като го помоли да му даде пари или нещо за пиене. Андрей му хвърли стотинки, пое си въздух и чу гласа на Жоро някъде откъм гърба:

   - Здравей, Шаляпин.

   Ако не беше специфичния дрезгав тембър и обращението по прозвище, би било невъзможно да се познае веднага Репея. Дългото сиво пончо замаскирваше отработения за много години военен стил на държане, правейки го да изглежда безформено и смачкано - вместо горделивата зелена фуражка, на главата му беше сложена пак такава сива смачкана мекица, захлупена до веждите, а смирено наведения, някога пронизителен вълчи взор, за който го обичаха войниците и жените, сега бягаше по прашните обувки на Терехов.

   В този миг Андрей си помисли не за Жоро, а за всесилния шаман Мешков, който беше предрекъл, изпрогнозирал, а може би с магьосничество си да беше някакси устроил съдбата на бившия началник на заставата. И ето, съдбата се беше превърнала в реалност...

 

    Глава 2

      През деня, докато беше още в съзнание, туристът се куражеше и дори се опитваше да тръгне без пътека през границата, но привечер изпадна в полусънно, мрачно състояние, зовеше някаква си Ланда, молеше се да не го предават на комендатурата и издаваше звуции – хооуу – като на бухал.

   Първо му се стори, че той се преструва: никакви видими признаци на болест, температура, простуда или натъртвания нямаше, ако не се смята нездравия, мътно-блестящ поглед, но това се дължеше по-скоро на прекомерната умора и на глада. Да го носи на ръце поне до пътя, по който понякога пътуват товарни камиони, не можеше дори и да се мисли. Търсачът на приключения тежеше към деветдесет килограма, а имайки предвид и че едновременно със загубата на разсъдък той се размекна и изтегна по цялата тясна палатка, да се измъква оттам нямаше смисъл. Трябваше да се търси някакъв транспорт, да се натовари и да се откара на заставата, от която туристът се боеше като от огън, тъй като смяташе, че там непременно ще го ограбят.

   Терехов го намери недалеч от старата монголска граница, макар че той никак не приличаше на нарушител или на беглец. Типичен побъркан от езотериката, «рьорихов формат» търсач на всичко чудесно: от типа млади хора, дошъл на смена на непоправимите комсомолски романтици от миналия век. Имаше още и парапсихолози, уфолози, екстрасенси, сектанти-кришнаити и любители на екстремален отдих, за които колкото нещата са по-страшни, толкова са по-интересни. Само че тези не строеха вече нови градове в Заполярието и магистрали, а, начели се с фантастични книги, бродеха в търсене на остри усещания, сакрални места на силата, портали, откъдето би могло лесно да се отправят в някой паралелен свят, или пък на обратната страна на Луната.

   За месяц и половина рабоа на Укок, Андрей Терехов се беше нагледал на копнеещи късобради странници, бръснати и брадати търсачи на адреналин, които бяха избрали платото като полигон за  мечтаните си търсения и фантазии. А причина за това бяха разкопките на могилата, където в началото на деветдесетте новосибирските археолози откриха татуирована мумия на «шаманка», превърнала се сега вече в «принцеса» и почти божество. Скитските гробове и по-рано са били разкопавани, обаче са намирани най-често наситена с изтляла плът пръст и кости, а тази гробница се е оказала запълнена с лед, и затова забалсамираното тяло се е съхранило така, че се превърна в причина за почти религиозен ажиотаж и поклонение.

   Намереният полубезумен турист търсеше тук «места на силата», някакви портали и за  щастие ги намираше  навсякъде, но в интерес на истината, самият той в същото време се беше обезсилил, изгладнял и едва стоеше на краката си. Може да се каже – момчето имаше голям късмет, Андрей се натъкна на него случайно: облечен беше в светло-кафяв натовски камуфлаж, лежеше на пожълтялата, но бяла от скреж трева, с колене, сгънати и приближени до брадичката, - летните студове на  платото бяха често явление. За очудване беше, как въобще беше изкарал ветровитата нощ и върху ледената земя? Никакви вещи и документи не носеше, така и не можа да обясни ясно откъде е дошъл: дали беше изостанал от групата и се беше изгубил, или пък го бяха нарочно изоставили. Ясно беше едно: цялата вина се приписваше на жената с рядкото име Ланда, заради която е възникнала караница неизвестно дали със съперника, или със самата възлюбена. И това обстоятелство напомни на Терехов историята, случила се с колегата му Сева Кружилин: той говореше по подобен начин странни неща, а и състоянието му беше почти същото.

   Засега туристът беше в съзнание и поглъщаше лакомо гювеча с мляните сухари, говореше с вдъхновение и дори се опитваше да поучава как трябва да се извлича енергия от земята, как да се влиза в контакт с духовете на Алтай и да се лекуват хората от всички болести. В миналото той е бил помощник на някакъв шаман, обаче поради разногласие с жените му, го е напуснал и сега се опитва да създаде своя школа. Не беше предполагал дори, че ще броди по най-обикновено гробище, само че древно, и че под всяка могила, до която трябваше да се седи в лотосова поза за да се зарежда човек с енергия, се намират човешки останки. Някои гробове бяха многослойни, възникнали през различни периоди и бяха вече ограбвани в ранното средновековие, когато мародерството и вандализма на чужди гробове са се смятали за нещо като романтично увлечение. Това Терехов беше чул от учените академици, когато изпращаха групата геодезисти на платото. А част от могилите се оказаха въобще изравнени от булдозерите – това пък беше романтиката на разработването на нови находища и строителството на рудниците.

   - Трябва веднага да положите атланта на място! - неочаквано заяви туристът, като оглеждаше Терехов. - Как държите шията си?

   Андрей разбра, че пак започват ненормалните изблици, затова попита благосклонно:

   -А как държа шията си?

   -Като свиня. Вие небето не виждате!

   -А как трябва?

   -Като гъска! Нали сте виждали как тези птици си държат шията?

   Терехов не искаше да се впуска в дискусия с ненормалния турист, затова се постара да запълни неговата дъвчеща уста с нова порция консервирано месо. След третата кутия от това месо, обаче, което можеше да бъде наречено изкопаемо, дадено от армейските мобилизационни запаси, туристът се почувства зле и спря да говори за шията. Започна за пореден път да се суети, но не от това, че древното месо е било некачествено, а туристът просто неочаквано си спомни, че е вегетарианец със стаж, а сега се беше поддал на изкушение. Като осъзна, че яде с апетит месо, тоест осквернява своята тревоядна плът, той очакваше като непременно следствие сега наказанието, и дори изобрази гадене, обаче ситият стомах не се поддаде на провокацията, а  туристът омекна, впълзя в палатката и започна да бълува пак.

   Навярно му се струваше, че по Укоку навсякъде бродят рогати коне, и той се опитваше да ги улови. Като чу това, Андрей за пръв път заподозря, че туристът навлиза в делириум тременс, чиято проява му се беше случвало да наблюдава лично, тъй като в топографическия проучвателен отряд хората се трудеха на смени. Работят месец трезви на терена, после следва месец безпробудно пиянство. За следващата смена алкоголиците излизаха от «пилотажа» - тогава именно започваха пристъпите.

   Работният ден беше загубен, а дните бяха останали вече малко, още повече че Терехов извършваше измерванията сам: колегата му Сева Кружилин се разболя и го изпратиха първо в Кош-Агач, после в Горний и оттам в Новосибирск. Никак не можеха да намерят истинската причина за недъга му, пълно разстройство на вестибуларния апарат, болки по костите и силно главоболие. И състоянието на туриста беше подобно, но Сева не пиеше, след плаването в Индийския океан имаше устойчиво психическо здорове, а на този явно му хлопаше дъската. До мразовете и снега той трябваше да свърши работата сам, времето не стигаше, ежедневно валяха дъждове, а сега за пръв път от последната седмица денят беше ясен, слънчев и топъл, обаче беше загубен поради появата на туриста. Академията изискваше работата да се свърши до септември: платото Укок беше обявено за «зона на покоя», сега се готовеше поредната пререгистрация на археологическия и природен паметник в ЮНЕСКО. И причината за всичко беше пак жена – злополучната мумия на «шаманката», която Терехов леко ненавиждаше вече.

   Към археологията той имаше опосредствено отношение, както впрочем и към самата наука, на платото се занимаваше с картографско привързване на исторически и природни обекти, които отдавна бяха привързани, нужни бяха само уточнения. Означените на топ-основата могили си бяха на местата, реките сдържано променяха руслата си, езерата също се отличаваха с променлив, но почти постоянен отток на водата, обаче на Академията бяха дали пари от парижкия щаб-апартамент на международната организация и учените ги харчеха, изобразявайки строго изпълнение на предписанията. В действителност прикриваха безпощадна кражба: опитният в счетоводните дела и математиката Сева Кружилин беше успял да види разчетите, където беше видял двата дадени от ЮНЕСКО джипа с висока проходимост, заплатите на водителите, на двамата работници, списък от съвременни лазерни инструменти и дори арендата на вертолета за девет полетни часове. А в експедиция се отправиха само двамата със Сева на арендован автомобил, който подхвърли геодезистите на платото и безвъзвратно изчезна. Съвременни инструменти и прибори Академията също не пожела да арендова от Газпрома, предостави свои, изкопаеми, от съветско време, оптически теодолиты и нивелири, докогато те със Сева отдавна бяха свикнали да работят със швейцарска цифрова техника. Дадените им хранителни продукти не стигнаха и за един месец, за радиостанция въобще им заповядаха да забравят: демек гранична зона, чист ефир. По същата причина ги лишиха от щатно оръжие за самоотбрана и за охрана на секретните документи, така да се каже - безопасно е там, на всяко възвишение има гранични патрули с автомати.

   Руководството на Академията и родното газпромовско началство ги караше да бързат, клетвено заявяваха, че това положение е временно поради срочни изисквания на самото ЮНЕСКО, обещаваха да докарат джипове с топливо, нови работници, обучени, инструменти. Щяло всеки момент да започнат проучвания за газова линия през платото към китайската граница и цялата техника ще се докара наведнъж. Фирмата на Терехов работеше договорно, затова големите и малки началници го потупваха по рамото, молеха го да потърпи, призоваваха към съвест и подчертаваха международното, световно ниво на договора. Така да се каже, гледайте да не паднете с лицето в калта, а Академията ние ще пришпорим: ще имате финансиране, фургони и всички други блага на цивилизацията. Интелигентният, и поради това саркастичен Сева така охарактеризира нещата: газпромовските местни босове са се обединили с науката и заедно са лапнали сметните разходи.

   Вместо джипове и работници животновозката докара от Новосибирск два коня със седла и чувал с овес. Специално изпратен от хиподрума инструктор ги учеше как да ги гледат, как да ги спъват, за да не избягат, и особено подчерта, че конете са породисти, скъпи и връщането им е задължително. Иначе не от Академията, а от материално отговорните лица ще се искат пари като за две скъпи коли.

   Терехов беше толкова впечатлен от глупостта и абсурдността на ръководството, че в първия момент не знаеше как да отговори. Много по-просто беше да се наемат коне в кое да е алтайско село или на заставата в краен случай! Защо е нужно да се докарват от толкова далеч породисти коне, изискващи толкова грижи за тяхната безопасност и здраве?

   Обикновено предпиемчивият, но мълчалив Сева в този момент въобще загуби ум и дума, не можа да съобрази, иначе веднага биха се отказали. Осъзнаха се едва когато животновозката си отиде, и се утешиха с това, че сега вече с гордост можеха да се нарекат ездачи. Аверът веднага разбра: с конете Академията също провежда някаква афера, тъй-като според неговото дилетантско виждане, те макар и да са красиви, но са най-обикновени. Такива по Алтай се срещат често.

 

Да язди на кон въобще не е лошо, дори е много добре, Терехов харесваше това занятие още от времената, когато беше в казармата граничар. Проблеми имаше колегата му, тъй като не беше яздил на кон и още първия ден се натърти от тресенето, яздейки черния жребец, който си избра сам, понеже презрително се отнасяше към женския пол въобще и не пожела да язди на кобилата. Сева и без това беше досадничък, капризен, но Андрей отдавна беше свикнал с това и му прощаваше всичко, тъй като да се работи с него заедно беше много приятно. Той имаше славата на при-роден математик, а в картографията и геодезията това качество се ценеше повече, отколкото дългите крака и острото зрение. Той не можеше да галопира с коня или да се движи тръском, яздеше бавно и затова винаги изоставаше и дори се губеше понякога. От язденето първо го заболя гърба, задника, коленете, после главата и дори езика, по-точно, долната му част.

   -Състоянието ми е като при тежък махмурлък, - оплака се един път той. – Надявам се, че ме разбираш...

   -Никогда не съм имал махмурлък, - призна си Терехов. - Не знам какво е това.

   -А аз пиех по-рано, - призна си колегата. - Това беше преди Индия. И как ми беше зле после! Мрак, главата ми бучи, краката не ме държат... И ме боли езика!

   В Газпром-а по време на работа цареше сух капиталистически закон, затова те със Сева не пиеха никога. Само с лечебна цел. И приятели не бяха, макар че няколко години работеха заедно. Терехов въобще имаше единствен истински приятел - Мишка Рибин, с който те, имало е случаи, години наред да не се виждат, но като че живееха винаги един до друг. Крепеше ги някаква незрима нишка от братски чувства, по която течеше постоянен ток. С никой друг не се е появявала такава жива връзка, макар че приятелски връзки из страната той имаше много, поради многото места, на които работеше и срещаше най-различни хора.

   Колегата му делеше живота си на две половини: до случайното пътешествие на подводна лодка в Индийския океан и след него. И това в действителност бяха два различни човека. И ето сега, спомняйки си това минало състояние, сегашният Сева едва не се разплака:

   - Защо се чувствам така не знам? Дали е заради планината? Недостаток на кислород? Или все-пак причината е ездата?

   Терехов подозираше, че колегата му крие нещо, не договаряше нещо, и скоро това му чувство се потвърди.

   В лагера на геодезистите един ден дойде красив джип с висока проходимост, от който излезе облечена не с походни дрехи, а с разкошна дълга пола и много тънка блузка, дама на около тридесет години. Младата дама беше като че слезла от някоя картина от деветнадесети век, и с глас много привлекателен, очарователен попита за пътя към моста. Терехов подробно обясни как да стигне до там, а самият той без да се усети се залюбува на жената, и с сурова мъжка тъга си помисли: та нали на някого все пак принадлежи това чудо! По маниерите ѝ се вижда: тя е омъжена и е щастлива. А дамата като забеляза обърканото състояние на Сева, неочаквано се приближи до него, сложи нежната си ръчичка на челото му и каза уверено:

   - Ами че вие сте болен! Имате температура и напълно разстроена координация на движенията. Вестибуларният ви аппарат не е в ред. Подезиковата област не ви ли боли?

   - Напълно съм здрав! – неизвестно защо се наду колегата. - И се чувствам добре.

   Жената безцеремонно повдигна клепача му, погледна в окото.

   -Не се бойте. Аз съм професионална медицинска сестра.

   -Аз не се боя, - измъкна се от нейните прелестни ръчички Сева. – Няма какво да ме оглеждате.

   -Той трябва незабавно да се отведе на лекар, - обръщайки се към Терехов рече дамата. - Това може би са симптоми на тежко заболяване.

   -Непременно ще го отведа, - завери той, готов самият той да се разболее, стига да му обърне тя внимание на него.

   Младата жена действително задържа погледа си на Терехов.

   -Вие защо държите главата си така?

   -Шията ме боли, - призна си той. – Казват, че е остеохондроза...

