Горска приказка

В един августовски ден той, както обикновено, вървеше по смесената гора - в една определена част от горския масив - на около двадесет километра от града. На свитата му в лакът ръка висеше голяма найлонова непрозрачна торбичка, където той слагаше гъбите. Той идваше в тази гора да бере гъби, а всички гъби, които слагаше в торбичката, бяха от един и същи вид - мухоморки. Беше около обед - времето в което той най-често береше гъби, тези гъби, които му бяха нужни или на които беше нужен той, те не бяха интересни за никого от хората, или поне в този немалък горски район; за четирите години, изминали след съня, той не беше срещал в гората нито един подобен гъбар - нямаше нужда да става сутрин рано, да отива в гората на разсъмване, за да изпревари другите мнозина любители на "тихия лов“. И сега той вървеше из гората по същия начин, както през всичките три предшестващи години. А самият час на неговото пристигане в гората, навярно, би било по-правилно да бъде определен не като установен час, а като час на спрялото време - тъй като още щом навлезеше под боровете този човек, живеещ и без това в своя свят по особено време, започваше да изпитва чувство, с което беше вече свикнал - все едно попада в друго време, или в такова пространство, чийто вход му се откриваше единствено на него - без ключове и "вълшебни думи"- достатъчна беше само неговата поява и присъствие. И това, че той "бродеше" между дърветата, търсейки гъби, отговаряше не напълно на истината; така би изглеждало само за един наблюдател, ако такъв въобще можеше да има тук, в това горско пространство, където всяко безпокойство го напускаше. И затова, не бродеше той в гората - а се движеше безпогрешно без никаква суета, без да мисли, насочван като че от някакъв „глас“, от едно моментално реагиращо усещане, което се намираше в долната част на корема, и се „търкаляше“ по малкия му таз като клъбце от живак.

Следвайки този зов и това чувство, той улавяше сигнали, понякога като жални стонове и "викове" за помощ от тези мухоморки, които бяха повалени, стъпкани или разкъсани на парчета от някои от "нормалните" гъбари, които се интересуват само от "ядливите" гъби. Слагаше той в своята торбичка и такива "инвалиди".

Вървейки така по гората той не само изпитваше в себе си чудесен вътрешен мир, но се чувстваше човек - не, не просто човек, а „някой“, който се намира на своето място, в същата степен на своето място, както мухоморките, които береше в тази гора или, след това, недалеч от неговата къща. Без всякакво преувеличение, намирайки се по този зов, по това свое призвание в гората, той самият ставаше мухоморка, превръщаше се за известно време в тази гъба.

И сега той беше в същото състояние. Това е, може би, подобно на щастието от общуването между хората - тук имаше просто пълнота и щастие: без да търсиш и очакваш нищо повече, да пътешестваш с поглед по земната повърхност, по растителността, по тревата, да виждаш, да разбираш това обкръжение, да бъдеш в съвършенно единство с него, където тихо е включена и мирно растворена самотата, която не може да бъде в такъв случай гнетяща или ужасна.

И изведнъж, сред това спокойствие той почувства в корема такъв импулс, какъвто никога преди не се беше случвал. Почувства силен вътрешен тласък, който буквално го завъртя и го хвърли с неразбиращо изумление, влево и напред - очите му в този миг се срещнаха с трепналите от неочакваност, големи, и по природа и от страх, очи на млада жена, която, както изглеждаше, току-що беше клекнала под елхата по малка нужда.

Случи се нещо извънредно - среща с човек по това време и на това място, с млада жена, и то в такава ситуация. Но най-интересно се оказа нещо друго: лицето на жената, очите ѝ, и тя самата му бяха познати. И тя също го позна очевидно - това личеше по движението на очите ѝ, и новия израз, който се появи в тях след миг. Все пак ситуацията, бидейки пределно ясна, макар и сложна, беше толкова необикновена според "нормалните" мерки, толкова "немислима", че и той, и тя буквално замряха на местата си, в своите пози. Това на нея ѝ даде възможност да си довърши "работата" пред неговите очи, вместо "естествено", по-дамски да изпищи, да скочи и да избяга, и, не му позволи и на него рязко, веднага, според автоматизма на приличието и "половия етикет" да се обърне, да не гледа.

В следващия миг той си дойде на себе си и спокойно съобрази, че в това време и в този „свят“ - нещата не стоят така като в "града", че той сега не е никакъв мъж, а берач на мухоморки, т.е. въобще е гъба с човешки облик, и няма от какво да се смущава, тъй като срещата му с нея е устроена от червено-белите гъби, и тя също принадлежи на тяхното царство: ето, дори плетената шапка на главата ѝ - е някаква палячовска, детска - червена с бяли точки отгоре!
В същото време жената, с едно движение се изправи и навличайки си "модерния" анцуг, с известно смущение, и усмихвайки се неопределено, тръгна към него. В ръката ѝ, имаше, разбира се, също кошница с няколко гъби в нея. Той също се усмихна - с очите и ъгълчетата на устните.

Докато тя изминаваше десетината метра, които ги деляха, той успя не само да си спомни, но и да превърти в паметта си, като на кинолента, с голяма яснота и в детайли факта, че те бяха учили заедно в института, тя беше първи курс, а той - пети, и че те там и тогава се бяха гледали един друг "говорили са си с очи" и много неща бяха разбрали от този разговор - взаимната си симпатия и влечението, със сигурност; но така и не се доближиха, и не си казаха нито дума. Той твърде добре осъзнаваше тази тяхна взаимна симпатия, но в институтските помещения не се случи такава обстановка, при която би могло просто да се приближи до нея, и без думи да я прегърне и да я "вземе", а специално да търси или да създава такава обстановка или ситуация той смяташе тогава за недостойно, макар че при по-силно желание със сигурност би успял. После той завърши института, и забрави, или - както се оказа - само предполагаше, че е забравил за нея. Желанието му все пак е било достатъчно силно - и ето сега, едва сега, след толкова години магията на мухоморките бе създала подобаваща ситуация - и то к а к в а! За пореден път се учуди на невъобразимото могъщество на тези свои ... да, гноми-съюзници.

- Гъби ли събираш? - произнесе тя с усмивка, идвайки към него и, очевидно, желаейки с тази усмивка и въпрос да ликвидира и замаже неудобната и странна ситуация. С глава, вежди и рамене, той показа неопределено съгласие и признание за нещо, което е очевидно, жест, показващ че и така може да се каже.

- И аз, - продължи тя, - но няма с какво да се похваля засега, късно е вече. - Тя открито показа своята кошница, където имаше само три русули и две пънчета. Той с мълчание, като че само приемайки това сведение, кимна с глава.

- А вие, както виждам, сте набрали доста, - продължи тя в същия кокетливо-женски, отбранително-настъпателен маниер, и, като направи още една крачка, застана съвсем близо до него. - Я покажете, да видя, да се засрамя.

Той се усмихна леко, представяйки си как ще реагира, (всичко това приличаше на сън), „нека гледа“- и отвори найлоновата торбичка. Тя се наведе над торбичката, и веднага се отдръпна, извиквайки: "Боже! Та това са само мухоморки!"

Той затвори торбичката и пак с мълчание, гледайки я в очите и включвайки в погледа воля, потвърди с няколко кимвания с глава нагоре-надолу.

- А вие какво мислехте, че съм набрал? - това бяха първите му думи, които той най-после изрече.

Тя се смути от този въпрос и от неговия тон, стисна устни и присви рамене.

- Не, нищо... но - толкова много мухоморки, пълна торбичка, за какво са ви!..

