Не изглеждаше, че беше толкова важна за мен
защото винаги бях прекалено сляп, за да видя.
Защото винаги виждах това, което исках да бъдеш.
Оказа се, че единственият човек, който бе заблуден бях аз.
Сега ние изглежда сме толкова далеч.
Всичко, което мога да си спомня е само лицето ти.
Понякога искам да плача.
Понякога ми се иска да избягам от всичко,
обратно в сърцето ти отново, но не мога.
Понякога искам да умра,
понякога ми се иска да избягам от всичко,
обратно в сърцето ти отново, но не мога
… и не искам.
Държах се все едно е толкова трудно да чувствам,
не мога да кажа кое е правилно или грешно, или реално.
Двамата сме станали толкова дяволски нереални.
Нашата връзка отиде прекалено надалеч, за да се излекува.
Сега ние изглежда сме толкова далеч
с това каменно изражение на лицето ти.
Понякога искам да плача,
понякога ми се иска да избягам от всичко,
обратно в сърцето ти отново, но не мога.
Понякога искам да умра,
понякога ми се иска да избягам от всичко,
обратно в сърцето ти отново, но не мога
… и не искам.
Позволих на себи си да страдам заради това.
Ние просто трябва да си обърнем гръб и даси тръгнем... от болката,
но все още намирам в себе си спомен напомняш ми за лицето ти и това е причината заради която.
Ох… заради която.
Понякога искам да плача,
понякога ми се иска да избягам от всичко,
обратно в сърцето ти отново, но не мога.
Понякога искам да умра,
понякога ми се иска да избягам от всичко,
обратно в сърцето ти отново, но не мога.
Понякога искам да плача,
понякога ми се иска да избягам от всичко,
обратно в сърцето ти отново, но не мога.
Понякога искам да умра,
понякога ми се иска да избягам от всичко,
обратно в сърцето ти отново, но не мога
… и не искам.
Позволих на себи да страдам заради това,
ние просто трябва да си обърнем гръб и да си тръгнем.
© Станимир Димитров Todos los derechos reservados