   -Трябва да ви се постави атлант!

   -Това пък какво е?

   -Искате ли да ви изпратя истински мануален терапевт?

   -А вие не можете ли да ми го поставите?

   -Аз - не, - тя явно видя не съвсем лечебния интерес на Терехов и влезе в джипа. - Но лекар ще  изпратя.

   Така си и тръгна. Сева стоеше и гледаше изпод вежди със зачервените си, кръвясали очи.

   -Ти защо гледаш така? - попита Терехов, изпровождайки с поглед джипа. - Каква жена само! Ами че някой спи с нея...

   -Аз дори знам кой, - мрачно изговори Сева. - Местният шаман.

   -Шаман?! -изуми се Терехов. - Алтайски ли?

   -Не, изглежда наш. Това е втората му жена, казва се Лагута. Неотдавна, говори се, че и трета си е взел...

   Кружилин винаги знаеше много повече, отколкото казваше, но тази негова информация беше зашеметяваща, и освен това се подтвърди догадката за необяснимата му скритост. Да бъде разпитван Сева за подробности беше безполезно.

След няколко дни жалбите и хленченето му не се търпяха вече. Заради раните си той за пореден път изостана и едва не се изгуби, след като беше изкарал някъде половин ден и цяла нощ. Срам и позор е за геодезиста да се изгуби в открито пространство, с десетки ориентири, но самият той си призна: демек, Лесника (горският дух) го е мотаел.

   — Може да не, не Лесника — а Лесницата? — с намек попита Терехов.

   Веднъж, воден от благородни подбуди, Сева се опита да спаси една кришнаитка, която беше намерил уж в състояние на дълбока медитация, тоест в безсъзнание, натъкна се на скандал, след което заобикаляше отстрани на всички туристки. Сигурно затова се и вбеси, когато го опипваше професионалната медицинска сестра и жена на шамана.

Подобни казуси се случваха със Сева най-редовно, от което той после страдаше, кълнеше се, че друг път ще бъде по-внимателен, и пак попадаше някъде. Терехов смяташе, че съдбата е избрала това момче за своя забава специално, подигравайки се с математическия му талант и поставяйки пред него неразрешими задачи.

 Като се губѝ някъде цяла нощ, Сева едва се довлече водейки черния кон рано сутринта, за очудване - не беше недоволен, обаче заяви, че никога вече няма да се качи на кон. А да ходи пеш също не искаше и след кратко размишление постави условие: виж ако Терехов вземе черния кон, а му даде кобилата, тогава ще опита да язди още един път.

   Привечер Андрей също го заболя шийния прешлен, беше вече свикнал с тази стара болка, понякога сутрин ставаше с нея и ходеше, според думите на туриста «като свиня», и действително не виждаше небето. Наложи се да му даде сивата кобила с бели яблълкови петна, която тичаше меко, по друг начин, но независимо от това конският тръс разбиваше на Сева ставите. Като язди така два-три дена, той отново изчезна някъде през нощта, а на сутринта пак започна да се оплаква. За негово щастие, през същия ден вечерта конете избягаха.

   Всеки се грижеше за своя кон сам, а сега, докатоТерехов разпалваше горелката, с която  готвеха, Сева пожела да разседлае и да сопне двата коня. И същата нощ те избягаха, по неизвестен начин освобождавайки се от яките сопки от конски влакна. Аверът някак-си натрапчиво се кълнеше и «кръстеше», че ги е спънал добре, и не имал никакво намерение да пуска конете. След кратко търсене сивата кобила се намери и успяха да я примамят със сладък сухар, който тя обичаше като наркоман хероина. Черният жребец не се даваше, невидим бродеше наоколо и викаше своята вързана на дълго алпинистко въже другарка.

   Две седмици геодезистите товареха кобилата и прекарваха багаж, тъй като се налагаше да сменят бивака си едва-ли не всеки ден, за да съкратят дългите пеши преходи и да се предпазят от случайни гости, които крадяха дърва и всичко, което можеше. Така че, установяваха лагер в пределите на пряка видимост от обектите, където работеха. А най-тежкият им предмет беше кутията с документите, където се намираше още и походния сейф със секретни материали, издадени от предпазливите учени срещу подпис.

   Обаче Сева се отличи пак: върза кобилата за един камък - на платото нямаше нито едно дръвче! - и тя също се втурна да бяга заедно със седлото и закачената на него чанта, където заедно с другите неща беше  сложен единствения лазерен инструмент - далекомера. Терехов нямаше сили дори да се кара, само разтвори ръце, гледайки към болезнения си колега. Не стига, че сега носеха тежка чанта и всичките си вещи, а ходеха още и с чувство за вина и финансова отговорност: бяха се подписали за конете в разписка с „предадено и прието“. И поради загубата на далекомера мереха разстоянията с рулетка! Академията изискваше увързване на точките почти до сантиметър.

    Тогава Сева съвсем се разболя и легна болен...

За щастие на геодезистите Репей, началникът на заставата Репев, когото чакаха през цялата експедиция, най-накрая излезе от отпуска. Той и Терехов никога не са били приятели, макар че бяха учили заедно в Голицинското граничното училище, и този човек съвсем случайно, без самият той да знае, изигра значителна и неприятна роля в съдбата на Андрей.

    Терехов беше с един курс по-млад, но познаваше добре Жоро Репев, тъй като и двамата дойдоха в училището след казармата като сержанти и такива курсанти веднага се назначаваха за старшини на учебните роти. Още повече, че че Жоро беше гордостта на училището, снимката му висеше на Почетното табло, а усърдието му в ученето беше сочено за пример.

Терехов видя името и портрета на Жоро на Почетната дъска в комендантството на Кош-Агач и първоначално беше малко смаян: как така началникът на заставата е все още капитан, когато трябваше да бъде вече генерал? Дали това е същият Репев, с когото някога посрещнаха заедно Новата година в градче близо до Москва в компанията на тъкачките на килими? Той се вгледа в снимката: изглеждаше като него, но разрошен някак си, измачкан, сякаш стои на студ и е присвил очи от вятъра.

    След това се зарадва: поне нямаше да имат проблеми с граничарите! В Академията ги бяха предупредили, че те следят всяко движение на учените и създават много проблеми. Когато археолозите работеха тук, случайно се бяха качили в китайската забранена зона, след това в монголската, и беше заповядано от командира да бъдат строго контролирани: трябвало уж да се внимава, тъй като «там има минни полета още от времето на конфронтацията с Китай».

Но се оказа, че Репей буквално преди ден е излязъл в отпуск и е някъде в района на Краснодар, където си строи вила и чака да го изпратят на юг. Навярно най-добрият студент не е могъл или не е искал да се стане висш офицер, за да не удължи трудовия си стаж и да не се отлага пенсията му. В кабинета на коменданта хората бяха скъпи на думи, подозрителни и почти не реагираха на познанството на гостуващия «учен» с капитан Репиев и на факта, че са съученици. Според тях всички «академици» са тъпи и нахални «професори», които не са ходили в казармата, дошли на платото, и сега като извадиха от гроба избодената жена ще се яви поток от множество туристи, малоумници, чужденци от цял свят   — само главоболие ще им създават! По-добре без тях – да си служат тихо и мирно.

   Освен това, Андрей чу случайно разговор на офицерите: веднага щом Жоро е излязъл в отпуск, е бил докаран войник на редовна служба от неговата застава с тежко алкохолно отравяне и едва ли не с бяла треска. Тоест, по всяка вероятност в поделението на някога най-добрият старшина на учебната рота са били пияни дори редовните войници. Котаракът щом го няма — мишките танцуват...

   Репей дойде в службата когато Сева се разболя. На Терехов началникът на заставата погледна първоначално с безразличен вид, все едно не го позна, сякаш не можеше да си го спомни. Всъщност си помисли: да се обявя ли, че го познам и да се зарадвам, или да кажа, че не се сещам за него, че съм го забравил да го приема студено. Това беше характерно за него: Жоро Репиев още в училището се представяше за шеф и се стремеше винаги да бъде от всички най-добрият. И да, той беше най-добрият от всички   — получи червена диплома, с право на свободен избор на месторабота. В училището го уважаваха, защото всички виждаха какви невероятни усилия му струваше физическата подготовка, и ученето, и обществената дейност — Жоро беше освен това и комсомолски секретар. Курсът им, където той беше старши, буквално стенеше от неговата взискателност, за което  и получи прякора Репей. Ставаше преди изгрев, преди тръбата, и тренираше, вдигайки тонове желязо на импровизираните халки. По време на почивките всички тичаха да пушат и да бездействат, а той отиваше при снарядите да учи, или работеше върху училищния настенен бюлетин. Той обичаше да рисува. А когато комсомолът си отиде заедно с партията, той не изхвърли билетът си, публично не се отрече и с мълчаливото съгласие на всички продължи да управлява кадетите. Командирите и учителите оценяваха неговата упорита работа, пророкуваха му голямо бъдеще: както се казва, генералът се виждат още в кадетските пагони.

  Той и сега беше изгладен, стегнат, но физиономията му беше забележимо посърнала: назряваха торбички под очитете, погледът му беше поувяхнал. По начало Репей радушно приемаше равните на себе си или тези, които са малко под неговото положение. Терехов винаги е бил по-долу от него, още пък повече сега, след три седмици работа на платото той беше обрасъл с брада и външността му е го компроментираше.

    — А ти защо не служиш?  — объркан попита Жоро като по този начин разпозна Терехов.

    — След завършването ни съкратиха ,  — призна си той .  — Всички тройкари бяха преведини в запас.

Репей изглежда едновременно се зарадва и се усъмни:

   –  Как стана археолог? Учен ли си?

- Не, не съм учен, - рече Терехов, изпитвайки болезнено чувство от подобна среща.- Топограф. Завърших техникума още преди казармата. Нали помниш, че се занимавах с ориентиране в училище? На ученията ви водех,  когато бягахме по горите. Вие се губехте, а ние винаги стигахме точката.

- Не помня“, излъга Репей по някаква причина. — Но си спомням ти как пееше на сцената в клуба. Оперен глас! Всички жени се тълпяха около тебе. Освен това свиреше на пиано.

   Той лъжеше и ласкаеше: всичките най-хубави жени винаги се навъртаха около мускулестия Репев.

   — На роял — поправи го Терехов. Имахме роял, бял „Стенуей“

   - Няма значение... Предричаха ти консерватория! И прякор - Шаляпин!

- Не ми се лепна това прозвище. Не.

   — Сега не пееш ли?

   — Само по време на шофиране, когато ми се спи.

   - Можеше да служиш, можеше да пееш... А ти с теодолит ходиш по планините?

   - Случва се...

   В гласа му имаше завист, което го обърка: Жоро не знаеше какво друго да попита или какво да си спомни, затова се отегчи и каза:

   - Да отидем да пийнем ако искаш. Донесох домашна краснодарска ракия... Може и водка да си налеем по този случай.

   А преди дори от шампанско се отказваше. За цялото следване в граничното училище имаше само един случай, когато той се напи, тогава за малко да станат приятели. Или, по-точно   — роднини, баджанаци.

   През новогодишните празници курсантите ги пускаха в отпуск и всички старшини-школници отидоха да посетят родителя на един от тях, който живееше в едно тъкаческо краймосковско градче и по това време беше известен писател. Целта им беше благородна   — да получат автографи, и затова всички купиха книгата му, но закъсняха за влака. Това не ги смути, извършиха маратон единадесет километра и потни, със замразени дрехи пристигнаха към полунощ. Гостоприемният писател лично даде на всеки курсант по чаша ракия и после отвориха още и коледно шампанско — и ги прокара на подвизи.

   По това време те вече добре познаваха три предмета: бягане, танци и битки. Старшините танцуваха с тъкачите в клуба, където Терехов не слизаше от сцената и пя песни, съпътствани от бурни аплодисменти, след което седна на масата и отново започна да танцува. Но дойде банда момчета, които искаха да им дадат половината от момичетата. Сред тях имаше две сестри близначки, много красиви, около които се въртеше Репиев, без да знае коя да избере. Кадетите не отстъпиха нито едно, дори и най-невзрачно момиче, изгониха тази банда, след което танцуваха и се биха отново, когато момчетата се появиха с подкрепление с вериги. Прекатуриха колите им и ги закараха до някаква незамръзваща рекичка, където разбойниците се спасиха във водата. По този начин те най-накрая завладяха местните жени, особено русите близначки, които им даваха шампанско и се обясняваха в любов.

   Терехов си спомняше отлично, че двамата с Репея ги избраха и после всичко беше като в мъгла. Събудиха се по едно и също време, в една стая, в леглото със същите тези сестри, чиито имена дори не помнеха, по-точно ги бъркаха. И чуха гласовете на родителите, които обсъждаха предстоящата обща сватба в кухнята: казваха, че така ще имат по-малко разходи и какви само са ергените   — бъдещи офицери! Те също бъркаха имената — кой коя дъщеря ще получи. Терехов не страдаше от махмурлук, но с ужас си мислеше, че сега ще трябва да се жени, и разглеждаше спящата красавица. А тя не беше лоша, дори сутринта продължаваше да му харесва. Но Репиев не изчака булката да се събуди, даде командата като старши и прошепна: «Правѝ като мен!», грабна дрехите си, отвори прозореца и изскочи. Терехов изпълни командата, без да мисли, и едва когато кацна в снега, започна да брои етажите.

- Помниш ли как празнувахме Нова година с тебе? – попита с носталгия Андрей, когато отпушиха плетената бутилка и мълчаливо изпиха по една чаша.

Репьов не искаше хусарски спомени, които ги бяха сблизили за единствен път.

- Как да не помня, помня. - измърмори той, без да гледа. — Мисля, че беше на четвъртия етаж.

- Третият — поправи го Терехов.

И изведнъж разбра защо беше толкова мрачен някога най-добрият кадет, хусар и голям труженик. Репей сега съвсем не искаше да признае собственото си поражение по всички точки и да изглежда като нещастен вечен капитан на долнопробен алтайски пост. Единственият начин да се подкрепи или дори да повдигне духа му бяха сега не спомените, а ако той самият станеше жалък, за да се почувства съкурсантът му нужен, полезен и енергичен.

- Колегата ми е болен, - умолително изрече Терехов. - Помогни ми да го закарам в болницата.

- Може, - леко се въодушеви Жоро и извика дежурния по застава. – А какво му е?

- Не знам, главоболие, втрисане, сухота в устата. Мисли, че е от ездата. Първо го заболя гръбнакът...

- Има тук такава болест. Нарича се синдром на махмурлук.

- Не, забранено ни е пиенето, - възмути се Терехов. - Храната ни се свърши.

- Значи, наркотичен махмурлък, - спокойно заключи началникът на заставата. — Симптомите са ми много познати.

   Сева Кружилин и в действителност го тресеше трескяа, затова го сложиха в спален чувал, натовариха го в раздрънкания командирски УАЗ и го изпратиха в Кош-Агач.

Предположението се оказа правилно: чрез ролята на зависим просител, която Терехов пое, беше възвиси Репьов. Той се ободри, и сам предложи няколко кутии с армейски сухи дажби и два стари войнишки дюшека: беше вече студено да се спи на тънка постелка. В  този момент щедростта на съкурсанта започна да секва. Той неохотно се съгласи да даде три наръча нарязани дърва и веднъж на всеки три дни да заобикаля лагера на „учените“, за да го премести в нова точка - той се позова на старото оборудване: демек, както изглежда, съществуването на неговата застава е под голям въпрос, затова няма коли, и няма ново въоръжение. Командирският УАЗ действително се движеше само до комендатурата, но дизеловите „Урали“ пълзеха по цялото плато при всякакви метеорологични условия.