Той за миг обърна главата си надясно, а после рече с лека подигравателна усмивка:

- Вие сега говорите точно като доброто момиче от пионерския виц.

- Пионерски виц? Какъв?

- Не го ли знаеш?

- Не си спомням...

- Децата от един пионерски лагер отишли за гъби и се разпръснали в гората, след като се разбрали да се съберат в определено място да видят кой най-много е набрал. Всички набрали по малко - кой половин кошница, кой въобще нищо, и само едно момче сияе от радост - набрал пълна до горе кошница. Сигурно, че е победило, то гордо показва на всички своя „улов“, предусещайки триумф и очаквайки похвала, и изведнъж чува отвсякъде силен смях. Не разбира защо се смеят всички, и чака търпеливо, докато смеха се прекрати - някои се държат за корема, търкалят се по тревата. Най-накрая замълчали, и едно момиче рекло: "Ти си набрал само мухоморки. Те не се ядат. Те са отровни!..." Сетихте ли се?..

- Да-да, имаше нещо такова...

Той леко и често поклаща напред-назад глава, но от погледа му тя разбира, че иска да даде обяснение по-нататък - какъв е смисъла на всичко това. Той обаче продължава само да кима с глава и да я гледа. На нея ѝ се налага да говори.

- Но вие нали не сте дете, не може да не знаете това, на вас сигурно са ви нужни гъбите за други цели, вие знаете защо ги берете! - тя чака подтвърждение.

Той само разтваря ръце с единствен, и специален потвърдителен жест. Осъзнава, че на нея може да ѝ се стори, че той я интригува по този начин, играе си с нея; всъщност, не бърза да обяснява, тъй като на по-дълбоко ниво разбира, че това е просто една игра на мухоморите, - това са тяхните детски, гномски игри.

- За лечение ли искате да ги използвате? Чувала съм, или съм чела някъде, с тях се лекуват различни болести, дали не беше дори рак, пият по малко тинктура от водка, мажат различни обриви, болни стави, изгаряния...
Той все така кима често, потвърждавайки:„нека мисли, че тя е на правилния път“, накрая се спря и рече:
- Нещата са още по-прости...
- Да не би да ги ядете?!
- Ям ги - да, тоест по-скоро ги пия. Но много редко. Още по-просто е.
- Какво може да бъде по-просто от това?! Не мога да се сетя. Не ме мъчете. Много е странно. И ... изгарям от любопитство.
Той се навежда, отваря торбичката и гледайки мухоморките, "прояснява":
- Просто ги обичам. Просто ги събирам, както от време на време човек се събира с добри приятели. Те са мои малки приятели. Моите най-големи приятели. Моите единствени приятели. Те са много умни, те знаят всичко за всичко. Те са, които ме доведоха при вас, - той рязко повдига глава и с очи показва някъде над челото ѝ. - Плетената ви шапка, тя си е чиста мухоморка.
Тя се хваща за глава, сваля шапката и, въртейки я и мачкайки с ръце, се залива със смях:
- Ааа, това ли било! Да, така си е! За вас и в института се говореше, че имате такъв странен хумор. Сега го разбрах и аз, - смехът ѝ, обаче, е малко нервен, тя явно е поразена от това "съвпадение", от това откритие и бърза да си го обясни повече на самата себе си, отколкото на него, да превърне съвпадението в нещо обикновено. - Просто моята малка племенница ми сложи на главата своята шапчица, и каза че няма да ме пусне без нея в гората, каза, че ако аз съм Червената шапчица, няма да се загубя, и дори ако вълк ме нападне, ще ме спасят ловците... Децата понякога са такива, имат си странности!.. А вие вълк ли сте, или ловец, я кажете, - очите ѝ блясват за миг с такава женска, предусещаща и намекваща власт. - Или сте и двете неща в едно лице?

- Не съм, нито единия, нито другия, и разбира се, не съм хуморист, - изговори той с такъв тон, че ѝ се сви корема и я „полазиха мравки“по гърба. - Нали ви казах вече, кой съм аз и защо съм тук. А вие можете да ме възприемате както си искате, - завърши той с по-мек тон, но не защото беше решил че е много груб с жената и я е изплашил, а повече заради това, да провери още един път и да се убеди, че тази картина няма да изчезне, тъй като всъщност тече пиеса, режисирана от гномите.

Жената постоя няколко секунди като онемяла и в нерешителност, а след това любопитството ѝ, и уж недосетливостта или недоумението ѝ надделяха, и тя отново отвори уста:
- Вие, доколкото разбрах, рекохте, че ядете тези гъби... Така ли е?
Той кимна.
- Ям ги, по-точно, пия извлек от тях, но не много често. Това е нужно в началото, за запознанство. За да се опознаят истински гъбите, трябва да се приемат вътрешно, да им се окаже, бих казал, вътрешен прием на висше ниво, да им се покаже, че човек е напълно отворен за тях, че им се доверява; нужно е да се влезе в най-тесен контакт, като с жената, - той пак я погледна в очите, - за да се опознае истински. По-нататък това не е винаги необходимо. Ставате приятели, свои „хора“, може просто да ги береш, да се намираш сред тях, да си ги отнесеш в къщи, ако има къде да живееш...
- Но те нали са отровни! - възкликна тя така, като че се беше сетила за това най-важно нещо, за което дълго време не се мислеше. - Човек може да умре!

- Кой ви е казал това? Вашата баба? Вие самата яла ли сте от тях?

- Как ще ям... Така се говори. Това е известен факт. В книгите пише за това... - Тя разтвори ръце, не знаейки какво още да добави в подкрепа на своята информираност и заявена компетентност. Той се засмя:

- Вие можете да умрете от една хлебна трошка, ако ви попадне в дихателната тръба. Или изяждайки два килограма от същия този хляб.

- Кой би изял толкова много?

- Същото е и с мухоморките едва ли някой би пожелал, или би могъл да изяде такова количество.

- Не е нужно?

- Да, именно! Просто, за да се умре, както се изразихте - аз, честно казано, не съвсем разбирам какво точно имате предвид под тази дума - трябва да се погълне минимум килограм и половина гъби в сурово състояние.

- А защо е нужно въобще те да се ядат? Те вкусни ли са? Особени вкусови качества ли имат? Деликатес ли са някакъв?..

- Вие наистина ли никога нищо не сте чували за тези... мм... невероятни гъби?

Тя отвори широко очи, стисна уста и решително завъртя глава, за миг превръщайки се в символ на искреност, правдивост и неведение. Той погледна плетената ѝ шапчица (която тя продължаваше да стиска в ръце, а в този миг за още по-голяма убедителност я притисна към гърдите), но се въздържа да ѝ се надсмее.

- Тези гъби - те въобще не са никакви гъби. Това са особени сили, това е специален народ. Може да се каже - вълшебен. Те съхраняват паметта на цялата Земя, от динозаврите, от сътворението. Те знаят всичко, което съществува, и което ще бъде. Чрез тях може да се научи всичко, от историята на пирамидите и фараоните до политическите прогнози за близкото десетилетие, но какво ти десетилетие... По-точно, това знание се намира скрито вътре в нас. Те само помагат на хората, които искат да знаят, на тези, които са готови за контакт - както при летящите чинии, да речем. Те, когато са големи, приличат на летящи чинии, примерно от Марс, нали така? Те самите търсят хората, когато им е нужно. Но повечето хора не искат нищо да знаят - нали видяхте как тъпчат и подритват тези гъби, или просто минават покрай тях? Не им обръщат внимание? На това се и дължи "клеветата" на тях, и това е идиотско отношение, което се вижда още от детските мултипликационни филми, от разказите и песните, независимо от това, че всички детски градини и пионерски лагери буквално са осеяни с макети и  изображения на същите тези гъби, - той сложи торбичката с мухоморки на земята и, отново поглеждайки към жената добави: - Но вие сте хваната вече „на въдица“ от тях, вие сте на половината път, - той пак се усмихна, осъзнавайки, в какво представление участва.

- Как на половината път? Какво означава „хваната на въдица“?.. Аз почти нищо не разбирам, но на мен... да, на мен ми е крайно интересно! Разкажете ми още нещо, моля ви, говорете! Ние така и не успяхме да поговорим през студентското време, в института, хайде поне сега, тук и сега... да, за тях... за мухоморките... да поговорим. На мен наистина ми е ужасно интересно. Интересно и страшно - да, така си е, трябва да призная.

Той за пръв път я погледна от краката до главата, обърна се настрани, и се загледа някъде между боровете. Ненадейно го обхвана странно чувство - като че огромно разноцветно кълбо се беше преобърнало вътре в него - смес от напълно човешко щастие, благодарност към "Всичкото", което му бе изпратило сега в облика на жена, това същество, имащо уши, освен всичко останало, и готово да слуша неговите думи; и - остро почувства своята самотност, своята единичност пред лицето на същото това "Всичко". Изпита освен всичко друго, и някаква напълно неуместна и дори съвсем нелепа, с нищо не оправдана жалост към себе си, и свързаното с нея желание да се изкаже. Никога, и на никого досега не беше разказвал той за своя живот с тези гноми, -  живот сред тях, напълно реален, напълно достъпен по принцип на всекиго, и в същото време толкова приказен, - и за това свое уж самотно пътешествие през „девет планини в десета“. А сега, може би след толкова мълчание, след тази верност и преданост, именно те му бяха изпратили слушател, който също беше човек, и нещо повече - това беше красива и явно благосклонна към него млада жена.

- Да тръгваме, - твърдо рече той, вземайки я за ръка. - Знам наблизо подходящо място за седене.

Те мълчаливо изминаха около половин километър и се изкачиха на един хълм, откъдето се разкриваше една малка долина, част от която беше засята с някаква житна култура, а цялото останало пространство беше заето с различни треви, сред които се извиваше тесен, бял, и на вид много твърд път, обхождащ един самотен бор с гнездо на ястреб в короната му. От другата страна се намираха разположени пак хълмове, обрасли с гора.

- Ето тук седнете, - той показа към една издатина в гранитните скали, удобна за сядане. - И на камъните ще растат мухоморки! - Рече той с лек смях и също седна на камък.

Известно време те мълчаха, гледайки към долинката. После той се обърна към нея и попита:

- Какво искате да чуете от мен?

- Как ... какво ... Всичко... Как дойдохте до тези неща - до гъбите, и въобще...

- Искате да кажете как те дойдоха при мен, - той внимателно взе от ръцете ѝ плетената шапчица и я повъртя на показалеца си. - Много просто, „просто е като боб“. Преди четири години аз, така да се каже, почивах в один санаториум, или почивен дом, не е важно как се нарича, хей там, - той махна с ръка някъде зад гърба си. - Вие го знаете това място, по-рано там имаше пионерски лагер, на около два километра оттук през гората, но после икономическата ситуация се измени, лагерите станаха нерентабилни и беше превърнат в пансион с лечебен уклон. Аз не се чувствах тогава добре - нищо конкретно не ме болеше, а просто бях някак си отпаднал, нямах сили, като че бях загубил някаква предишна сила - и нямаше някакви явни причини, като например пренапрежение, нервно претоварване, или стрес. Тогава един от моите познати ми предложи карта за почивка, просто да изкарам две-три седмици извън града, в гората. Аз, неизвестно защо, приех веднага, макар че никога по-рано не бях ходил на никакви почивки. Не помня, сигурно ми е било безразлично. Може би съм смятал, че ще получа нови впечатления... в такова състояние човек и за „сламката“ се хваща. Не знаех защо се съгласих. В пансиона се оказаха такива хора, с които не знаех за какво да говоря, просто не умеех. Канеха ме ту да ходим да берем гъби, ту да ловим риба, ту да играем волейбол, и даже на танци. На петия ден бях вече като пълен затворник, дори в столовата не ходех всеки ден. Там имаше някаква мизерна библиотека, книгите на която навярно бяха останали от пионерския лагер - започнах да вземам по цели наръчи най-различни стари списания и ги четях в моята стая. Понякога четях до късно през ноща, та дори и до изгрев слънце - беше ми се появила и безсъница, но тя не беше неприятна. И така, когато бях свикнал с това мое увлечение, четенето, и се бях примирил с положението си, неочаквано заспах един път на масата с лице върху отвореното списание, и сънувам сън: под макета на гъбaта-мухоморка, каквито ги има навсякъде около пясъците, където си играят децата, под същата тази "гъба", която стърчеше пред блока ни, видях странно малко дете, на около две години, току-що научило се да говори, цялото сияещо, буквално излъчващо златиста светлина. Бебокът открито, и в същото време дяволито се усмихваше, на неговото смръщено от усмивката лице, на тези гримасчици, които той продължаваше да прави, беше почти невъзможно да се гледа пряко - както не може да се гледа пряко на слънцето - такава обилна светлина излизаше от личицето му. Приличаше на малко слънчице - но в буквален смисъл, а не в този смисъл, когато казват за малките деца: „слънчице“, макар че и в тези думи да има доста истина. От него се излъчваше такава радост, такава чиста мощ, такава енергия и безгрижие! Когато очите ми посвикнаха, забелязах, че той крие нещо зад гърба си, както малките деца правят това. И току-що забелязал по израза на моето лице, че съм видял това криене, той веднага с весело и звънтящо хихикане извади отпред ръчичката си, и в нея имаше малка ярко-червена, като играчица, току-що откъсната мухоморка - която по странен начин приличаше на самото бебе. От мухоморката се излъчваше същата сила, светлина, палавост и безгрижие.

Какво седиш тук, - звънко и ясно, някак си кристално, така да се каже, изговори неизвестно кой от тях - дали бебока, или малката мухоморка. - Ела с нас в гората, там ни има много, ние откога те чакаме, ще си играем, - той за миг се замисли, - на криеница! Ти ще ни търсиш и намираш, а ние ще ти говорим за най-различни неща, ние знаем всякакви чудеса! Хайде, - зовеше, сияейки дребосъка-мухоморка - Ще забравиш всичките си болежки!

Навярно бях продължил изумено да се взирам в това, което виждах пред себе си, и затова бебокът изведнъж рече с престорено сърдит тон:

- Ха, ти си книжен червей! - и при това от гримасите на лицето му се появиха истински, страшно извиващи се дъждовни червеи, само че те също бяха слънчеви и от тяхните извивания започна да се излъчва толкова сияние и светлина, че аз затворих с ръка очите си, от които закапаха сълзи. Цялата картина поради сълзите се замъгли, но не стана от това по-малко чудесна и очароваща. - Ето, добре, ако не ми вярваш, разгледай тази книга и ела, след като поспиш, ние ще те чакаме!