На територията на заставата  имаше армейски кунг с печка, на колела и с ключалка на вратата, но Жоро не искаше да чуе за заемането му, осъждайки съкурсника си на палатково съществуване. Впрочем, както и да изпрати поне един войник да носи латата и измерителната лента: демек, строг е контрола към персонала. Ще напише на майка си, че е продаден в робство, не ще се отървеш после от отговорност, няма да дослужиш до пенсиониране. А виж, да хване избягалите коне, ако те не са отишли извън кордона, Репей сам пожела, защото един алтайски войник по договор служеше като коняр при него, и пред когото тези животни коленичели. А самият Репиев беше най-добрия ездач в училището, портретът му за езда се намираше в преддверието на конюшнята.

 - Нашият жребец също беше избягал, - призна си Жоро. - Черен красив, чиста порода.

 - А моя е черен, тъмно-черен, вранов - каза с въздишка Терехов. - И също чистокръвен...

- Не се безспокой, ще го хванем! Моят го нямаше три години и беше вече е отписан. Мислехме, че е преминал границата или са го взели казахите за разплод. И когато наехме Мундусов, той го намери и го доведе. Духовете, казва го бяха прибрали и го върнаха. Така че, внимавайте с духовете! И не консумирайте много с тях. В противен случай ще трябва да скачате пак и да търсите надалеч!

- Какви са духовете?

- Алтайци!

Както се оказа по-късно, той беше прав за болестта на Сева: диагностицираха го с остър махмурлук, държаха го на системи, но за всеки случай го откараха в Горно-Алтайск.

Оттам дойде съобщение: Сева имал тежка наркотична абстиненция! И тогава самият Сева Кружилин отиде в Новосибирск сам, за да се предаде на истински лекари, защото категорично не беше съгласен с диагнозата. И особено с предложението за подписване на документи за доброволно лечение от наркомания.

Като цяло отношенията на Терехов с заставата криво-лево се подобриха. Репей дойде дори на гости веднъж - да види как живее неговия съкурсник в лагера, обиколи района и неочаквано обеща да докара кунг следващия път - трябва да се беше се проникнал със суровата съдба на топографа. „Урал“ действително дойде на точката, но без кунг. Шофьорът премести лагера, хвърли наръч дърва на земята и си тръгна, като обеща, че ще се обади отново след три дни. 

А сутринта Андрей намери замръзващия турист на «мястото на силата» и с познатия синдром. 

 

Глава 3

   Външният вид и симптомите на намерения турист бяха много подобни на същите на Сева, и въпреки че този не яздеше на кон, вероятно също приема лекарства, лекува ставите си и се смята за вегетарианец, чийто начин на живот изключва наркотиците. Но Терехов улови прилика в поведението им по глупостите, които беше чувал от нещастния хиропрактик. Когато Сева лежеше по цели нощи и спеше през деня, започваше да говори насън, и то много поетично. Андрей не беше чул цялата история, но бе уловил и запомнил някои фрази: колегата му говореше за някакъв черен бухал, която живеел в каменна кула или на върха на някаква планина. През нощта бухалът излита от убежището си и лети тихо над Укок. Поради цвета си, той е почти невидим и може да се види само на фона на небето, когато крилата му закриват луната и звездите. Бухалът, същото така, имал лък, и стрелял с отровни стрели, след което носел плячката си в кулата. Тогава Терехов не беше обърнал особено внимание на това, и реши, че Сева е чул някъде този алтайски фолклор и сега, под влияние на силните преживявания и болестта, бълнува в съня си.  

  Туристът бръщолевеше също някакви небивалици – пак за каменна кула, но там сега обитавал не бухал, а жена на име Ланда.

   Според закона на подлостта Терехов беше стигнал до южния край на платото, до горното течение на Ак-Алаха, където беше безсмислено да се чака помощ и невъзможно да се прекара нощта в тясната палатка, без спален чувал. По-лесно беше с форсиран марш да се стигне до заставата, да се върне с кола на сутринта, и да откара туриста там, преди той да е предал богу дух.

   Терехов слушаше бръщолевенето на туриста на фона на дъжда, мислено ругаейки го, без да изпитва гняв към него: просто не искаше да излиза от палатката в такъв момент. В съзнанието му възникна и моралната причина: беше някак си неудобно да предаде бездомника на властите, от които той се страхуваше, но мисълта не отчете тези съображенията на съвестта. Както и да разсъждаваше, състоянието му е такова, че е по-добре да бъде предаден на граничарите. Освен това „тревопасният“ турист сякаш спря да хленчи, но дишаше някак си на прекъсвания. Сева нямаше такива прояви, а този наистина може да е станал такъв след пиянство и сега да е зацепил делириум. Тези, които жадуваха да придобият чудодейна сила на платото, не презираха тъмните наркотици; понякога пиеха водка цяла нощ, а други носеха със себе си и ядяха мухоморки, за да „просветят“ възприятието си. Възможно е този също да е бил просветен по някакъв начин.

   Терехов опипа пулса му, докосна изпотеното му чело - изглеждаше всичко наред...

Когато настъпи тъмнината и дъжда спря, той с тъга и нежелание извади от торбата армейския гумен плащ за химическа защита.

   Като се има предвид климатът на Укок през август, той не можеше да измисли по-добра екипировка, а освен това щом разкопча ципа на палатката, веднага се натъкна на силен снеговалеж. Докато стигне до заставата, която е на около двадесет версти оттук, времето ще се промени още няколко пъти и то не към по-добро, както винаги.

  Излезе, и през вятъра ясно чу цвиленето на кон - много познато, с вой: така цвилеше сивата пъстра кобила. И му проблесна за миг мисълта: да я хване, за щастие юздата и седлото бяха под ръка и макар и на бавен ход да отведе туриста до заставата. Кобилата е силна, ще издържи товар от двама души, а ако се наложи ще го върже на седлото напреко и ще води кобилата...

   Не можеше да се види нищо в белия здрачен снего-въртеж, а кобилата стоеше някъде наблизо и сякаш се задиряше, викаше, ритмично и почти непрекъснато, като навита. Терехов грабна бисквити и захар, намери юздата и веднага я скри в пазвата си.

   Хиподрумните коне се оказаха умни и свободолюбиви: когато са оседлани и с удило в устата - изглеждат диви, но щом се свали сбруята започват сами да се въртят наоколо, дори се стремят да си потъркат муцуната в рамото ви, особено ако носите сухар или бисквита. Не дават да ги хванеш за гривата, зъбят се, събират уши, а ако им се покажеш с въже или юзда, няма да се приближиш до тях!

   Терехов вървеше срещу вятъра, цвилеше и почти опря гърди в крупата на коня: ха опитай се да видиш шарен сив кон във вечерния снеговалеж! Това е като залив през нощта или черна сова в тъмното. Кобилата стоеше на двадесет крачки от палатката, също с глава срещу вятъра, и викаше някого във вечерния снежен мрак. Тя стоеше като вкопана в земята! От страх да не я изплаши, той внимателно я обиколи, приготви бисквитите и изведнъж видя юзда на муцуната ѝ. Спуснатите към земята поводи вероятно се бяха закачили за поръсени от сняг камъни. Късметът беше рядък, туристът имаше късмет за втори път! В първия момент Андрей дори не помисли откъде се е взела тази юзда, щом сивата беше избягала „гола“, но когато се наведе да издърпа затиснатия повод, разбра, че кобилата е вързана за стърчащ от земята камък, и то не на панделка както се връзват обувки, и на примка, по алтайски.

Той отвърза коня и уви поводите около ръката си.

- Хванах ли те, ходеща твар такава.

Той изруга мило, радостно и неволно предпазливо се огледа. Кобилата дори не обърна внимание на захарта, тя все още се протягаше срещу вятъра и цвилеше подканващо. Някой я беше докарал тук, завързал я бе и скромно си е тръгнал, изчезвайки в лошото време - нямаше дори и десет метра видимост. И все пак Терехов извика в тъмнината:

   - Хей?! Благодаря ти!

В такова време само конния отряд на граничарите можеше да бъде от южната страна на Укок. Най-вероятно това е бил алтайския коняр от заставата: никой друг не би хванал подивялата сива кобила. Или може би да е бил самият Репьов, тъй като той имаше навика лично да проверява граничните патрули яздейки на кон. Веднъж по здрач, близо до палатката той галопираше към монголската граница и дори не спря. Друг път през нощта прелетя по пътя - Терехов едва успя да отскочи и разпозна Жоро по граничната шапка стар образец, с която никога не се разделяше. А беше точно пълнолуние, иглички можеше да се събират по платото, и човекът по пътя се виждаше ясно. Андрей тогава свети с фенерчето си и вика след него, но началникът на заставата избяга като луд.

И сега Терехов се сети и извика:

- Спри се! Чакай малко! Хванах нарушител! Вземи го!

Обузда кобилата и скочи на нея. И се зарадва, че сивата върви в тръс: галопиране без седло и още с хлъзгави гумирани панталони беше опасн; отвикналият кон отскачаше настрани, опитвайки се да отхвърли ездача и не искаше да преминава в галоп. Андрей се напълни с адреналин.

Измина някак си половин километър и снеговалежът спря, стана веднага по-светло и се оказа, че не е толкова късна вечерта. На видимия хоризонт нямаше нито коли, нито пешеходци или пък коне. И следи също нямаше: конят вероятно е доведен и вързан преди снежната буря, в дъжда.

Върна се пешком и понеже не намери за какво да върже кобилата, не пускаше юздите. Най-напред я оседла, после събуди спящия турист.

- Излизай да тръгваме!

Той изглеждаше някак спокоен, почти нормален, ако не беше изрекъл налудничавата фраза:

— Черната сова долетя при мен в лунната нощ.

После внезапно се разплака и добави задавено:

-Тя ме качи на своя еднорог и ме отведе в подземните си чертози!“

- А после какво? Как е там?

- Просто погледах през прозорците, - призна си туристът. – Там има прозорци към паралелния свят... Само погледах!

- По-добре да беше изчезнал в този свят! - измърмори Терехов. — Не бих се занимавал с теб сега.

- Тя не ме пусна! Каза ми да си тръгвам.

- Правилно ти е казала. Андрей го измъкна от палатката и го изправи на крака.

- Щом си яздил единорог, може и на обикновен кон да се удържиш. Яздил ли си кон?

- Като дете, на пони... – призна туристът, потискайки риданията. - Но много искам да се науча... Ланда толкова добре язди на кон! Черната сова Алеф Мешкова взе ласото и ме свали! Сега знам: подземният свят съществува!

Терехов отново си спомни Сева, и пренебрегна тази глупост.

- Тръгвай, казак!

- Къде отиваме?

- При Ланда — произволно отговори Терехов. – А ти къде искаш да отидеш? При черната сова Алеф ли? Хайде обувай се и на коня!

Туристът посърна, но започна глупаво да пъха краката си в мокрите ботуши. Изглеждаше, че храната и кратката дрямка бяха възвърнали част от здравия му разум; знаеше поне къде се намира.

- Алеф затвори пътя към себе си, - тъжно рече той. — Дефилето се събра, реката остана в под  земята. Не мога да я намеря... Между другото, трябва да си сложите атлант. Чувствате ли как главата ви стои на врата?

- Стои си нормално, като гъска! Сега е важно да се удържиш на коня.

- Мога да ви го поставя! Аз съм професионален хиропрактик.

- Ако веднага не се обуеш, аз самият ще ти наместя костите, - закани се беззлобно Терехов.

- Гади ми се и ми се вие ​​свят, - оплака се той. - Вестибуларния апарат...

- Трябва да пиеш по-малко! – сопна се Андрей. – Хайде движи се!

- Не сме пили! - Туристът се уплаши от нещо. — По-точно, не съм пил... Между другото, алкохолът е отрова. От месото ми се гади. Защо ми даде консервиран труп? Черната сова Алеф забрани дори да се докосвам до мърша!

    - Гледай да не станеш ти самият мъртвец. Обличай се по-живо, хиропрактик! Докато не съм ти сложил аз атлант.

    - Заведи ме в Аршати, - внезапно помоли тревоядният. — После ще продължа сам.

    Село Аршати е на територията на Казахстан.

    - И откъде си ти?

    - Всъщност от Аршати.

    Границата с Казахстан се охраняваше доста условно, и в планината дори изобщо не беше обозначена. Нямаше карти на прилежащата територия; беше лудост да се влачиш наслуки, извън пътя и през нощта. Туристът най-накрая се изправи, навлече топлото яке на Сева Кружилин и като се огледа, капризно се нацупи:

- Къде е моят еднорог? Няма да яздя на този кон!

- А какво ще правиш?

   Като довлачи криво-ляво вегетарианеца на крупата на танцуващата кобила, Терехов се качи на седлото и най-накрая те потеглиха. Конят, усещайки и солидния товар на гърба си, и суровата ръка на ездача, вървеше смирено и тежко с едри стъпки, но все още се оглеждаше и тихо зовеше някого. Туристът се хвана за задната част на седлото и първите стотина метра се мяташе зад него като чувал. Изглежда, че пътуването изтръскваше от него остатъците от глупост и се оказа, че той има добър усет за терена, защото започна да пита защо отиват на север, когато трябва да се движат в Казахстан, на юг. Чудеше се накъде духа вятърът! После внезапно се засмя и каза поверително:

- Ако отиваме до заставата, така или иначе нищо няма да се случи с мен! Парите съм си скрил! Няма какво да ми вземат! Така че по-добре е да тръгваме за Аршати. Там ще уредя сметките си с тебе: ще ти дам двеста долара и ще ти изправя атласа.

   Андрей взе неговите думи за глупост и рязко го спря, като му нареди да се държи здраво и да не върти глава, в противен случай, го заплаши да го свали от коня и че ще му се наложи да ходи пеш. Тук, в полза на Терехов, вегетарианецът започна да се чувства зле, застена, закашля се, опитвайки се да повръща на гърба му, но след като получи удар с лакът, се успокои за дълго време. А кобилата се движеше ту тръском, ту на ходом, дишаше тежико, но вървеше. Беше навалял един сантиметър сняг и не да се топеше, леденият северен вятър отвяваше снега и беше лесно да се върви. Пътникът все се чувстваше зле, така че се наложи да спрат, Терехов почисти хълбока на коня и даде на туриста да яде снежна топка. Той вече не можеше да следи пътя, хленчеше жално и отново започна да говори глупостите - за Ланда, която уж скача по петите им и трябва да ѝ избягат, иначе и двамата ще бъдат прецакани, тъй като черната сова стреля с отровни стрели от лък.

За един час те изминаха около половината разстояние и сивата кобила се умори, започна да спира и от муцуната ѝ падаше пяна. Терехов слезе от коня, премести туриста на седлото и пъхна краката му в стремената.

- Дръж се здраво! - заповяда той, разклащайки отпуснатото му, едро тяло. – Ако се наклониш много, атласът ти ще се изкриви!

    На викане туристът реагираше, хвана се за дъгата на седлото с двете ръце, а Терехов взе кобилата за поводилото и се затича. Той буквално виждаше с краката си коловозите, направени от камионите: ако беше на коня, щеше да ги подмине. Беше по-лесно да се тича по пътя, отколкото по покритата със сняг трева, по блатистите места и каменните насипи, пътникът като-че свикна с ритъма, а облекчената сива кобила трябваше да се придържа, за да се движи в ход. Тя сякаш усещаше близостта на заставата и сега вървеше с едри крачки в лек тръс.