След тези думи и малкото дете, и гъбата от пясъчната площадка изчезнаха, а пред моите очи на същата маса, на която четях списанията и съм заспал, се появи огромна, старинна книга - натурално, със закопчалки, подвързана с кожа и поизтрита от четене. Отворих книгата и никак не можех да разбера, откъде се беше появила тя на масата ми - в библиотеката ли я бях взел и нея? С изключение на странната книга, цялата обстановка в стаята беше същата, както обикновено, както когато не спях. Но в следващия миг забравих всичките си съмнения и размишления, тъй като цялата книга беше посветена на мухоморките. Там имаше текстове на най-различни езици и с най-различни шрифтове: съвременни, древно руски, скандинавско-рунични, санскритски, готика, йероглифи... И аз ги разбирах всичките, без никакви затруднения! Имаше много изображения, които оживяваха, веднага след като концентрирах поглед на някое от тях. Всички те бяха или за живота на самите мухоморки в различните географски ширини на Земята, или пък за отношенията между хората и гъбите. Това беше истинска "вълшебна книга", за която бях чел "в книгите" - но в този момент това ни най-малко не ме учуди. Книгата имаше свойството да усилва вниманието на читателя и способността му за моментално възприятие - така че аз я прочетох, проникнах се с нея, както ми се стори, за няколко минути. Моето четене свърши с това, че си избрах една от най-простите рецепти и веднага я запомних - тя сама като че се запечата в паметта ми.

После книгата изчезна, а вместо нея, изпод нея се появи същото списание, което четях когато бях "изключил", отворено на мястото, до което бях стигнал.

Известно време объркано търсих книгата, опипвах с ръце масата и под масата, ходих даже из стаята, търсейки навсякъде, докато не се спрях пред прозореца. Навън изгряваше слънцето, на десетина метра от него стърчеше същата леко наклонена настрани над пясъка гъбка-мухоморка, и зад нея, като че на нейния фон, по-точно, обратното, като фон, фон за нея, минаваха плътно един до друг няколко човека - почиващи, "ранни птици", тръгнали с кошници и торбички в ръце в гората за гъби.

Усмихнах се, и изведнъж силно ги съжалих - те ми се сториха като някакви сенки, призраци, гонени от някого неизвестно къде и неизвестно за какво: те мислеха, че отиват "за гъби", тъй като знаеха че има такова занятие, подходящо за отпускарите, за достойно "прекарване на времето" на почиващите - той спря да говори за миг и хвърли един поглед към кошницата на своята слушателка, а после и към самата нея: тя седеше леко обърната към него, устата ѝ беше леко отворена, очите закръглени и блестящи, виждаше се че тя беше, така да се каже, впечатлена от разказа, и цялата във внимание; дори му се стори, че нейните ушички под разпуснатата коса бяха леко разкрити настрани и наострени. Той отново се обърна с не виждащ поглед към долината долу, и продължи:

- Гледах в гърбовете на отдалечаващите се "гъбари", и чувствах, че всичко в моя живот беше вече друго, че не съм свързан нито с тях, нито въобще с хората, че съм си отишъл от този свят, изплъзнал съм се от неговата власт, от мрежите на неговите задължения и отношения. Видението на това светещо дете предизвика такова състояние, че аз самият отново станах дете - пакостно, любопитно, безстрашно, не знаещо какво представлява света и неговите страхове. Знаех, че съвсем скоро, по време на тихия, на "мъртвия" час, когато хората легнат след обяд да почиват, ще отида в гората, както ме призова дребосъчето, в същата тази гора, ще набера мухоморки и ще извърша всичко според рецептата от книгата - не е важно дали съм я сънувал или не, за мухоморките бях сигурен, че ги има в тази гора, истински, жизнени, като "в книгите"! Основното, и най-сигурно за мен беше не това, че съм се докоснал до някакво "тайно" или "вълшебно" знание - макар че и така напълно коректно може да се каже - но това, че просто съм получил подарок, като дете от новогодишния гном, в буквалния смисъл из-под елхата. Подаръкът беше приказен, но в същото време в него нямаше нищо необикновено - знаех, че в нашите гори растат тези прекрасни гъби, има ги в голямо количество, виждал съм ги много пъти, а сега за пръв път им обръщам внимание като на нещо специално.

И точно в това беше цялото вълшебство, целия фокус - че на Земята ми стана нужно това, от което по-рано не се нуждаех, нещо, от което почти никой не се интересува.

Нямах и никакви мисли от рода: че това е, да речем, "съблазън" или "изкушение" - не бях запознат с религиозната литература и не бях набожен. Но дори да бях такъв, нищо не би се изменило - беше ми все едно, както на децата им е все едно, когато възрастните им казват "не прави така", а те правят каквото си искат. Възхищаваше ме именно това, че ми е обещана и ме чака среща не с някакви си инопланетяни, хуманоиди и т.п., а с най-обикновени, познати от детството, растящи и в тази гора гъби - макар че точно те са в действителност - истинските инопланетяни!.. Не, впрочем, и ние самите сме такива, като говорим за това... И знаех, че ще направя настойка, ще изчакам колкото е нужно и ще я изпия - дори знайки чрез "възрастния" си, трезв, или по-точно, не-сънен ум, че това е "отрова". Повтарям, беше ми безразлично, нямах грижа, дали ще умра аз, след като изпия тази настойка, или не, тъй като и без това бях вече умрял за предишния себе си; действително бях переживял смъртта, колкото и невъзможно и странно да звучи...

Той въздъхна и погледна към жената, която седеше напълно неподвижно. После се загледа към долината. В нея беше странно тихо - нито една тревичка, нито едно цвете не се поклащаше, като че растенията и самата земя също слушаха думите му и са очаровани от разказа - а в небето, невисоко, бездвижно, се рееха, бавно сближавайки се, самотно бяло облаче и пак толкова самотен черен ястреб.

Той затвори очи и, като отдръпна с лявата си ръка долната устна, с мляскане обяви:

- Това е всичко.

- А по-нататък какво стана? - въздъхна жената.

- Как, по-нататък? Всичко тръгна като по масло, както реших. Набрах гъби, направих тинктура, и я изпих...

- И какво изпитахте, какво видяхте?

- О-о-о! - Той се отметна назад. - Много неща. Сега не мога да си спомня всичко. Оттогава аз постоянно нещо и навсякъде виждам. Но вие, ако ги опитате, можете да видите съвсем други неща, това зависи от човека. А какъв човек сте ще разберете само, след като ги опитате - такъв е номера. През по-голямата част от живота си, човек не знае истински какво представлява той "в живота", и какво, според самото си естество, иска. Мухоморките - те са също хора, същия народ, а ние, хората, сме същите гъби за тях, те чрез нас получават знание, както и ние чрез тях. Цялата тайна е в срещата, в пълното взаимно проникване, в превръщането им един в друг. Да, разбира се, аз бях самата мухоморка: чувствах своята шапка, тялото, същото бяло и гъвкаво, крачето, "поличката". Разбрах как растат те в гората, по каква "схема" - такъв разгънат, може да се каже, гръцки квадрат. Сега нямам проблеми с търсенето им. Те сами идват при мен, излизат, когато аз отивам при тях, както и вие, - той бързо, в упор погледна жената. - Или пък идват при мен, у дома, в самия град, разбира се, по-често на сън: виждаш, как растат около самия вход на блока, или през зимата се появяват из-под снега, интересно зрелище!.. Да ги ям, и пия - ако не искам - вече не е нужно, те са дресирани, както някога дивите животни - станали са домашни, те са връчили себе си и са ти се доверили. Достатъчно е, както вече казах, просто да се намираш сред тях, и да ги береш. Това ми е от тях награда поради факта, че им обърнах внимание, отворих си за тях очите, или по-точно казано не си позволих да ги затворя, след като ми бяха отворени - не се скрих зад някакви разумни съображения, не умъртвих нещата със здрав смисъл. И всичко е толкова просто, толкова очевидно. Мухоморките са най-ярките, най-красивите, тоест най-представителните и празнични гъби не само у нас (в Русия, бел. прев.), но и въобще на Земята! Най-привлекателните. И независимо от това, ние отвръщаме лицето си именно от тях. Зад тази тяхна откровеност и привлекателност ние подозираме, че се крие нещо лошо, то есть не ние, а "хората". И в същото време, всички детски площадки и детски градини са изпъстрени с най-различни техни изображения, без на никой да му хрумне да се замисли защо това е така, или да се реши да си "сложи носа" в тази картинка, подобно на Буратино! И затова им остава само "носа"... Разбира се, мухоморките - не са единственото нещо, към което така се отнасят "нормалните" хора; към всичко се отнасят така хората - ненормални са самите те. На мястото на мухоморките може да бъдат по принцип много други неща, просто за мен това са... мухоморките, - той потупа по найлоновата торбичка. - А сега и вие сте причастна към тях - със смях изрече той и, като се протегна, сложи на главата ѝ плетената шапчица. - Вие сега също сте окалпачена, или можете да смятате, че съм ви окалпачил аз - старата мухоморка...