   Обучението, получено в граничното училище с безкрайните форсирани маршове през нощта през неравен терен и с ориентация, беше от полза, и когато в началото на деветдесетте години, след дипломирането си, Терехов се озова в запаса, можеше да се наеме на работа само в бандитските охранителни структури. Но той все още се надяваше да се върне в гранични войски, вярвайки, че нещата в държавата ще се подобрят, офицерите ще бъдат върнати на служба, така че не искаше „да си цапа ръцете“ в престъпни частни охранителни компании. Имаше възможност да влезе в консерваторията, тъй като природата го бе надарила с музикален слух и добър глас, но не искаше да учи повече, беше му се вече родил първият син Егор, и семейството трябваше да се издържа. Тогава той извади почти забравената си диплома на топограф, лесно си намери работа в едно от дъщерните дружества на Газпром и смяташе, че това ще бъде временно, за година-две. Трябваше да работи на ротационен принцип в Ямал и в условията, за които мечтаеше в младостта си - в полеви експедиции. Геодезистът, като вълк, се хранеше от краката и издръжливостта си: преди да се прокарват газопроводните линии от кладенците до помпените станции, той трябваше да изследва с подметките си стотици километри по блатистата тундра. И той го правеше с удоволствие: физическите натоварвания неочаквано му създаваха радостно усещане за наличие на душа в тялото.

   И Терехов така се увлече в новата си стара професия, че след шест години, когато го извикаха във военното бюро и му предложиха да се върне във Въоръжените сили, той сякаш се препъна в бариера. Оказа се, че той не е готов за друга, някога желана съдба и още трябваше да започне от лейтенант, докато походният, експедиционен живот беше се вече утвърдил и прераснал в начин на живот. В казармата отново ще има командири, началници, заповеди и пълно подчинение, в контраст на сегашната свобода, особено като се е вече доказал, че може да работи самостоятелно, ефективно – и без никакъв надзор! А заплатата с всички надбавки беше на два порядъка по-висока от тази на офицер: когато се раздели със съпругата си, той купи апартамент в центъра на Новосибирск в разстояние на три години.

    Изпратиха го при научните работници, знаейки, че от ЮНЕСКО няма да има възражения. Разбира се, себелюбието му леко подкопа вярата му, но срещата с Репьов го вдъхнови по най-неочакван начин: той погледна възрастния капитан и накрая се успокои. Граничното училище може да се счита за база за обучение, специален период за укрепване на бойния дух и усъвършенстване на тялото, способно да оцелее при всякакви условия. Ако такъв блестящ възпитаник вегетира на долнопробен алтайски пост и чака минимален осигурителен стаж, какво би станало с Терехов, ако се съгласи да носи пагони?

Светлините на заставата вече се виждаха в далечината, когато пътникът все пак се свлече от коня си и се строполи в разтопената снежна каша. Той се размърда и криво-лево се изправи на четири крака, но вече не можеше да се изправи. Терехов го хвърли през седлото и го привърза към дъгите с колан, както се привързва чувал.

 - Главата ме боли... - изстена той.

 - Търпи, казаче! Близо сме вече.

 Часовите на постовете не спяха и вероятно следеха всяко движение с уреди за нощно виждане. Заставата се вдигна на оръжие, прожекторът на кулата блесна, и освети точно Терехов с коня му начело.

 - Свои хора сме! - извика той и се прикри с ръка от ослепителния лъч.

 Двамата граничари, които тичаха, насочиха автомати с прикрепени към тях щикове-ножове.

 - На земята! С лицето надолу!

 - Аз съм Терехов! — не съм искал да лягам в локва дори по време на учение по химическа защита. – Геодезистът съм! От академията на науките, газпром... Обадете се на Репьов!

 Единият вдигна автомата си, готов да тръгне на щитен бой, вторият даде предупредителен изстрел нагоре, а от заставата тичаха още двама с граничарско куче на каишка.

Граничарите бяха идвали на пунктовете му повече от веднъж, транспортираха експедиционното оборудване, дърва за огрев, пиеха чай и познаваха „учения“. Но тук те действаха според разпоредбите, независимо от личността.

- Идиоти! - каза им Терехов и без да пуска юздите, започна да ляга на земята.

 Войниците се затичаха, издърпаха туриста от седлото и го блъснаха в калта. Един от тях грабна поводите от ръката му и кобилата усетила, че е свободна, се изправи, ловко се обърна и отскочи встрани, изчезна от светлината на прожекторите.

 - Малоумници! - изръмжа Терехов. - Хванете кобилата!

 И в тила си усети хищно оголените зъби на кучето.

 Цялото това подчертано сурово задържане приличаше на учение, и с изключение на случайно пуснатия кон учението премина успешно. Минута по-късно предположението се потвърди, тъй като Репьов се появи в потока светлина с хронометър на врата с вид на футболен съдия, който показва червен картон.

 - Извършихте задържането за тройка! - каза той. - Задържаните в затвора!

- А на тебе двойка, другарю капитан! - измърмори Терехов, изправяйки се. – Изуснаха коня! Ами ако върху него на него има експлозиви, наркотици, оръжия? Как ни учеха?

 Жора много добре знаеше кого е вкарал в беда, но се престори, че не го е очаквал и беше щастлив.

 - Терехов, ти ли си?!

 - Не, Шаляпин...

 - Какво те държи буден през нощта?

 - Доведох ти нарушителя! А тук ме посрещат така...

 И по тона на Репея отново се убеди, че Репея знае много добре кой е дошъл през нощта, но проведе все пак обучение за задържане, за да унижи Терехов.

 - Не знаех, Андрей! - започна да се оправдава подигравателно той. - Патрулът ви е засякъл, и ми съобщи... Не се обиждай! Кой си ми доведел?

 - Ще разбереш сам — сопна се Терехов. – Не е в ред с главата... Сега хващайте кобилата!

- Къде е Мундусов? - започна да се суети Жоро. - Хайде, бързо настигнете кобилата, хванете я и я доведете!

 Войниците вдигнаха лудия, но все още жив турист и го завлякоха до заставата. Репьов прегърна Андрей.

 - Е, да вървим, Шаляпин, имам гореща баня. Ще се загреем и ще използваме първата пара! Всяка вечер след първия сняг я кладем. Патрулите се прибират от служба и веднага влизат в парната баня! Вече е традиция... И нито един болен нямаме! Искам да кажа от настинка. Така че, добре си дошъл. Всяка вечер, когато пожелаеш, може да идваш!

 Неговата словоохотливост издаваше чувството му за вина: все пак имаше съвест, чувстваше, че е прекалил с шегите.

 - Не може да идвам бързо пеш, - измърмори Терехов. - А твоите войници изпуснаха коня ми!

 - Няма нищо, ще го хванат, - увери го съкурсника. - Кобилата не е мома. Е, съжалявам. Пошегувах се! В същото време потренирах бойците...

 Още като юнкер се подиграваше по подобен начин, за което той, най-добрият от най-добрите, едва не беше изгонен от училището. Офицерите на курса обичаха да си спомнят това. Това, което го спаси, беше Почетната дъска, упоритата работа, отличното учене и чистия му картон за наказанията. Веднъж, според слухове, той се беше скарал по договореност със свой съученик, хвърлил му ръкавицата в лицето и го извикал на дуел. Те се стреляли в присъствието на двама секунданти с халосни патрони – но и двамата „случайно“ не улучили. Оказало се, че смисълът на битката е бил напълно неочакван: по този начин са искали да идентифицират информаторите от курса. Установило се, че от сто души само дванадесет са съобщили за предстоящата битка, и още трима са били заподозрени.

В топлата съблекалня беше поставена скромна маса според военните стандарти: чай в електрически самовар, сандвичи, варени яйца и бисквитки. Подчинените знаеха много добре вкусовете и навиците на командира: факт е, че в училището Репей беше известен още и като вечно дъвчещ кадет. И това бе съчетано със страст към шегите, вдигането на тежести, четенето и ученето. Изморителните физически упражнения изискваха постоянно гориво и той винаги ядеше нещо. Този неутолим глад също го направи известен, а самият Жоро оправда тази страст към яденето с трудното си детство: говори се, че е израснал на бунището. Възможно е, както се говореше за него, да бъде събуден през нощта и да му се предложи каквато и да е храна – а той ще я яде и ще заспи отново. Особено обичаше варени яйца и когато класът му завърши, по-младите му другари му подариха седемстотин яйца – всеки по едно. Искаха да му дадат по две, но в най-близките магазини на Голицин бяха свършили яйцата.

 Докато Репей се събличаше, успя да обели и изяде три от яйцата, без да спира нито за миг. Четвъртото си взе в парната баня. Терехов се освободи от мократа химическа защита и облекло и влезе след него. Отначало му се стори студеничко в парилката, макар че от камъните се излъчваше плътна, осезаема топлина.

 - Не, наистина не знаех, че ще дойдеш! - изруга Жоро с яйце в устата. - Не се е шегувам. Първо, къде намери коня си? Патрулът ми докладва: идват двама души с натоварен кон. Контрабандисти са сигурно...

 — Твоите слуги са хванали коня и са го завързали близо до палатката!

 - Чакай, - съдейки по адамовата му ябълка, Репей преглътна яйцето без да дъвче.

- Кой го е хванал?

 - Твоите войници! Алтаецът навярно...

 Жоро гребна вряла вода, но не я плисна върху горещите камъни - остави черпака и седна.

 - Мундусов беше цял ден на дежурство в заставата, - рече той по някаква причина обречено. - Моите не са били...

 - Тогава кой?

 Жоро се сети какво искаше да направи и хвърли пълен черпак върху нагорещените камъни. Терехов със закъснение седна и се хвана за ушите. Репейът показа превъзходство и тук, не трепна под вълната от огнена пара и предизвикателно се изкачи на рафтовете. Андрей взе шапката си от пирона, сложи я на главата си и седна на пейката. Все още чакаше да получи някакъв разбираем отговор, но Репьов изсумтя и се развесели.

 — Слушай, Андрюха — каза той фамилиарно. — Все пак искам да попитам... Имаш ли семейство? Деца?

 

 

Продължение следва

 

Оригинален текст

 

 

Сергей Алексеев

 

 

 

 

   Чёрная сова

  

 

 

   

 

    Глава 1

   

 

   Сначала Терехов придумал самый простой и показавшийся надежным ход: он запасся натуральной медицинской справкой, что является сопровождающим лицом, то есть поводырем, и везёт слепую женщину после операции домой. Таким документом почти всё объяснялось, в том числе ненужные бинты под маской на лице и сама кожаная маска, напоминающая восточную паранджу. И должно было вызвать сочувствие у всех — от кассирши, продающей билеты на самолёт, до стюардессы на борту. Справку выписывал крестник, Рыбин-младший, недавно получивший именную печать доктора, однако же он первым и усомнился, что такой документ подойдёт на все случаи жизни. Отпрыск старого друга, Рыбина-старшего, мыслил уже новыми, современными категориями о взаимоотношениях людей и, взглянув на просроченный паспорт Алефтины, посоветовал его заменить.

   — А она по жизни такая же красивая? — спросил, вглядываясь в фотографию.

   — Такая же, — уверенно заявил Терехов. — И ничуть не изменилась.

   — Ну ты даёшь, дядя Андрей, — одобрил крестник. — Одно плохо — на чеченку похожа.

   — Она украинка, читай фамилию!

   — А подумают — тип кавказской женщины. Да ещё в хиджабе! То есть в маске. Соображаешь? И паспорт скончался ещё семь лет назад.

   Терехов оценил владение молодого доктора логикой современной жизни и лишь спросил о родителях. Тот давно жил от них отдельно, поэтому лишь пожал плечами.

   — Наверное, ещё оба в экспедиции. Что-то не звонят, забыли про своего ребёнка. Представляешь, крёстный, они до сих пор любят друг друга...

   Человек, готовый решить вопрос с новым паспортом, нашёлся легко и сразу потребовал аванс. Он представился бывшим работником миграционной службы, стремился блеснуть знанием предмета и проницательностью, но, словно глину, выдавливал из себя брезгливую искушённость и желчность, чем сначала не понравился Терехову.

   Этот пенсионер сразу же решил, что за владелицей просроченного документа тянется некий криминал, заподозрил, будто она скрывается от крупного банковского займа, и Андрей доверительно это подтвердил, чтоб не вдаваться в подробности. Паспортист лишь язвительно ухмыльнулся, вгляделся в фотографию и тоже заметил некие явные кавказские следы в чертах лица, в том числе и в имени Алефтина. Это уже был намёк на вещи более тяжкие, чем невозвращённый кредит, и Терехов заверил, что она украинка, чему соответствует фамилия.

   Говорить он мог только полушёпотом, всё ещё болело горло, поэтому опасался быть непонятым. Пенсионер услышал всё и в ответ лишь воззрился на него взглядом размытым, как оплывшие, нечёткие печати. И для гарантированной чистоты операции вдруг потребовал реальное свидетельство о браке. То есть предложил жениться на ней, чтобы поменять фамилию, из чего вытекала законная причина смены паспорта. Кроме того, посоветовал немаловажную деталь: если в имени букву «ф» поменять на «в», допустить будто бы лёгкую и частую ошибку в написании, то получится совершенно другое имя. Не то что без проблем продадут билет на самолёт в авиакассе, даже Интерпол не придерётся. Но в любом случае старый паспорт со штампом регистрации брака придётся передать ему, под скорое и гарантированное уничтожение. Кто-то должен снять с него копию, которая потом канет в архивах навечно, мол, таковы правила.

   Терехов не пожалел, что связался с профессионалом, стал его благодарить, но тот невозмутимо накинул сумму гонорара, потребовал сегодня же к вечеру принести фотографии невесты и отправил в путешествие по загсам Новосибирска искать, кто теперь в срочном порядке окрутит молодожёнов. По его данным, сделать это было совсем нетрудно из-за продажности чиновников, к которой паспортист относился презрительно.

   И вот уже пять часов Терехов мотался по городу, объезжая друзей и хороших знакомых в надежде найти связи, чтобы зарегистрировать брак.

   Несколько лет назад Андрей разводился, причём сделал это тоже через знакомых, стремительно, в один день, хотя процесс был официальным, в суде, поскольку от первого брака у него было двое сыновей. Надо сказать, всё прошло так быстро и гладко, что даже сам не поверил, рассчитывая на долгую тяжбу. Но лишних вопросов не задавали, не стыдили, не совестили, хотя бывшая жена противилась разводу, и не давали сроков на примирение. Развели, оставив детей на попечение матери, потом проставили штампы и выдали соответствующий документ.

   А жениться во второй раз, тем паче так же спонтанно, да ещё без присутствия невесты, оказалось невероятно сложно: барьером становился её паспорт, который следовало обменять ещё в двадцатилетием возрасте. Она же, оторванная от жизни, скорее всего, даже не подозревала, что давно живёт по недействительному документу, однако отлично знала, что её по тяжёлой уголовной статье разыскивает милиция. Сунься в паспортный стол — сразу арестуют и не посмотрят, что у документа вышел срок и он не удостоверяет личность. Поэтому Терехов показывал в загсах её паспорт с опаской и пытался сначала уговорить, потом подкупить работников, чтобы шлёпнули штамп о регистрации и выдали свидетельство.

   Невеста же, когда-то принявшая обет безбрачия, при этом сидела взаперти у него в квартире и не ведала, что на ней хотят жениться. Впрочем, её это мало интересовало: она металась в каменных стенах, как дикая кошка, и даже ночью не снимала сшитой своими руками кожаной паранджи. Ей было плохо в городе даже ночью: мешал шум, бесил свет уличных фонарей, бьющий в окна, и это подпугивало Терехова, но штурмовать в лоб крепости загсов оказалось бесполезно. Чопорные дамы, регистрирующие браки, от взяток не отказывались, но почему-то страшились устаревшего паспорта и просили его обменять, даже услуги предлагали — позвонить, куда нужно, мол, сделают новый за полчаса, и не очень дорого. Терехов обещал посоветоваться с невестой и тихо исчезал, опасаясь таких случайных контактов с милицией.

   Всё отчётливей вырисовывался замкнутый круг: чтоб получить чистый документ на другую фамилию, требовалось свидетельство о браке, которое не выдавали из-за просроченного паспорта, опять намекая на борьбу с терроризмом. В начале двухтысячных мир в России стоял вверх тормашками, как изображение в окуляре теодолита. Новое тысячелетие начиналось с войн, распрей и терактов, в Москве жилые дома подрывали, в метро ходили смертницы в хиджабах, ошалелые люди жили с чувством, будто попали в другую реальность. Математик Сева Кружилин увлекался нумерологией и на основе своих расчётов доказывал, что после разбойных, разрушительных девяностых наступили «нулевые» годы, и все хлопоты, чаяния и потуги будут в нуль. Надо пережить это стерильное время, бесплодный период, пока остывает излившаяся каменная лава, дождаться, когда нарастёт хотя бы тоненький почвенный слой.

   Терехов вспоминал это предсказание, пока бесполезно колесил по городу, объезжая знакомых. Наконец, к обеду все же отыскал правильного приятеля, который навёл его на нужный районный загс, где заведующим работал его свояк, способный по доброте душевной — даже не за деньги! — исполнить страстное желание жениться. Андрей немедленно отправился по указанному адресу, но попал в перерыв, а потом и вовсе оказалось, что щедрый вершитель браков отправился в монастырь святого мученика Евгения и будет там до самого вечера, поскольку является то ли советником, то ли монастырским попечителем. А когда переступает ворота обители, то напрочь отключает все средства связи, дабы заниматься богоугодными делами. Терехов отчаялся, что опять пролетел, но плюнул на Севины расчёты и поехал наобум, без звонка, в надежде договориться о деловой встрече хотя бы на завтра.

   Монастырь располагался на Приморской улице, в районе Чемского кладбища, где покоились родители Терехова, поэтому он эту местность хорошо знал. «Бракодел» и в самом деле заседал где-то с монахами, и Андрей, поджидая его, сходил на кладбище, погулял вдоль рукотворного мутного моря, прежде чем его дождался. Попечитель молча выслушал просьбу, но, ещё не дав согласия и слова не сказав, одним своим видом обозначил, что готов выполнить незамысловатую волю просителя. Показалось, что имя приятеля, свояком коего являлся «бракодел», сработало безотказно, достал визитку и вложил в руку.

   — Переведёте на этот счёт тридцать тысяч, — заявил он, на миг разрушив образ бессребреника, но тут же пояснил:

   — Это пожертвование на строительство монастыря.

   — Добро, — облегчённо произнёс Терехов, в уме посчитав, что в смету пока укладывается.

   «Бракодел» подал ему ещё одну визитку.

   — А это на счёт храма, за венчание. Вы же поведёте невесту под венец?

   Подобное Андрею и в голову не приходило, поэтому он глянул на означенную сумму ещё в пятьдесят тысяч, посчитал свои быстро тающие капиталы и пожал плечами.

   — Не знаю... Мы об этом не подумали.

   — Вы крещёный? Православный?

   Спросил это так, будто собирался выставить ещё один счёт — за крещение, поэтому Терехов чуть поспешил:

   — Ну, разумеется!

   — А невеста?

   Он ничего не знал о вероисповедании невесты, только догадывался, однако утвердительно кивнул.

   — Венчание — обязательное условие, — заметил вершитель браков. — Сегодня вечером вас распишут и выдадут документ без присутствия невесты. А дня через три милости прошу под венец, в монастырский храм. Сами понимаете, перед Богом придётся предстать в паре со своей избранницей.

   Ход был хитрым, продуманным, никто особенно не страдал от лицемерия чиновника, и сам он оставался чист перед совестью, Богом и службой, но подобный расклад Терехова вполне устраивал: главное было сегодня иметь в руках натуральное свидетельство о браке, дабы вручить его паспортисту. Уже завтра вечером он рассчитывал отправиться в свадебное путешествие — купить авиабилеты на ночной рейс в Норильск. Поезда туда не ходили, говорят, теплоходы плавали от Красноярска до Дудинки, да и то нерегулярно, тем более осенью, а добраться на легковой машине вообще не реально. Оставался единственный транспорт — самолёт, однако демократия в России началась с тотального контроля за передвижением своих граждан, и теперь паспорт требовался даже для проезда в междугороднем автобусе.

   Терехов согласно покивал и ушёл бы сразу с монастырского подворья, но «бракодел» отослал его в храм, чтобы сделать заявку на венчание, определить его точное время и сразу же оплатить прочие услуги, то бишь фотографирование, заказ молебна во здравие и отдельно — способствие деторождению.

   Он не собирался заводить детей в новом случайном и фиктивном браке, не смел и думать прикоснуться к телу невесты, поэтому прежде всего всерьёз задумался о фотографировании, но не на венчании, а на паспорт. Дело в том, что Алефтина фотоаппаратов и особенно вспышек терпеть не могла, и, пожалуй, тяжелее было уговорить её сняться, нежели оформить брачные отношения. Он вдруг с ужасом вспомнил о её капризах только сейчас и сразу же отяготился этой мыслью: снимки на паспорт нужны уже сегодня вечером! Фотосалон был неподалёку от дома Терехова, сходить и сняться — минутное дело, но невеста днём вообще не выходила из квартиры, попросив закрыть окна чем-нибудь светонепроницаемым. И непонятно, чего она больше опасалась — яркого света или случайно брошенного чужого взгляда, поскольку Терехов жил на первом этаже и окна выходили на людную часть улицы. Кроме старого палаточного брезента, Андрей ничего не нашёл, поэтому, как смог, завесил окна, и теперь они сидели в зеленоватом полумраке, не включая света.

   По дороге к храму пришла единственная трезвая и утешительная мысль — заказать фотографа на дом: такая услуга наверняка была, но как снимать без вспышки, в полутёмном пространстве квартиры, он представления не имел. Строптивая невеста, не снимающая паранджи, может отказаться наотрез, и как было ей объяснить, что всё затеянное, в том числе и женитьба, вызвано острой необходимостью дела пустяшного — купить билет на самолёт и благополучно взлететь с аэродрома.

   В монастырской церкви было гулко и почти пусто: за стойкой, где продавали свечи и иконы, сидела старушка с молодым иноком, они что-то пересчитывали, глядя в монитор ноутбука и при этом щёлкая костяшками старомодных счётов. А ещё двое рабочих в серых халатах разбирали металлические леса возле стены с восстановленными яркими фресками Страшного суда.

   Терехов стал сбивчиво объяснять, что у него назначено венчание, и старушка сообразительно достала с полки пухлую амбарную тетрадь. В это время рабочий на лесах выронил трубу на каменный пол, заставив вздрогнуть всех присутствующих.

   — Ну что же ты, Егорий? — с назидательным укором произнёс инок за стойкой. — Вот растяпа!

   А по лицу было видно: выругаться хотел. Терехов машинально глянул в сторону рабочих, поймал взгляд этого растяпы и встрепенулся, но не от гулкого звука. Не хватило мгновения, чтобы рассмотреть его лицо — под сводами храма было сумрачно, да и рабочий уже отвернулся, вынимая из гнезда очередную трубчатую стойку.

   — Фотографирование обязательно, — деловитым тоном отвлекла его старушка. — Фотограф наш. И молебен за здравие...

   Андрей согласно покивал, выдержал паузу, но спросил как-то невнятно, невпопад и полушёпотом:

   — Это у вас... откуда рабочие?

   — Это не рабочие — послушники, — мимоходом отозвался монах. — Ваше венчание на двенадцать тридцать. Прошу не опаздывать.

   Терехов имел смутное представление о монастырской иерархии, ничего не понял и поэтому переспросил:

   — То есть монах?

   — До монашества ему ещё далеко, — заключила старушка, глядя с сожалением. — Предупредите гостей: женщины должны быть с покрытой головой и в юбках ниже колена.

   — Послушание — это как курс молодого бойца, — с удовольствием объяснил инок. — Учебка, карантин.

   И тем самым подтвердил, что Терехов не ошибся: человек на лесах имел отношение к армии. Он наконец-то оторвал взгляд от картины Страшного суда, услышал только последние слова, однако утвердительно кивнул. А сам подумал, что и имя у послушника подходящее: Егорий — это ведь тот же Георгий! Вдобавок ко всему, когда платил деньги и расписывался в какой-то ведомости, почувствовал на себе взгляд этого «растяпы» и ощутил, как между ними протянулась некая связующая нить, по которой побежал ток. И даже не оборачиваясь, вдруг неоспоримо и убеждённо подумал, вернее, угадал: на лесах стоит Жора Репей!

   Невероятно, невозможно, невообразимо, но это он! Потому и трубу выронил, что внезапно увидел Терехова.

   Андрей не собирался ни жениться по-настоящему, ни тем паче венчаться, но сейчас до внезапного головокружения и подступающей тошноты ощутил предательскую слабость от одной только мысли, что этот человек и впрямь, по воле рока, по злому стечению обстоятельств, преследует его в самые ответственные моменты. Иначе никак не объяснить его появление в храме, куда будто бы случайно занесла судьба!

   Мысль, что послушник на лесах совсем другой человек, что Терехов ошибся, обознался, стучалась в затылок, но была искусственной, придуманной и не желала становиться реальностью. Можно было расплатиться за услуги и уйти без оглядки, взращивая её тем, что Жора ему почудился, пригрезился, поблазнился, но Андрей уже чуял арканную крепость протянутой нити между ними и не мог, да и не хотел рвать этой связки, предугадывая бесполезность и жалкость таких попыток.

   Через минуту, когда он справил все формальности со старушкой и иноком, послушника на лесах уже не было, а его напарник уходил в двери, сгибаясь под тяжестью труб на плече. Терехов осмотрелся и вышел из храма с чувством, будто его ведут на поводке. Солнечное бабье лето слегка вывело его из плена мистических ощущений, а нищий на паперти вроде бы и вовсе приземлил, попросив денег или выпить. Андрей бросил ему мелочь, перевёл дух и услышал голос Жоры откуда-то сзади:

   — Здорово, Шаляпин.

   Если бы не характерный дребезжащий тембр и не обращение по прозвищу, сразу признать Репья было бы невозможно. Длиннополый серый балахон скрывал многолетнюю военную выправку, делая его бесформенным и пришибленным, вместо горделивой зелёной фуражки на голове лежал такой же серый комковатый блин, натянутый до бровей, а смиренно потупленный, некогда пронзительный волчий взор, за который его любили солдаты и женщины, рыскал по пыльным ботинкам Терехова.

   В этот миг Андрей подумал не о Жоре, а о всесильном шамане Мешкове, который предрёк, спрогнозировал, а может, и колдовством своим как-то устроил судьбу бывшего начальника заставы. И она, судьба, превратилась в реальность...

  

 

  

 

   

 

    Глава 2

   

 

   Днём турист ещё находился в сознании, храбрился и даже порывался идти бездорожьем, через границу, но к вечеру впал в полусонное, бредовое состояние, звал какую-то Ланду, просил не сдавать его в комендатуру и ухал, как филин.

   Сначала показалось, что он придуривается: никаких видимых следов болезни, жара, простуды или ушибов не было, разве что взгляд нездоровый, мутно-блистающий, но это скорее от крайней усталости и голода. Тащить его на себе хотя бы к дороге, по которой иногда проезжают наряды, нечего было и думать. Искатель приключений весил килограммов девяносто, а учитывая, что вместе с потерей рассудка он обмяк и расплылся по всему пространству узкой палатки, вынимать его оттуда не имело смысла. Надо было искать какой-нибудь транспорт, грузить и вывозить на заставу, которой турист боялся, как огня, поскольку считал, что там непременно ограбят.

   Терехов нашёл его недалеко от старой монгольской границы, хотя он никак не походил на нарушителя или перебежчика. Типичный замороченный эзотерикой, «рерихну-тый» искатель всего чудесного: такой тип молодых людей пришёл на смену неисправимым комсомольским романтикам прошлого века. Были ещё парапсихологи, уфологи, экстрасенсы, сектанты-кришнаиты и любители экстремального отдыха, которым чем страшней, тем интересней. Только эти уже не строили новых городов в Заполярье и магистралей, а, начитавшись фантастики, бродили в поисках острых ощущений, сакральных мест силы, порталов, откуда можно запросто стартовать хоть в параллельный мир, хоть на обратную сторону Луны.

   За полтора месяца работы на Укоке Андрей Терехов насмотрелся на тоскующих куцебородых странников, бритых и бородатых адреналинщиков, которые облюбовали плато как полигон своих вожделенных исканий и фантазий. А причиной стали раскопки кургана, где в начале девяностых годов новосибирские археологи обнаружили татуированную мумию «шаманки», ставшей теперь «принцессой» и почти божеством. Скифские захоронения тут и раньше раскапывали, однако находили чаще истлевший прах, кости, а гробница этой оказалась заполнена льдом, поэтому набальзамированное тело сохранилось, что стало причиной почти религиозного ажиотажа и поклонения.

   Найденный полубезумный турист искал здесь «места силы», какие-то порталы и, к своему счастью, находил их повсюду, правда, сам при этом обессилел, оголодал и едва передвигал ноги. Можно сказать — парню крупно повезло, Андрей наткнулся на него случайно: обряженный в песочный натовский камуфляж, он лежал в пожелтевшей, но белой от инея траве, подтянув колени к подбородку, — летние заморозки на высокогорном плато были явлением обычным. Удивительно было, как он пережил ночь под ветром на ледяной земле? Никаких вещей и документов с ним не было, толком объяснить, откуда он тут взялся, так и не сумел: то ли отстал от группы и заплутал, то ли его умышленно бросили. Ясно одно: всему виной была женщина с редким именем Ланда, из-за которой возникла то ли ссора с соперником, то ли с самой возлюбленной. И это обстоятельство напомнило Терехову историю, приключившуюся с напарником, Севой Кружилиным: тот бредил очень похоже, да и состоянием почти не отличался.

   Пока турист был в памяти и уплетал тушёнку с галетами, рассказывал восторженно и даже пытался учить, как надо извлекать энергию из земли, входить в контакт с духами Алтая и лечить людей от всех болезней. В прошлом он был сподвижником некоего шамана, однако из-за разногласий в отношении женщин ушёл от него и теперь будто бы создаёт свою школу. Ему и в голову не приходило, что бродит он по самому обыкновенному кладбищу, только древнему, и под каждым курганом, где положено сидеть в позе лотоса и напитываться силой, лежат человеческие останки. Некоторые могилы были многослойные, с захоронениями разных периодов и не раз уже пограбленные в раннем средневековье, когда мародёрство и вандализм на чужих могилах тоже считались чем-то вроде романтического увлечения. Это Терехову рассказывали учёные академики, когда отправляли геодезистов на плато. А часть курганов оказалась и вовсе снесена бульдозерами — это уже была романтика освоения новых месторождений и строительства рудников.

   — Вам немедленно надо поставить атлант на место! — вдруг заявил турист, присмотревшись к Терехову. — Как вы держите шею?

   Андрей понял, что опять начинается бред, поэтому спросил благосклонно:

   — Это как же я держу шею?

   — Как свинья! Вы же неба не видите!