Жената седеше неподвижна, не се отстраняваше, седеше като хипнотизирана. Той свали от главата ѝ ръце и обхвана с тях своите колене, и ги приближи до брадичката си:

– Ето това ви е "брането на гъби". Можете да смятате, че това е сън, и аз за вас съм - същото онова палаво дете, с тази разлика, че не излъчвам светлина и не сияя...

Тя внимателно, бавно, като че се размръзваше, разтегна уста в усмивка.

– Е, и кой сте вие сега? - с паузи, все едно си пробва гласа, изговори тя? - За какъв се смятате: за маг, за знахар?..

Той присви рамене и разтвори ръце, като че обхващайки цялата околност, всичко видимо и, едновременно, откривайки себе си на него:

- Не зная. Какво значение има. Наричайте ме, както искате, ако това ви е нужно. Някога вярвах, че и аз, като всички хора, съм човек. После, напълно сериозно, мислех, че съм - гъба, мухоморка. Сега имам чувството, че съм просто всичко това, всичко, - той отново огледа пейзажа наоколо. - Мога да ви кажа кой съм аз? Дядо Пешо... А вие, съответно, поне днес, сте баба Пена , - той присви очи. - Опитайте се да почувствате себе си като че сте тя!

Той като че замлъкна, но изведнъж неочаквано за себе си страстно изстреля:

– Сега се говори много за Бог, за Църква, за Космос. Това е добре, но аз тук, Дядо Пешо, ви казвам, седейки на този камък, до торбата с мухоморки, че може и да не се ходи толкова далече, не е нужно за това наоколо - той пак очерта с ръката си кръг, - никъде да се ходи, всичко е тук: и природата, и гората, и гъбите - той рязко спря и замълча, и отново ясно си спомни и пак осъзна, че всичко това е  спектакъл на мухоморките, че той обяснява тези неща само на една по човешки видима жена - а в действителност на цялата тази природа, на тази земя, на която не са ѝ нужни нито думи, нито мисли, нито възклицания; която слуша и знае всичко без думи. И какво, ако не жената, се явява по-голяма, и по-близка до Природата земна частица?! Жената, която, според поговорката, "обича с ушите"?!..

Той затвори очи, опря се на лакти назад, и си даде, разтваряйки ръце настрани, да падне рязко по гръб . Когато той най-после, (уж) по нейна молба, се изказа, почувства изведнъж че ситуацията се изменя; почувства накъде вървят нещата. Ситуацията се променяше бързо, като на сън. И съня се оказа еротичен.

Миг преди края той разбра, че сега неговото семе ще влезе в тази жена като в земята, като в гроб, и там ще се зароди дете, същото, като това, което беше му се явило в съня. В мига на „смъртта“ той изпита силна агония, тласък в цялото тяло, който го принуди да изгуби предишното съзнание, с последния лъч на което успя да си спомни, че силата на мухоморките по същия начин хвърля човека някъде в неизвестността - и не е нужно той да се страхува, трябва просто да се отдаде, да се предаде, да се довери на тази сила...

Нов тласък му върна зрението и го накара да види нова картина: лежеше, събудил се и сам в леглото. Като се изправи на лакът той потърси с очи чашата с тинктурата от мухоморките, но след секунда с поредния тласък разбра, че няма да намери никаква чаша – той е едва на 18 години, и лежи на тясното, пружинено легло в общежитието за абитуриенти, а сега е нощта преди втория приемен изпит в университета. Цялата история за мухоморките, която беше разказал на жената от съня - и самият сън със светещото малко дете – той беше сънувал в същия единствен сън! Усмихна се, и тъкмо беше решил да стане, да премине от леглото до прозореца, за да провери догадката си, но нещо, изглежда същата тази власт на съня, го задържа в леглото, затвори клепачите му, и той тутакси видя текст от някаква си книга на английски язик. Редовете ѝ, като че сами се движеха и влизаха в него, заставяйки да бъдат прочетени:

"Finding myself alone at that time of day, on that deserted spot, was more that I could bear. In one sweep I had lost all the friends I had in the world. I sat down and wept. And as I got more and more scared I began to scream as loud as I could. I called Genaro's name at the top of my voice. By then it was pitch-black. I could no longer distinguish any landmarks. I knew that as a warrior I had no business indulging in my grief. In order to calm myself down I began to howl like a coyote, the way the Nagual had taught me. After howling for a while I felt so much better that I forgot my sadness. I forgot that the world existed. The more I howled the easier it was to feel the warmth and protection of the earth.

Hours must have passed. Suddenly I felt a blow inside of me, behind my throat, and the sound of a bell in my ears. I remembered what the Nagual had told Eligio and Benigno before they jumped. He said that the feeling in the throat came just before one was ready to change speed, and the sound was the vehicle that one could use to accomplish anything that one needed. I wanted to be a coyote then. I looked at my arms, which were on the ground in front of me. They had changed shape and looked like a coyote's. I saw the coyote's fur on my arms and chest. I was a coyote! That made me so happy that I cried like a coyote must cry. I felt my coyote teeth and my long and pointed muzzle and tongue. Somehow, I knew that I had died, but I didn't care. It didn't matter to me to have turned into a coyote, or to be dead, or to be alive. I walked like a coyote on four legs, to the edge of the precipice and leapt into it. There was nothing else for me to do.

I felt that I was falling down and my coyote body turned in the air. Then I was myself again twirling in midair. But before I had hit the bottom I became so light that I didn't fall any more but floated. The air went through me. I was so light! I believed that my death was finally coming inside me. Something stirred my insides and I disintegrated like dry sand. It was peaceful and perfect where I was. I somehow knew that I was there and yet I wasn't. I was nothing. That's all I can say about it. Then, quite suddenly the same thing that had made me like dry sand put me together again. I came back to life and I found myself sitting in the hut of an old Mazatec sorcerer. He told me his name was Porfirio. He said that he was glad to see me and began to teach me certain things about plants that Genaro hadn't taught me. He took me with him to where the plants were being made and showed me the mould of plants, especially the marks on the moulds. He said that if I watched for those marks in the plants I could easily know what they're good for, even if I had never seen those plants before. Then when he knew that I had learned the marks he said good-bye but invited me to come see him again. At that moment I felt a strong pull and I disintegrated like before. I became million pieces."

По време на четенето, той все искаше да спре да чете и да погледне корицата, да узнае каква е тази книга. Но му пречеше странното, завладяващо чувство, че всичко това, така устремно четящо се, още по-устремно, и с може би хилядна част по-бързо, се пише от него самия. Накрая, успя да затвори книгата, и, с голямо усилие, като че през увеличителното стъкло на отдалечаващ се осветен аквариум, той разчете това, което беше написано на корицата "Carlos Castaneda. The second ring of power".

Сутринта, без много да му мисли, не изкара изпита, и вървейки по коридорите на университета по посока на изхода, той се спря около една от книжните сергии и, наслуки, за всеки случай потърси с очи книгата от съновидението. И я видя веднага, но - в превод на руски език. Помоли да му дадат книгата, нямайки намерение да я купува, и там, където стоеше, сред навалицата от бутащите се хора, я разтвори да види какво ще се падне.

"- Аз не излязох извън границите на този свят, - продължи той. - Но знам, за какво говоря. За разлика от теб, не видях никакви ужасни неща. Всичко на всичко десет пъти посетих единствено Порфирио. Ако зависеше от мен, бих останал там завинаги, но единадесетия удар беше толкова силен, че измени направлението ми. Почувствах, че прелетях колибата на Порфирио и, вместо да се окажа пред нейната врата, видях се в града, близо до мястото, където живееше един мой приятел. Това ми се стори забавно. Знаех, че пътешествам между тонала и нагуала. Никой не ми беше обяснявал, какво именно представляват тези пътешествия. Беше ми любопитно, и реших да посетя приятеля си. Мислех си, дали наистина ще го видя. Приближих се до неговата къща, почуках на вратата точно така, както бях го правил много пъти по-рано. Жена му ме пусна да вляза, както винаги, и приятеля ми действително си беше у дома. Казах му, че съм дошъл в града по работа, и той дори ми върна пари, взети от него на заем. Прибрах парите в джоба. Знаех, че и приятеля, и жена му, и парите, и къщата, и града, също както и колибата на Порфирио, бяха видение. Знаех, че силата, над която нямам власт, може да ме превърне в прах всеки момент. Затова седнах, да се насладя както подобава на общуването с приятеля. Смяхме се и се шегувахме. Осмелявам се да твърдя, че бях самото веселие, лекота и очарователност. Изкарах там много време, очаквайки следващия тласък на силата. Но той не дойде, и реших да тръгвам. Взех си довиждане с приятеля, поблагодарих му за парите и любезността. И се отдалечих. Исках да погледам града преди тази сила да ме отнесе. Бродих през цялата нощ. Стигнах чак до хълмовете, които се издигаха над града и в мига, когато слънцето изгря, изведнъж, като удар на мълния ме прониза досещането. Бях се върнал в света, силата, която един ден ще ме превърне в прах, беше отстъпила, и ми позволява да изкарам още известно време тук. Ще мога пак да видя родните места и да поживея на тази чудесна земя. Каква радост е това, Маестро! Но..."

Той затвори книгата и се огледа.

                                                                                1993, август

                                                                                 Екатеринбург

Оригинален текст

Лесная сказка

В один из дней середины августа он, как обычно, брел по смешанному лесу - по одному определенному не очень большому его участку - километрах в двадцати от города. С локтя у него свисал большой полиэтиленовый непрозрачный пакет, куда он складывал грибы. Ради сбора грибов он и приезжал в этот лес, а грибы, которые он клал в мешок, все были одного вида - мухоморы. Время было за полдень - тоже привычное, раз навсегда установившееся время: те грибы, которые были нужны ему или которым был нужен он, не интересовали больше никого из людей, по крайней мере в этой округе, на значительном радиусе; по крайней мере за все четыре года, прошедшие с того сна, он ни разу не столкнулся в лесу ни с одним подобным грибником - спешить же в лес с утра пораньше, на рассвете, чтобы опередить других многочисленных любителей "тихой охоты", ему не было необходимости. Все было как в самый первый раз и так повторялось из года в год. И час его прихода в лес правильней было бы, пожалуй, назвать не установившимся, а остановившимся временем - ибо вступая под кроны сосен он, и вообще-то живущий сугубо по своему отсчету и в своем мире, испытывал безошибочное, временем же проверенное и подтвержденное чувство, что попадает в другое время как в некий покой, дверь которого отворяется только перед ним - и без всяких ключей и "волшебных слов" - одной силой его появления и присутствия. Да и то, что он именно "бродил" меж деревьев в поисках грибов, тоже не полностью отвечало существу происходившего; так могло казаться лишь посторонним глазам, но таковых просто не было и не могло быть в том лесном покое, попадая в который, он переставал о чем бы-то ни было беспокоиться. А поэтому он и не бродил вовсе - он наверняка, не совершая лишних движений, двигался, ни о чем не думая и направляемый, словно подсказывающим голосом, чувством, собранным внизу живота, чутко и моментально реагирующим и перекатывающимся в правильную сторону по малому тазу точно шарик ртути.

Следуя этому зову и чувству, он улавливал сигналы, иногда как жалобные стоны и "крики" о помощи от тех мухоморов, которые были сбиты, растоптаны или растерзаны кем-нибудь из "нормальных" грибников, заинтересованных только в "человеческих" грибах. Он складывал в свой мешок и таких "калек" .

Идя таким образом по лесу он не только испытывал свой собственный чудесный покой, но и ощущал себя человеком - нет, не человеком, а просто "кем-то" - на своем месте, настолько же, насколько на своем месте были собираемые им мухоморы в лесу или, затем, у него дома. Без всякого преувеличения, находясь по этому зову, по этому своему призванию в лесу, он сам становился мухомором, превращался на время в этот гриб.

И сейчас он переживал то же самое. Это, возможно, было сродни счастью человеческого общения - в этом были просто полнота и счастье: ничего больше не ища и не ожидая, путешествовать взглядом по земле, по растительности, по зелени и знать, понимать все это, быть с этим в совершенном единстве, куда тихо включено и где мирно растворено одиночество, которое уже не может быть гнетущим или ужасным.

И вдруг среди этого покоя он испытал в животе такой толчок, какого никогда прежде не случалось. Внутренне этот удар буквально повернул и бросил все его изумленное, не знающее что там есть новое, способное призвать с такой властью тело влево-вперед - и его глаза тотчас встретились со вздрогнувшими, большими и по природе и от испуга глазами молодой женщины, которая, видимо, только что присела под елочку справить малую нужду.

Это было из ряда вон: сама встреча с человеком для него в это время и в этом месте, с молодой женщиной, застигнутой в такой ситуации. Но самым поразительным оказалось другое: то, что лицо женщины, ее глаза, она сама были ему знакомы. И она его тоже, со всей очевидностью, узнала - это было видно по движению глаз и тому новому выражению, которое появилось в них спустя долю секунды. Все же ситуация, будучи предельно ясной, хотя и сложной, была настолько необычной по "нормальным" меркам, настолько "немыслимой", что и он, и она буквально сразу влипли, увязли в ней, остолбенело замерли на своих местах и в своих позах. Ей это позволило доделать "дело" у него на глазах, вместо того, чтобы "естественно", по-дамски взвизгнув, вскочить и пуститься наутек, а ему не позволило резко, немедленно, по автоматизму приличий и "полового этикета" отвернуться, отвести глаза прочь.

В следующий миг он уже опомнился и спокойно решил, что в этом времени и мире - все не так как в "городе", что он теперь никакой не мужчина, а сборщик мухоморов, т.е. вообще гриб в облике человека, и нечего смущаться, ибо на нее его тоже вывели красно-белые грибы, и она тоже принадлежит их царству: вон даже панамка на ней - смешная какая-то, детская - красная в белый горошек!

Тем временем женщина, одним движением выпрямившись и подтянув "модные" спортивные брюки, уже, несколько растерянно и неопределенно улыбаясь, пошла к нему. В ее руке, конечно, тоже была корзинка с несколькими грибами на дне. Он тоже улыбнулся - глазами и уголками губ.