   — А должен как?

   — Как гусь! Вы же наблюдали, как эти птицы держат шею?

   Пускаться в дискуссии с ненормальным туристом Терехов не собирался, поэтому постарался занять его жующий рот новой порцией тушёнки. Однако после третьей банки, можно сказать, ископаемого мяса из армейских мобзапасов туристу сделалось дурно, и он отстал от шеи Андрея. Его в очередной раз замутило, но не от того, что древняя тушёнка оказалась некачественной, просто турист вдруг вспомнил, что он вегетарианец со стажем, а тут поддался искушению. Обнаружив, что уплетает мясо, то есть оскверняет свою травоядную плоть, он теперь ждал непременно последующего наказания и даже изобразил рвотный позыв, однако сытый желудок не поддался на провокацию, турист размяк, заполз в палатку и начал бредить.

   Вероятно, ему чудилось, что по Укоку всюду бродят рогатые кони, и он пытался их поймать. Услышав это, Андрей впервые заподозрил, что у туриста начинается белая горяч-ко, проявление которой приходилось наблюдать воочию, поскольку в топографическом изыскательском отряде рабочий народ трудился вахтовым методом. Месяц в полевых условиях на «сухом законе», а потом месяц беспробудной пьянки. К следующей вахте алкоголики выходили из «штопора» — тут и начинались приступы.

   Рабочий день был потерян, а их оставалось не так много, тем паче что Терехов делал съёмку один: напарник Сева Кружилин заболел и был переправлен сначала в Кош-Агач, потом в Горный и уже оттуда в Новосибирск. Никак не могли найти настоящую причину недуга, полного расстройства вестибулярного аппарата, ломоты костей и сильнейших головных болей. У туриста тоже было нечто подобное, но Сева не пил, после плавания в Индийском океане отличался крепким психическим здоровьем, а у этого крыша явно съехала. До морозов и снега управиться с работой и одиночку и так не хватало времени, ежедневно поливали дожди, а тут выдался первый за последнюю неделю ведренный тёплый день, с солнцем, однако был испорчен появлением туриста. Академия же требовала закончить работу к сентябрю: плато Укок объявили «зоной покоя», и теперь готовилась очередная перерегистрация археологического и природного памятника в ЮНЕСКО. И опять всему виной была женщина — злосчастная мумия «шаманки», которую Терехов уже тихо ненавидел.

   К археологии он отношение имел опосредованное, ипрочем, как и к самой науке, на плато занимался картографической привязкой исторических и природных объектов, которые давно были привязаны, требовались лишь уточнения. Означенные на топоосновах курганы с мест своих не сошли, реки сдержанно изменяли своим руслам, озёра тоже отличались колеблющимся, но почти постоянным урезом воды, однако Академии отвалили денег из парижской штаб-квартиры международной организации, и учёные их тратили, изображая строгое исполнение предписаний. На самом деле прикрывали беспощадное воровство: опытному в делах счёта и математики Севе Кружилину удалось заглянуть в смету, где он обнаружил два приданных от ЮНЕСКО внедорожника высокой проходимости, зарплату водителей, двух рабочих, перечень современных лазерных инструментов и даже аренду вертолёта на девять лётных часов. А в экспедицию они поехали вдвоём с Севой на арендованном грузовике, который забросил геодезистов на плато и безвозвратно исчез. Современные инструменты и приборы Академия тоже арендовать в Газпроме не захотела, предоставила свои, ископаемые, ещё советские оптические теодолиты и нивелиры, когда они с Севой давно привыкли работать со швейцарской цифровой техникой. Продуктов выдали — не хватило на месяц, про радиостанцию вообще велели забыть: мол, погранзона, чистый эфир. По этой же причине лишили штатного оружия для самообороны и охраны секретных документов, дескать, там безопасно, на каждой горке пограничные наряды с автоматами.

   Руководство Академии и родное газпромовское начальство торопило, клятвенно заявляло, что это всё временно, из-за срочных требований самого ЮНЕСКО, посулило пригнать джипы с топливом, рабочих и новые, продвинутые, инструменты. Мол, со дня на день начнутся изыскания под газотрассу через плато к китайской границе и всю технику завезут централизованно. Фирма Терехова была подрядной организацией, поэтому высокие и мелкие начальники хлопали по плечу, просили потерпеть, взывали к совести и подчёркивали международный, мировой уровень исполнения подряда. Дескать, не ударьте мордой в грязь, а на Академию мы надавим: будет вам финансирование, жилые вагончики и все прочие блага цивилизации. Интеллигентный и от того язвительный Сева так определил расклад: газпромовские местечковые боссы вошли в долю с наукой и вместе дербанили сметные расходы.

   Вместо джипов и рабочих скотовозка из Новосибирска привезла двух коней с сёдлами и мешок овса. Специально посланный инструктор с ипподрома поучил, как содержать, как путать, чтоб не удрали, и особо подчеркнул, что лошади породистые, дорогие и возврат их обязателен. Иначе не с Академии, а с материально ответственных лиц слупят такие деньги, как за две иномарки.

   Терехов был настолько очарован глупостью и несуразностью руководства, что в первый момент не знал, что и ответить. Коней очень просто можно было арендовать в любой алтайской деревне, на погранзаставе на худой случай! Зачем тащить в такую даль породистых скакунов, да ещё и трястись за их безопасность и здоровье?

   Обычно рачительный, но молчаливый Сева и вовсе потерял дар речи, не надоумил, а то бы сразу отказались. Спохватились, когда скотовозка ушла, и утешились тем, что могли теперь с гордостью именоваться всадниками. Напарник сразу же определил: с конями Академия тоже проводит какую-то аферу, поскольку, на его дилетантский взгляд, они хоть и красивые, но самые обыкновенные. Таких на Алтае навалом.

   Передвигаться верхом в общем-то было бы неплохо, даже здорово, благо, что Терехову это нравилось ещё с тех времён, когда он служил срочную на границе. Проблемы возникли у напарника, ибо опыта верховой езды не было и в первый же день его сильно натрясло на гнедом жеребце, которого он выбрал сам, ибо презрительно относился к женскому полу вообще и ездить на кобыле не пожелал. Сева и так был нудноватым, ворчливым, но Андрей давно к этому привык и всё ему прощал, поскольку работать с ним в паре было одно удовольствие. Напарник слыл прирождённым математиком, а в картографии и геодезии это качество ценилось выше, чем длинные ноги и острое зрение. Скакать галопом или рысью он вообще не мог, ездил шагом и потому всё время отставал и даже терялся. От верховой езды у него сначала заболела спина, задница, колени, потом голова и даже язык, точнее, нижняя его часть.

   — Состояние, как с тяжёлого похмелья, — однажды пожаловался он. — Надеюсь, ты меня понимаешь...

   — Никогда не болею с похмелья, — признался Терехов. — Не имею представления, что это такое.

   — А я раньше выпивал, — признался напарник. — Это ещё до Индии. И как меня потом карало! Мутит, голова трещит, ноги подгибаются... И болит язык!

   В Газпроме на вахтах был капиталистический сухой закон, поэтому они с Севой ни разу не выпивали. Если только так, в лечебных целях. И друзьями они не были, хотя несколько лет работали в паре. У Терехова вообще был единственный настоящий друг — Мишка Рыбин, с которым они, бывало, годами не виделись, но будто бы жили всё время рядом. Скрепляла какая-то незримая нить братских чувств, по которой всё время бежал ток. Ни с кем больше таких живых проводов не возникало, хотя приятельских связей по стране было множество, причиной чему становились вахты, сводившие самых разных людей.

   Напарник делил свою жизнь на две половины: до случайного путешествия на подводной лодке в Индийский океан и после него. И это в самом деле были два разных человека. И вот теперь, вспоминая своё прошлое состояние, современный Сева чуть не расплакался:

   — Но сейчас-то от чего? Может, высокогорье? Недостаток кислорода? Или всё-таки верховая езда?

   У Терехова было подозрение, что напарник становится скрытным, чего-то не договаривает, и скоро это чувство нашло подтверждение.

   К стану геодезистов однажды подкатил навороченный джип высокой проходимости, из которого вышла одетая не по-походному, в шикарную длиннополую юбку и тончайшую блузку, дама лет тридцати. Барышня, словно соскочившая с картины девятнадцатого века, и голос у неё был такой же томный, очаровательный: спросила дорогу к мосту. Терехов подробно объяснил, как проехать, а сам непроизвольно залюбовался женщиной, с суровой мужской тоской подумав: ведь кому-то же принадлежит такое чудо! По повадкам видно: она замужем и счастлива. А дама заметила удручённое состояние Севы, вдруг подошла к нему, приложила свою нежную ручку ко лбу и сказала определённо:

   — Вы же больны! У вас температура и совершенно расстроена координация движений. Что-то с вестибулярным аппаратом. Подъязыковая область болит?

   — Я совершенно здоров! — отчего-то набычился напарник. — И чувствую себя хорошо.

   Барышня бесцеремонно оттянула его веко, заглянула в глаза.

   — Не бойтесь. Я профессиональная медсестра.

   — Я и не боюсь, — вывернулся из её прелестных ручек Сева. — Нечего меня рассматривать.

   — Ему надо немедленно показаться врачу, — уже Терехову сказала дама. — Это может быть симптомами тяжёлого заболевания.

   — Непременно покажем, — заверил тот, готовый и сам заболеть, лишь бы обратить на себя внимание.

   Барышня и впрямь задержала взгляд на Терехове.

   — Вы почему так голову держите?

   — Шея болит, — признался тот. — Говорят: остеохондроз...

   — Вам нужно ставить атлант!

   — Это ещё что такое?

   — Хотите пришлю настоящего костоправа?

   — А сами не поставите?

   — Сама — нет, — она явно узрела совсем не лечебный интерес Терехова и села в машину. — Но лекаря пришлю.

   С тем и уехала. Сева стоял и смотрел исподлобья красными, кровяными глазами.

   — Ты что так глядишь? — спросил Терехов, провожая взглядом джип. — Какая женщина! Ведь кто-то спит с такой...

   — Я даже знаю кто, — угрюмо выдавил Сева. — Местный шаман.

   — Шаман?! — изумился Терехов. — Алтайский, что ли?

   — Нет, вроде, наш. Это его вторая жена, зовут Лагута. Недавно, говорят, третью взял...

   Кружилин всегда знал намного больше, чем говорил, но тут вовсе ошарашил информацией и, кроме того, подтвердил догадку о своей необъяснимой скрытности. Допытываться о чём-либо у Севы было занятием бесполезным.

   Через несколько дней от его жалоб и нытья спасу не стало. Из-за своих болячек в очередной раз отстал и чуть не потерялся, проблудив где-то полдня и всю ночь. Заплутать геодезисту на открытом пространстве, с десятками ориентиров — стыд и срам, но сам признался: мол, леший водил.

   — Может, не леший — лешачиха? — с намёком спросил Терехов.

   Однажды из благородных побуждений Сева хотел спасти кришнаитку, обнаружив её будто бы в состоянии глубокой медитации, то есть без сознания, нарвался на скандал и после этого всех туристов женского пола обходил стороной. Поэтому, возможно, он и набычился, когда его ощупывала профессиональная медсестра и шаманская жена.

   Подобные казусы с Севой случались регулярно, за что он потом страдал, клялся, что будет осторожнее, и опять куда-нибудь попадал. Терехов считал, что судьба выбрала этого парня для собственной изощрённой потехи, издеваясь над математическим талантом и подсовывая неразрешимые задачи.

   Проблудив ночь, Сева едва приволокся с гнедым в поводу рано утром, но на удивление не ворчал, однако же заявил, что больше в жизни верхом не сядет. Пешком ходить он тоже не хотел и после недолгих раздумий выдал условие: вот если Терехов возьмёт себе гнедого, а ему отдаст кобылицу, то он попробует ещё раз.

   У Андрея к концу дня тоже болел шейный позвонок, однако застарелая эта боль давно стала привычной, иногда по утрам вставал с ней и ходил, по определению туриста, как свинья, и в самом деле не видел неба. Пришлось отдать серую в яблоках, которая рысила мягко, иноходью, но Севе всё равно скачка разбивала суставы. Поездив пару дней, он снова где-то проблудил ночь, и наутро опять стал плакаться. На его счастье, в тот день вечером лошади сорвались в бега.

   Каждый обихаживал свою конягу сам, а тут, пока Терехов разжигал паяльную лампу, на которой готовили пищу, Сева вызвался расседлать и стреножить обоих скакунов. В эту ночь они и сбежали, неведомым образом освободившись от крепчайших пут из конского волоса. Напарник как-то навязчиво клялся и божился, что спутал хорошо, и отпускать коней у него и в мыслях не было. Серую кобылицу после недолгих поисков всё же удалось найти и приманить сухарём с сахаром, за которым она бегала, как наркоман за героином. Гнедой жеребец не давался, невидимый, бродил по округе и окликал свою привязанную на длинном скалолазном тросе подругу.

   Недели две геодезисты завьючивали её и перевозили груз, поскольку менять стоянки приходилось чуть ли не каждый день, дабы сократить долгие пешие переходы и уберечься от случайных гостей, которые воровали дрова и всё, что плохо лежит. Так что лагерь разбивали в пределах прямой видимости от объектов работы. А самым тяжёлым предметом был вьючный ящик с документацией, где находился ещё и походный сейф с секретными материалами, выданными опасливыми учёными под расписку.

   Однако Сева опять отличился: привязал кобылицу к камню — на плато ни единого деревца! — и она тоже сорвалась в бега вместе с седлом и притороченной к нему сумкой, где, помимо прочих вещей, лежал единственный лазерный инструмент — дальномер. У Терехова не нашлось сил даже отругать его, только руками разводил, глядя на болезненного напарника. Мало того, что теперь таскали на себе тяжёлый вьючник и весь скарб, ещё ходили с чувством вины и материальной ответственности: за лошадей расписались п накладной «сдал — принял». А из-за потери дальномера с рулеткой бегали! Академия требовала привязку чуть ли не до сантиметра.

   Тут ещё Сева окончательно разболелся и слёг...

   На счастье геодезистов, наконец-то вышел из отпуска Репей — начальник заставы Репьёв, которого ждали всю экспедицию. Они с Тереховым друзьями никогда не были, хотя вместе учились в Голицинском погранучилище, но этот человек, по случайному стечению обстоятельств, сам того не ведая, сыграл значительную и неприятную роль в судьбе Андрея.

   Терехов был на курс помладше, однако хорошо знал Жору Репьёва, поскольку они оба пришли после срочной сержантами, а таких курсантов сразу же назначали старшинами учебных рот. Тем паче, что Жора уже был гордостью училища, его фото висело на Доске почёта, и его старательность в учёбе приводилась в пример.

   Жорину фамилию и портрет Терехов узрел на Доске почёта в Кош-Агачской комендатуре и сначала немного ошалел: как так — начальник заставы до сей поры ещё капитан, когда уже в генералах ходить должен? Да тот ли это Репьёв, с которым однажды встречали Новый год в подмосковном городке в компании ткачих ковров? Всмотрелся в фотографию: вроде, тот, но какой-то взъерошенный, помятый, словно стоит на холоде и щурится от ветра.

   Потом обрадовался: хоть с погранцами не будет проблем! А то в Академии предупреждали, что они отслеживают каждое передвижение учёных и создают много хлопот. Когда археологи здесь работали, то случайно залезли сначала в китайскую запретную зону, потом в монгольскую, и был приказ коменданта держать их на коротком поводке: дескать, там минные поля ещё со времён противостояния с Китаем.

   Но оказалось, что Репей буквально на сутки раньше отбыл в отпуск и пребывает где-то в Краснодарском крае, будто строит там себе коттедж и ждёт перевода на юг. Видно, у лучшего курсанта служба не задалась или сам не хотел продвигаться в старшие офицеры, дабы не удлинять срок выслуги и не отодвигать пенсию. В комендатуре народ был несловоохотливый, подозревающий, и почти никак не отреагировал на знакомство приезжего «учёного» с капитаном Репьёвым и на то, что они однокашники. По их мнению, все «академики» были туповатыми и нагловатыми «профессорами», которые не ходили строем, а залезли на плато, вытащили из могилы исколотую бабу, и теперь сюда прёт поток всяких туристов, полудурков, иностранцев со всех концов света — одна головная боль! Так бы служили себе тихо-мирно.

   Ко всему прочему, Андрей случайно услышал разговор офицеров: как только Жора уехал в отпуск, с его заставы привезли солдата-срочника с сильнейшим алкогольным отравлением и чуть ли не белой горячкой. То есть, по всей вероятности, в хозяйстве некогда лучшего старшины учебной роты пьянствовали даже срочники. Кот из дома — мыши в пляс...

   Репей заступил на службу в то время, как заболел напарник Сева. На Терехова начальник заставы сначала смотрел, как на пустое место, будто никак вспомнить не мог. На самом деле размышлял: узнать и выдавить из себя радость или не узнать, сослаться на забывчивость и сразу же отвадить холодным приёмом. Но это у него было в порядке вещей: Жора Репьёв ещё в училище изображал начальника и стремился всегда быть лучше всех. Впрочем, он и был лучше всех — красный диплом получил, с правом свободного выбора места службы. Но при всём этом Репья в училище уважали, поскольку все видели, какими неимоверными трудами ему даётся и физподготовка, и учёба, и общественная деятельность — Жора ещё был комсомольским вожаком. А родной курс, на котором он старшинствовал, в буквальном смысле выл от его требовательности, за что он и получил прозвище Репей. Вставал Жора до подъёма и мастерил своё тело, таская тонны железа на самодельных качалках. В перерывах все бежали курить и дурака валять — он подходил к снарядам, сидел за учебниками, художественными книжками или рисовал стенгазету. У него было пристрастие к живописи. И когда комсомол тихо прикрыли вслед за партией, билета не выбросил, публично не отрекался и потому, с молчаливого согласия, продолжал верховодить в училищной молодёжной среде. Командиры и преподаватели оценивали его трудолюбие, пророчили большое будущее: мол, генералов видно уже в курсантских погонах.

   Отглаженность и подтянутость у него сохранились с тех ещё времён, однако физиономия была заметно помята: набрякли мешки под глазами, и взгляд потускнел. Обычно Репей радушно принимал равных себе или тех, кто был на порядок ниже его по положению. Терехов всегда был ниже, тем паче сейчас: после трёх недель работы на плато он зарос бородой, и, похоже, его вид вводил в заблуждение.

   — Такты что, не служишь? — недоумённо спросил Жора, тем самым признавая Терехова.

   — После выпуска попал под сокращение, — признался тот. — Всех троечников списали в запас.

   Репей вроде бы даже обрадовался и насторожился одновременно:

   — А как в археологи попал? В учёные?

   — Да я не учёный, — испытывая тягостное чувство от такой встречи, проговорил Терехов. — Топограф. Ещё до армии техникум закончил. Ну ты же помнишь, что я в училище занимался спортивным ориентированием? На марш-бросках курс водил, когда по лесам бегали. Вы блудили, а мы всё время выходили в точку.

   — Такого не помню, — зачем-то соврал Репей. — А вот как ты пел на сцене в клубе — помню. Оперный голос! Вокруг вертелись все женщины. И ещё на пианино играл.

   Он врал и даже польстить хотел: все самые лучшие женщины вертелись всегда возле облитого мышцами Репьёва.

   — На рояле, — поправил Терехов. — У нас в училище рояль был, белый «Стенвей».

   — Всё равно... Тебе же пророчили консерваторию! И погоняло давали — Шаляпин!

   — Не приросло погоняло.

   — Сейчас не поёшь?

   — Если только за рулём, когда спать хочется.

   — Мог бы служить, мог бы петь... А ты с теодолитом по горам?

   — Так получилось...

   В голосе его послышалась зависть, сбившая с толку: Жора не знал, что ещё спросить и что вспомнить, поэтому заскучал и сказал:

   — Пошли, выпьем, что ли. Я краснодарского домашнего привёз... Можно и водочки накатить по такому случаю.

   А прежде даже от шампанского отказывался. За всю учёбу в погранучилище был только один случай, когда он напился, они тогда чуть не стали друзьями. Если точнее — родственниками, свояками.

   На новогодние праздники курсантов отпустили в увольнение, и все старшины рот поехали в гости к родителю одного из них, который жил в подмосковном ковроткаческом городке и был в то время известным писателем. Цель была благородная — получить автографы, поэтому все купили книжки, однако опоздали на электричку. Это не смутило, совершили марш-бросок в одиннадцать километров и потные, промороженные насквозь, едва поспели к полуночи. Гостеприимный писатель самолично преподнёс каждому курсанту по стакану самогона, а потом сверху придавили новогодним шампанским — и потянуло на подвиги.

   В то время они уже хорошо знали три предмета: бегать, танцевать и драться. Старшины потанцевали с ткачихами в клубе, где Терехов не сходил со сцены и пел под бурные аплодисменты, потом сидели за столом и снова танцевали. Но наехала ватага каких-то залётных, требующих отдать половину девушек. А среди них были две сестрицы-близняшки, красоты редкостной, вокруг которых увивался Репьёв, не зная, которую выбрать. Курсанты не уступили ни одной, даже самой невостребованной девушки, дружно разогнали эту банду, потом ещё потанцевали и ещё раз подрались, когда те явились с подкреплением и цепями. Опрокинули их машины и гнали до какой-то незамерзающей речки, где разбойники спаслись в воде. Этим они окончательно покорили местных невест, особенно блондинистых близняшек, которые поили курсантов шампанским и объяснялись в любви.

   Терехов отлично помнил, что они с Репьём их и выбрали, а далее всё было, как в тумане. Проснулись они одновременно, в одной комнате, в постелях с этими самыми совершенно одинаковыми сестрицами, имена которых даже не помнили, точнее путали. И услышали голоса родителей, обсуждавших на кухне предстоящую общую свадьбу: мол, расходов меньше, а какие женихи — будущие офицеры! Правда, тоже путали имена — который какой дочке достался. Терехов от похмелья не страдал, но с ужасом думал, что теперь придётся жениться, и рассматривал спящую девицу. А она была ничего, даже утром продолжала нравиться. Но Репьёв не стал дожидаться, когда проснутся невесты, на правах старшего шёпотом отдал команду: «Делай, как я!», схватил свою одежду, открыл окно и выпрыгнул. Терехов выполнил команду, не раздумывая, и только приземлившись в снег, стал считать этажи.

   — Помнишь, как мы с тобой встречали Новый год? — с ностальгией спросил Андрей, когда раскупорили оплетённую бутыль и молча пропустили по стакану.

   Репьёв не захотел гусарских воспоминаний, единственный раз их сблизивших.

   — Как же, помню, — не глядя, буркнул он. — Кажется, был четвёртый этаж.

   — Третий, — поправил Терехов.

   И вдруг понял, отчего так мрачен некогда лучший курсант, гусар и великий трудяга. Репью сейчас более всего не хотелось признавать собственное поражение по всем статьям и выглядеть убогим вечным капитаном на захудалой алтайской заставе. Поддержать или даже приподнять его дух можно было не воспоминаниями, а единственным способом — самому стать жалким, чтобы однокашник почувствовал себя нужным, полезным и энергичным.

   — У меня напарник заболел, — просительно сказал Терехов. — Помоги отправить в больницу.

   — Это можно, — слегка вдохновился Жора и вызвал дежурного по заставе. — А что с напарником?

   — Не знаю, головные боли, озноб, сухость во рту. Думает: от верховой езды. Сначала хребет заболел...

   — Такая болезнь тут бывает. Похмельный синдром называется.

   — Да мы на сухом законе, — возмутился Терехов. — У нас и жратва кончилась.

   — Значит, наркотическая ломка, — спокойно заключил начальник заставы. — Симптомы очень знакомые.

   Севу Кружилина и в самом деле трясла лихорадка, поэтому упаковали его в спальный мешок, загрузили в раздолбанный командирский УАЗ и повезли в Кош-Агач.

   Догадка оказалась верной: роль зависимого просителя, которую принял на себя Терехов, Репьёва возвеличивала. Он воспрял, сам предложил несколько коробок армейских сухих пайков и два старых солдатских матраца: спать на тонкой подстилке становилось холодно. На этом великодушие однокашника начало иссякать. Он со скрипом согласился дать три охапки колотых дров и раз в три дня закорачивать к лагерю «учёных», дабы его перебазировать на новую точку, — ссылался на старую технику: мол, существование его заставы под большим вопросом, поэтому ни машин, ни нового вооружения. Командирский УАЗ и в самом деле ходил лишь до комендатуры, зато дизельные «Уралы» ползали по всему плато в любую погоду.

   На территории заставы стоял армейский кунг с печкой, на колёсах и с замком на двери, но о его заимствовании Жора и слышать не захотел, обрекая однокашника на палаточное существование. Впрочем, как и отпустить хотя бы одного солдата, чтоб таскал рейку и мерную ленту: мол, строгий контроль за личным составом. Напишет матери, что продали в рабство, греха не оберёшься, до пенсии не дослужишь. А вот отловить сбежавших коней, если они не ушли за кордон, Репей вызвался сам, потому как у него конюхом служил один алтаец-контрактник, перед которым эти животные будто бы на колени становились. И сам Репьёв в училище числился лучшим наездником, его верховой портрет висел в седельном отделении конюшни.

   — У нас тоже жеребец пропадал, — признался Жора. — Гнедой красавец, чистых кровей.

   — И у меня гнедой, почти вороной, — загоревал Терехов. — И тоже чистокровный...

   — Ничего, поймаем! Мой три года отсутствовал, уже списали. Думали — за границу подался или казахи угнали, на племя. А когда Мундусова на службу взяли — нашёл и привёл. Духи, говорит, к себе забирали и вернули. Так что ты смотри, с духами осторожнее! И не потребляй с ними лишнего. А то опять прыгать придётся или отваживать!

   — Духи — это кто?

   — Алтайцы!

   Как позже выяснилось, относительно Севиной болезни он оказался прав: поставили острый похмельный синдром, подержали на капельнице, однако, на всякий случай, переправили в Горно-Алтайск. Оттуда пришло сообщение: у Севы сильнейшая наркотическая ломка! И тогда Сева Кружилин уже сам поехал в Новосибирск сдаваться настоящим докторам, ибо с диагнозом был решительно не согласен. И особенно с предложением подписать бумаги о добровольном лечении от наркозависимости.

   В общем, отношения с заставой у Терехова худо-бедно наладились. Репей даже сам однажды приехал в гости, посмотрел на полевое житьё-бытьё однокашника, побродил по окрестностям и неожиданно пообещал в следующий раз притащить кунг — должно быть, проникся суровой судьбой топографа. «Урал» и в самом деле на точку завернул, но без кунга. Водитель перебазировал лагерь, выкинул на землю охапку дров и уехал, пообещав, что через три дня заедет снова.

   А наутро Андрей обнаружил замерзающего туриста на «месте силы» и со знакомым синдромом.

  

 

  

 

   

 

    Глава 3

   

 

   Вид и симптомы у найденного туриста были очень схожи симптомами Севы, хотя этот не ездил верхом, сам вроде бы занимался лекарством, правил суставы, считал себя вегетарианцем, образ жизни которых исключал наркотики. Но Терехов уловил сходство в поведении и том бреде, что нёс несчастный костоправ. Когда Сева проблудил всю ночь и днём отсыпался, то начал говорить во сне, причём весьма поэтично. Андрей не услышал всей складной истории, но некоторые фразы уловил и запомнил: напарник вещал о некой чёрной сове, что живёт в каменной башне или на вершине какой-то горы. По ночам она вылетает из своего убежища и бесшумно реет над Укоком. Из-за своего цвета она почти невидима, и узреть её можно лишь на фоне неба, когда крылья закрывают луну и звёзды. А ещё у совы есть лук, она стреляет отравленными стрелами, после чего уносит добычу к себе в башню. Терехов тогда особого внимания на это не обратил, решил, что Сева услышал где-то алтайский фольклор и теперь, мод воздействием сильных переживаний и болезни, бредит во сне.

   Турист тоже плёл какие-то небылицы про каменную башню, но жила там будто бы не сова — женщина по имени Ланда.

   По закону подлости Терехов забрался на южную окраину плато, в верховье Ак-Алаха, где ждать оказии было бессмысленно, а ночевать в тесной палатке, да ещё без спального мешка, невозможно. Проще было совершить марш-бросок до заставы, к утру вернуться на машине и сдать туриста наряду, пока он тут не окочурился.

   Вдвоём с Севой они спокойно помещались в одноместной палатке вместе с рюкзаками и инструментом, а этот объёмный гость оккупировал не только спальник и солдатские матрацы, но и развалился посередине узкой полосы незанятого скарбом пола, вертелся, елозил, опять молол какую-то чушь про «порталы», спорил с учителем Мешковым и звал теперь уже не Ланду, а некую чёрную сову по имени Алеф. Звал поэтично и с любовью, но от одной этой совы становилось жутковато. Не то что уснуть — сидеть рядом муторно, да ещё и резкий обвальный дождь застучал по крыше. Похмелье искателя чудес проявлялось всё больше, похоже, туриста мучили головные боли, отчего он скулил, сжимая виски, тыкался по углам и на зов не отвечал.

   Терехов послушал эти пугающие звуки на фоне дождя, мысленно обложил гостя, при этом не испытывая злости к нему: просто не хотелось в такую пору вылезать из палатки. Взвесил нравственную причину: как-то неловко выдавать приблудного властям, коих он боится, однако мысль за неё не зацепилась. Как ни прикидывал, но его состояние такое, что лучше передать погранцам. Тем паче, что травоядный турист вроде скулить переставал, но и дышал как-то через раз. Такого у Севы не было, а этот, возможно, и в самом деле вышел из запоя и теперь схватил «белочку». Жаждущие обрести чудесную силу на плато не брезговали темными снадобьями, иногда по целой ночи пили водку, а иные и вовсе привозили с собой и жрали мухоморы, чтобы «просветлить» восприятие. Не исключено, что и этот чем-нибудь просветлился.

   Терехов пощупал его пульс, потрогал вспотевший лоб — кажется, все нормально...

   Когда совсем свечерело и дождь кончился, он с тоской достал из мешка армейскую прорезиненную химзащиту.

   По укокскому климату августа лучше одежды не придумать, к тому же, едва расстегнув палатку, он чуть не захлебнулся от косого снежного заряда. Пока добежишь до заставы, а это вёрст двадцать, погода сменится ещё несколько раз, и не в лучшую сторону, как всегда.

   Он выбрался наружу и сквозь ветер отчётливо услышал лошадиное ржание — очень знакомое, с подвывом: так ржала серая в яблоках. И тотчас промелькнула мысль: поймать, благо, что узда и седло остались, и хоть шагом, но отвезти туриста на заставу. Кобыла крепкая, двоих выдержит, если что, привязать его поперёк седла — и в повод...

   Рассмотреть что-либо в белой сумеречной круговерти было невозможно, однако кобылица стояла где-то близко и словно поддразнивала, звала, ритмично и почти беспрерывно, как заведённая. Терехов прихватил галеты, сахар, нашёл узду и сразу спрятал за пазуху.