Пока она преодолевала разделявший их десяток метров, он успел не просто вспомнить, но прокрутить точно на пленке, с большой четкостью и расчлененностью то, что и как они учились в одном институте, только она - на первом, а он - на пятом курсе, и что они там и тогда посматривали друг на друга "говорили глазами" и многое поняли из того разговора - обоюдные симпатию и влечение, по крайней мере, точно; но так и не подошли к друг к другу, не обменялись ни словом. Он слишком хорошо чувствовал откровенно т а к о й характер их взаимной симпатии, но в факультетских стенах не было обстановки, в которой можно было бы просто подойти к ней, без слов обнять и "взять" ее, а специально искать или создавать такую обстановку или ситуацию он считал тогда делом недостойным, хотя при более сильном желании наверняка успел бы в этом. Потом он окончил институт и забыл или - как оказалось - полагал, что забыл. Желание все же было достаточно сильным - и вот теперь, только теперь, через столько лет колдовство мухоморов создало подобающую установку - и сразу т а к у ю! Он еще раз изумился невообразимому могуществу этих своих ... да, гномов-союзников.

– По грибочки? - произнесла она с улыбкой, подходя уже вплотную и, очевидно, желая этими улыбкой и вопросом окончательно исправить и стушевать неловкость и необычность ситуации. Он произвел головой, бровями и плечами неопределенный жест согласия и признания чего-то само собой разумеющегося, жест, показывающий что можно определить и так.

– Я вот тоже, - продолжала она, - правда, похвалиться пока нечем, поздновато уже. - Она откровенно продемонстрировала свое лукошко, где лежало три сыроежки и два обабка. Он молча, как бы принимая информацию к сведению, кивнул в ответ.

– А у вас, я вижу, приличный улов, - продолжала она в той же кокетливо-женской, оборонительно-наступательной манере, и, сделав еще шаг, встала совсем вплотную к нему. - Ну-ка покажите, что у вас там, пусть мне будет стыдно.

Он усмехнулся, представив ее будущую реакцию и, внутренне махнув рукой, понимая, что это все равно, будто во сне, открыл перед ней горловину пакета. Она нагнулась над мешком и тотчас отпрянула с возгласом: "Боже! Да тут же одни мухоморы!"

Он закрыл пакет и также молча, прямо глядя ей глаза и включая во взгляде волю, подтверждающе кивнул несколько раз головой.

– А вы ожидали чего-то другого? - было первым что, наконец, вымолвил он.

Она смутилась от такого вопроса и его тона, поджала губы и повела плечами.

– Ожидала?.. Нет, ничего... но - мухоморы, столько, полный пакет !...

Он на миг отвернул голову вправо, а затем промолвил с усмешкой:

– Вы сейчас говорите почти из слова в слово как хорошая девочка из той пионерской байки.

– Пионерской байки? Какой?

– А вы что, никогда не слышали? Нет?

– Что-то не припоминаю...

– Ну, там дети в пионерском лагере идут по грибы и разбредаются в разные стороны, договорившись потом собраться в условленном месте и посмотреть - кто больше набрал. У всех успех так себе - у кого полкорзинки, у кого и того нет, а один мальчик так и сияет, у него - с горкой. В счастливой уверенности, что победил, он с гордостью демонстрирует остальным свой, как вы сказали, улов, предвкушая триумф и похвалы, и вдруг слышит со всех сторон немилосердный дружный хохот. Он ничего не может понять, но ему приходится ждать довольно долго, пока все прогогочутся и придут в себя - некоторые буквально животики надрывают и катаются по траве. Наконец все угомонились, и одна девочка говорит: " Да у тебя одни мухоморы. Их не едят. Они - отрава!..." Ну, вспомнили?..

– Да-да, действительно, что-то такое было...

Он мелко и часто кивает головой, но в его взгляде она улавливает, что у него есть еще что добавить, за этим что-то стоит. Но он лишь все кивает и смотрит. И говорить приходится ей.

– Но вы-то ведь не ребенок, вы-то не можете не знать, вам они должны быть нужны для каких-то целей, вы знаете зачем вы их собираете! - она ждет подтверждений. Но он только разводит руками в особом жесте, который и есть пока единственное подтверждение. Ей, он сознает, может казаться, что он так ее интригует, заигрывает с ней особым, столь специфическим, впрочем, подсказанным самим характером встречи образом; но на самом деле он не спешит вступать в беседу, ибо на более глубоком уровне понимает, что это просто игра мухоморов, их вот такие ребяческие, гномьи проказы.

– Вы собираете их в лечебных целях, да? Я слышала или где-то читала, что ими лечат какие-то болезни, кажется даже рак, там пьют как-то понемногу, вроде бы на водке, и еще натирают нарывы, больные суставы, ожоги...

Он продолжает мелко утвердительно кивать, позволяя ей думать, что она на верном пути, наконец останавливается и говорит:

– Все гораздо проще...

– Что, неужели вы их едите?!

– Ем - да, то есть скорее пью. Но очень редко. Все еще проще.

– Что же еще проще?! Я не могу предположить. Не мучьте меня. Мне не по себе. И ... я сгораю от любопытства.

Он опускает голову, открывает горловину мешка и глядя на мухоморы, лежащие внутри него грудой, "проясняет":

– Я их просто люблю. Просто собираю, как время от времени собирают друзей, которых любят. Они мои маленькие друзья. Мои самые большие друзья. Мои единственные друзья. Они очень умные, они все про все знают. Это они и вывели меня сегодня на вас, - он резко поднимает голову и глазами указывает куда-то выше ее лба. - Эта панамка на вас, ведь чистый мухомор.

Она хватается за голову, срывает панамку и, вертя и комкая ее в руках перед глазами, заливается смехом:

– Ах, это! Да, точно! Про вас и в институте говорили, что у вас такой своеобразный юмор. Теперь я сама убеждаюсь, - однако ее смех звучит несколько нервно, она явно поражена этим "совпадением", этим открытием и спешит объяснить это больше себе самой, чем ему, заговорить, заболтать. - Это просто моя маленькая племянница напялила мне на голову свою шапочку, говорит - ни за что не отстанет, если не надену, и не отпустит без панамки в лес, говорит, что если я буду Красной шапочкой, то не пропаду в чаще, даже если волк нападет, все равно спасут охотники...У детей иногда бывают, знаете, такие причуды!.. Так вы волк или охотник, признавайтесь, - ее глаза сверкают на миг с такой женской, предвкушающе-намекающей властью. - Или оба в одном лице?

– Я ни тот, ни другой, и уж, конечно, я не юморист, - проговорил он таким голосом, что у нее ёкнуло в желудке и похолодела спина. - Я вам уже сказал, кто я и зачем здесь. А вы можете воспринимать как угодно, - закончил он смягчаясь, но не потому, что решил будто был слишком жесток с женщиной и напугал ее, а более затем, чтобы лишний раз проверить и убедить себя, что вся картина не исчезнет, ибо по существу идет пьеса, разыгрываемая гномами.

Женщина постояла несколько секунд будто в оторопи и нерешительности, а затем ее любопытство и якобы непонятливость или недоумение взяли верх, и она вновь открыла рот:

– Вы, кажется, сказали, что едите их ... Я не ослышалась?

Он кивнул.