   Ипподромовские кони оказались умными и вольнолюбивыми: осёдланные и с удилами в пасти — вроде, диковатые, но сними упряжь — сами к рукам лезут, даже мордами о плечо потереться норовят, особенно если у тебя сухарь или галета. Брать за чуб не дают, скалятся и уши прижимают, а только покажись с верёвкой или уздой — близко не подойдёшь!

   Терехов пошёл против ветра, на ржание, и чуть только не натолкнулся грудью на конский круп: попробуй разгляди в вечерний снегопад серую лошадь в яблоках! Это что гнедую ночью или чёрную сову впотьмах. Кобылица стояла в двадцати шагах от палатки, также головой против ветра, и кого-то звала из вечерней снежной мглы. Стояла, как вкопанная! Опасаясь спугнуть, он осторожно обошёл её сбоку, приготовил галеты и внезапно увидел узду на морде. Спущенный к земле повод, вероятно, зацепился за припорошенные снегом камни. Удача была редкостная, туристу во второй раз повезло! В первый миг Андрей даже не подумал, откуда взялась узда, если серая сбежала «голенькой», но, когда склонился, чтобы выдернуть зажатый повод, понял, что кобылица привязана к торчащему из земли камню, причём не на петельку, как шнурки на ботинках, а на удавку, как вяжут алтайцы.

   Он отвязал лошадь, намотал повод на руку.

   — Попалась, тварь гулящая.

   Ругнулся беззлобно, радостно, а сам непроизвольно и настороженно поозирался. Кобылица не обращала внимания даже на сахар, всё ещё тянулась против ветра и призывно ржала. Кто-то привёл её сюда, привязал и сам скромно удалился, скрылся в непогоди — видимости и десятка метров нет. И всё же Терехов крикнул во мглу:

   — Эй?! Спасибо!

   В такую пору в южной стороне Укока мог быть только конный наряд пограничников. Скорее всего, конюх-алтаец с заставы: никто другой одичавшую серую не поймал бы. А может, и сам Репьёв, поскольку он имел привычку лично проверять пограничные наряды, в одиночку разъезжая верхом на лошади. Однажды в сумерках рядом с палаткой проскакал в сторону монгольской границы и даже не остановился. В другой раз ночью пролетел по дороге мимо — Терехов едва отскочить успел и узнал Жору по пограничной фуражке старого образца, с которой он не расставался. А было как раз полнолуние, на плато хоть иголки собирай, явно видел человека на дороге. Андрей фонариком ещё светил, кричал вслед, но начальник заставы унёсся, как угорелый.

   И сейчас Терехов спохватился, закричал:

   — Стой! Погоди! Я вам нарушителя поймал! Заберите!

   Взнуздал кобылицу и вскочил верхом. И порадовался, что серая на рыси идёт иноходью: скакать без седла, да ещё н скользких прорезиненных штанах, было опасно, отвыкшая лошадь порскала в стороны, норовя сбросить всадника, и не хотела переходить в галоп. Андрей нахватался адреналину.

   Кое-как он проехал с полкилометра, когда снежный заряд опал, сразу же посветлело и оказалось — не такой уж и поздний вечер. На видимом горизонте не было ни машин, ни пеших, ни конных. И следов тоже никаких: вероятно, лошадь привели и привязали ещё до метели, в дождь.

   Обратно он возвращался пешком, а поскольку не нашёл, к чему привязать кобылицу, то повода из рук не выпускал. Первым делом оседлал её, потом растолкал уснувшего туриста.

   — Вылазь, поехали!

   Тот показался каким-то умиротворённым, почти нормальным, если бы не сказал безумной фразы:

   — Лунной ночью ко мне прилетала чёрная сова.

   Потом вдруг заплакал и добавил сдавленно:

   — Она посадила меня на своего единорога и свезла в подземные чертоги!

   — Ну и что? Как там?

   — Я только в окна посмотрел, — признался турист. — Там есть окна в параллельный мир... Я только заглянул!

   — Лучше бы ты исчез в этом мире! — проворчал Терехов. — Я бы с тобой сейчас не возился.

   — Она не пустила! Велела уезжать.

   — Правильно велела.

   Андрей вытащил его из палатки и поставил на ноги.

   — Если ты на единороге ездил, на простом коне усидишь. Верхом когда-нибудь катался?

   — В детстве, на пони... — подавляя всхлипы, признался турист. — Но очень хочу научиться... Ланда так здорово скачет на лошади! Чёрная сова Алеф Мешкова на аркан взяла, а меня свела! Теперь я знаю: подземный мир существует!

   Терехов опять вспомнил Севу, но пропустил этот бред мимо ушей.

   — Вперёд, казак!

   — А мы куда едем?

   — К Ланде, — наобум ответил Терехов. — А ты куда хочешь? К чёрной сове Алеф? Давай обувайся — и в седло!

   Турист увял, однако стал бестолково пихать ноги в мокрые ботинки. Похоже, еда и краткий сон немного восстановили его рассудок, по крайней мере, он понимал, где находится.

   — Алеф затворила к себе дорогу, — тоскливо вымолвил он. — Ущелье сошлось, река ушла в земные глубины. Мне её не найти... Кстати, вам нужно ставить атлант. Вы чувствуете, как ваша голова сидит на шее?

   — Нормально сидит, как у гуся! Главное, чтоб ты на коне усидел.

   — Могу вам поставить! Я профессиональный костоправ.

   — Если сейчас же не обуешься, я тебе сам кости вправлю, — беззлобно пригрозил Терехов.

   — Тошнит и голова кружится, — пожаловался тот. — Вестибулярный аппарат...

   — Пить меньше надо! — отрезал Андрей. — Шевелись, давай!

   — Мы не пили! — чего-то испугался турист. — Точнее, я не пил... Между прочим, алкоголь — это яд. От мяса тошнит. Зачем ты дал мне консервированный труп? Чёрная сова Алеф запретила даже прикасаться к мертвечине!

   — Чтоб сам не стал мертвецом. Одевайся живее, костоправ! Пока я тебе атлант не вправил.

   — Ты меня отвези в Аршаты, — вдруг попросил травоядный. — Дальше я сам доберусь.

   Селение Аршаты было на территории Казахстана.

   — А ты сам откуда?

   — Вообще-то из Астаны.

   Граница с Казахстаном охранялась условно, а в горах и вовсе была даже не обозначена. Карт сопредельной территории не было, тащиться наугад, бездорожьем, да ещё ночью — безумие. Турист наконец-то встал на ноги, натянул тёплую куртку Севы Кружилина и, осмотревшись, капризно надулся:

   — Где мой единорог? На этом коне не поеду!

   — А куда ты денешься?

   Кое-как затащив вегетарианца на круп танцующей кобылицы, Терехов сел в седло, и они наконец-то поехали. Лошадь, почуяв и солидный груз на спине, и жёсткую руку наездника, смиренно и тяжело пошла крупным шагом, только всё ещё озиралась и тихонько кого-то звала. Турист вцепился в заднюю луку седла и первые сотни метров мотылялся сзади, как мешок. Показалось, что езда вытряхивала из него остатки дури, и выяснилось: он неплохо ориентируется на местности, поскольку начал спрашивать, почему едут на север, когда надо в Казахстан, на юг. Соображал, откуда дует ветер! Потом вдруг засмеялся и сообщил доверительно:

   — Если на заставу едем, мне всё равно ничего не будет! Деньги-то я спрятал! С меня взять нечего! Так что лучше в Аршаты. Там с тобой рассчитаюсь: двести баксов дам и атлант вправлю.

   Андрей принял это за бред и резко его осадил, приказал держаться крепче и не крутить головой, иначе, мол, ссажу и топай пешим. Тут ещё, на благо Терехова, вегетарианца начало мутить, он закряхтел, заперхал горлом, норовя блевануть прямо на спину, но, получив тычка локтем, надолго успокоился.

   Кобылица сама переходила то на рысь, то на шаг, дышала тяжеловато, однако всё-таки везла. Снегу выпало на вершок, и таять он не собирался, ледяной северный ветер гнал позёмку, можно было очень легко перескочить дорогу. Пассажира всё же вытошнило, пришлось остановиться, очистить бок лошади и дать туристу снежный ком, чтоб закусил. Следить за направлением он уже был не в состоянии, жалобно скулил и опять понёс бред про Ланду, которая будто бы скачет за ними по пятам, и надо от неё оторваться, иначе, мол, обоим будет кирдык, поскольку чёрная сова стреляет из лука отравленными стрелами.

   За час они одолели примерно половину пути, и подморённая серая выдохлась, начала останавливаться, с морды падала пена. Терехов спешился, пересадил туриста в седло, вставил ноги в стремена.

   — Только держись крепче! — приказал он, встряхивая безвольное грузное тело. — Навернёшься — каюк атланту!

   Турист на окрики ещё реагировал, вцепился в луку обеими руками, а Терехов взял кобылицу в повод и побежал. Наезженные грузовиками колеи он в буквальном смысле узрел ступнями: был бы верхом — проскочил. Бежать по дороге было легче, чем по прибитой снегом траве, болотистым участкам и каменным высыпкам, пассажир тоже вроде бы приноровился к ритму, а облегчившуюся серую и вовсе приходилось переводить на шаг. Она словно чуяла близость заставы и шла теперь крупной рысью.

   Подготовка, полученная в погранучилище на бесконечных марш-бросках по пересечённой местности в ночное время и с ориентированием, пригодилась, когда в начале девяностых, после выпуска Терехов оказался в запасе, а на работу брали разве что в бандитские охранные структуры. А он всё же надеялся вернуться в погранвойска, полагал, что дела в государстве поправятся, офицеров вновь призовут на службу, поэтому не хотел пачкаться в криминальных ЧОПах. Была возможность поступить в консерваторию, поскольку природа наградила идеальным музыкальным слухом и неплохим голосом, но учиться больше не хотелось, да уже и первый сын Егор родился, семью надо было кормить. Вот тогда он и достал почти забытый диплом топографа, легко устроился в одну из дочерних фирм Газпрома, думал временно, на год-другой. Работать пришлось вахтовым методом на Ямале и в условиях, о которых мечтал с юности, — в полевых экспедициях. Геодезиста, как волка, кормили ноги и выносливость: прежде чем прокладывать газопроводные нитки от скважин к насосным станциям, надо было прощупать подошвами многие сотни километров болотистой тундры. И он делал это с удовольствием: физические нагрузки неожиданным образом создавали радостное ощущение наличия души в теле.

   И Терехов так втянулся в новую старую профессию, что спустя шесть лет, когда его вызвали в военкомат и предложили вернуться в Вооружённые силы, он словно о барьер запнулся. Оказался не готов к другой, некогда желанной судьбе, да ещё начав с лейтенанта, когда походная, экспедиционная, уже определилась и вросла в образ жизни. В армии опять командиры, начальники, приказы и полное подчинение, когда тут воля вольная, особенно если ты уже доказал, что можешь работать самостоятельно, качественно — вообще никакого надзора! И зарплата со всеми надбавками на два порядка выше, чем офицерская: когда с женой разошёлся, за три года квартиру купил в центре Новосибирска.

   Его и к академикам послали, зная, что в ЮНЕСКО не будет никаких претензий.

   Конечно, самолюбие слегка подтачивало веру, однако встреча с Репьёвым его вдохновила самым неожиданным образом: посмотрел на застаревшего капитана и окончательно успокоился. Погранучилище можно было считать тренировочной базой, особым периодом закалки боевого духа и совершенства тела, способного выживать в любых условиях. Если такой блестящий выпускник прозябает на захудалой алтайской заставе и ждёт минимальной пенсионной выслуги, что стало бы с Тереховым, согласись он надеть погоны?

   Вдали уже замаячили огни на заставе, когда пассажир всё-таки сверзся с лошади и тяпнулся плашмя в подтаявшую снежную кашу. Поёрзал, кое-как поднялся на четвереньки, но встать на ноги уже не смог. Терехов взвалил его поперёк седла, притянул ремнём к лукам, как притягивают мешок.

   — Голова... — простонал тот.

   — Терпи, казак! Уже близко.

   Часовые на постах не спали и, вероятно, отслеживали всякое передвижение в приборы ночного видения. Застава поднялась «в ружьё», на вышке вспыхнул прожектор, точно осветив Терехова с лошадью в поводу.

   — Свои! — закричал он и прикрылся рукой от слепящего луча.

   Двое подбежавших погранцов наставили автоматы с примкнутыми штык-ножами.

   — На землю! Вниз лицом!

   — Я Терехов! — ложиться в лужу даже в химзащите не хотелось. — Геодезист! Академия наук, Газпром... Зовите Репьёва!

   Один вскинул автомат, готовый идти в штыковую, второй дал предупредительный выстрел вверх, а от заставы бежали ещё двое, с овчаркой на поводке.

   Погранцы не раз приезжали к нему на точки, перевозили экспедиционное имущество, дрова, пили чай и знали «учёного» в лицо. Но тут действовали по уставу, невзирая на личности.

   — Балбесы, — сказал им Терехов и, не выпуская повода, стал укладываться на землю.

   Подбежавшие солдаты сдёрнули с седла туриста и шмякнули его в грязь. Кто-то из них вырвал повод из руки, а кобылица почуяла, что на свободе, встала на дыбы, ловко развернулась и, прыгнув в сторону, исчезла из прожекторного пятна.

   — Придурки! — прорычал Терехов. — Ловите кобылу!

   И затылком почуял хищный оскал овчарки.

   Всё это подчёркнуто жёсткое задержание напоминало учебную отработку действий, и если не считать случайно отпущенной лошади, то тренинг прошёл успешно. Через минуту догадка подтвердилась, ибо в потоке света появился Репьёв с секундомером на шее и с видом футбольного судьи, показывающего красную карточку.

   — Справились на уд! — заявил он. — Задержанных — в кутузку!

   — А тебе неуд, товарищ капитан! — проворчал Терехов, вставая. — Лошадь отпустили! А если на ней взрывчатка, наркотики, оружие? Как нас учили?

   Жора отлично знал, кого положил в грязь лицом, но сделал вид, будто не ожидал и обрадовался.

   — Терехов, ты, что ли?!

   — Нет, Шаляпин...

   — Что тебя по ночам носит?

   — Нарушителя тебе привёз! А тут такая встреча...

   И по тону Репья лишний раз убедился, что он отлично знал, кого ночью несёт на заставу, но провёл тренинг по задержанию, дабы унизить Терехова.

   — Не знал, Андрей! — стал он оправдываться насмешливо. — Дозор засек, доложил... Да не обижайся ты! Кого привёз?

   — Сам разбирайся, — огрызнулся Терехов. — Больной он, на всю голову... Кобылу теперь ловите!

   — Где Мундусов? — засуетился Жора. — Ну-ка, живо догнать, поймать, привести!

   Солдаты подхватили невменяемого, но всё-таки живого туриста и поволокли на заставу. Репьёв приобнял Андрея.

   — Ну, пошли, Шаляпин, у меня баня горячая. Погреемся, снимем первый парок! Мы со снегом начинаем каждый вечер топить. Наряды приходят со службы — и в парную! Уже традиция... И ни одного заболевшего! В смысле — простудой. Так что милости прошу. В любой вечер!

   Его словоохотливость выдавала чувство вины: всё-таки совесть была, почуял, что переборщил со своими приколами.

   — Пешком не набегаешься, — проворчал Терехов. — А мою лошадь твои бойцы проворонили!

   — Ничего, изловят, — заверил однок