– Ем, вернее, пью настой, но не так часто. Это бывает нужно поначалу, для знакомства. Чтобы по-настоящему узнать эти грибы, их нужно принять внутрь, оказать им, я бы сказал, внутренний прием на высшем уровне, чтобы показать, что ты открыт им полностью, что ты им доверяешь; нужно войти в самый тесный контакт, как с женщиной, - он опять взглянул на нее в упор, - чтобы действительно узнать ее. После в этом нет суровой необходимости. Вы становитесь друзьями, своими, можно просто собирать, бывать среди них, брать их к себе домой, если есть дом...

– Но ведь они ядовитые! - воскликнула она так, будто вспомнила то главное, до чего никак не могла добраться. - Можно ведь умереть!

– Кто вам это сказал? Бабушка? Вы сами пробовали?

– Ну, конечно, не пробовала... Говорят, люди. Это общеизвестно. Это факт. В книгах об этом написано... - Она развела руками не зная, что еще привести в подтверждение своей информированности и заявляемой компетентности. Он хмыкнул:

– Вы можете умереть и от хлебной крошки, застрявшей в горле. Или съев два килограмма этого самого хлеба.

– Кто ж станет есть столько?

– Да вот и мухоморов вряд ли кто станет или сможет столько съесть.

– А их-то зачем так много?

– Совершенно незачем, просто, чтобы умереть, как вы говорите - мне, правда, не совсем ясно что вы под этим понимаете - надо проглотить тоже минимум килограмма полтора "свежей" массы.

– А зачем их вообще есть? Они что - вкусные? У них есть какие-то особенные вкусовые качества? Неведомый деликатес?..

– Вы действительно никогда ничего не слыхали об этих... мм... бесподобных грибах?

Она округлила глаза, поджала рот и решительно замотала головой, в миг сделавшись символом искренности, правдивости и неведения. Он бросил взгляд на панамку (которую она по-прежнему сжимала в руках, а в этот миг для пущей убедительности прижала к груди), но сдержал усмешку.

– Эти грибы - вовсе никакие не грибы. Это особые силы, это такой народ. Можно, если хочется, называть его волшебным. Они хранят память всей Земли, от динозавров, от сотворения. Они знают все, что есть и все, что будет. Через них можно узнать все, что угодно, от истории пирамид и фараонов до политических прогнозов на ближайшее десятилетие, да что там десятилетие... Вернее, все это знание лежит глубоко в нас. Они только помогают тем, кто хочет знать, тем, кто готов на контакт - как с летающими тарелками, знаете. Они ведь, когда большие, похожи на летающие тарелки, скажем с Марса, согласитесь? Они сами ищут людей, которым это нужно. Но большинство людей не хотят ничего знать - видели как топчут и сбивают эти грибы или просто проходят мимо них? Не обращают внимания? Отсюда вам и "клевета" на них, это идиотское отношение, закрепленное в детских мультиках, рассказах и песенках, несмотря на то, что все детские сады и пионерлагеря буквально утыканы рукотворными изображениями этих самых грибов, - он поставил мешок с мухоморами на землю и, вновь поднимая глаза на женщину добавил: - Но вы то уже попались, вы уже на полпути, - он опять усмехнулся, отдав себе отчет, в каком представлении участвует.

– На полпути? Попалась?.. Я почти ничего не понимаю, но мне... да, мне жутко интересно! Расскажите еще, прошу вас, говорите! Мы так ни разу ни о чем не поговорили в студенчестве, в институте, так давайте хотя бы здесь и теперь о... ну, да, о них... о мухоморах... Мне, правда, жутко интересно. Интересно и жутковато - да, именно так, надо признаться.

Он впервые смерил ее взглядом с ног до головы и отвернулся, глядя куда-то сквозь стволы сосен. Он вдруг испытал сложное чувство - будто огромный разноцветный шар повернулся у него внутри - смесь вполне человеческого счастья, благодарности "Всему", пославшему ему сейчас это существо в облике женщины, имеющей уши, кроме всего прочего, и готовое внимать; и острейшего своего одиночества, своей единичности перед лицом этого же "Всего". Он даже испытал среди всего этого и какую-то совершенно неуместную и вовсе даже нелепую, ничем не оправданную жалость к себе и связанное с ней желание выговориться. Он ни разу никому из людей прежде не рассказывал о своей жизни с этими гномами, жизни среди них, такой реальной, такой доступной в принципе всякому и, одновременно, такой совершенно сказочной, о своем будто бы одиночном путешествии за тридевять земель. А теперь, может быть, за это молчание, за эти верность и преданность именно они послали ему слушателя, который тоже был человеком по (биологическому) виду и более - красивой и явно благосклонной к нему молодой женщиной.

– Пойдемте, - сказал он твердо, беря ее за руку. - Пройдем немного, я знаю место, где будет удобно сесть.

В молчании они прошли с полкилометра и выбрались на склон холма, откуда открывался вид на подобие маленькой долины, где в одной ее части была высеяна какая-то уже всколосившаяся злаковая культура, а все остальное пространство было занято разнотравьем, среди которого вилась узкая, белая, по виду очень твердая проселочная тропа, огибавшая одиноко стоящую сосну с ястребиным гнездом в кроне. С противоположной стороны были такие же лесистые холмы.

– Вот сюда, здесь садитесь, - указал он на небольшой скально-гранитный выход в форме очень удобного уступа. - И на камнях будут расти мухоморы! - Проговорил он полусмеясь и опускаясь на камень.

Некоторое время они провели в молчании, глядя на долинку. Затем он повернулся к ней и спросил:

– Что вы хотите от меня услышать?

– Ну ... как ... Все... Как вы к этому пришли и вообще...

– Вы хотите сказать как они ко мне пришли, - он осторожно взял из ее рук в свои панамку и покрутил на указательном пальце. - Очень просто, проще некуда. Четыре года назад я, скажем так, отдыхал в одном санатории или доме отдыха, неважно как это называть, вон там, - он махнул рукой куда-то за спину. - Вы знаете это место, раньше там был пионерский лагерь, километрах в двух отсюда через лес, но потом экономическая ситуация изменилась, лагеря стали нерентабельными и его превратили в пансионат с санаторным уклоном. Я тогда неважно себя чувствовал - ничего конкретно у меня не болело, а просто общее недомогание, слабость во всем теле, я будто потерял какую-то прежнюю силу - и не было вроде бы никаких явных причин, перенапряжения там или нервных срывов, стрессов. И вот кто-то из знакомых предложил мне путевку, просто пожить пару-тройку недель за городом, в лесу. И я почему-то сразу согласился, хотя прежде никогда ни на какие курорты не ездил. Не помню, наверное мне было все равно. Может я считал: какой-то новый опыт... в таком состоянии можешь ухватиться за все. Но я не знал на что согласился. В пансионате оказалась такая публика, с которой я не ведал как контачить, просто не умел. Меня звали то по грибы, то на рыбалку, то поиграть в волейбол, то даже на танцы. На пятый день я уже жил совершенным затворником, даже в столовую ходил не каждый день. Там оказалась какая-то захудалая библиотека, часть фонда осталась, видимо, еще от пионерского лагеря - и я стал брать стопками всякие старые журналы и читать их у себя в комнате. Иногда я читал до глубокой ночи, порой аж до рассвета - в добавок ко всему у меня появилась бессонница, но какая-то совсем не мучительная. И вот, когда я уже привык к этой новой своей "напасти", смирился с ней, я однажды заснул, вырубился прямо за столом, уронив голову на журнальный разворот и увидел такой сон: под детским грибком-мухомором, какие у нас повсюду в песочницах, под тем самым, что торчал прямо перед нашим жилым корпусом, стоял удивительный маленький ребенок, по виду лет двух, только что научившийся говорить, такой весь совершенно сияющий, в буквальном смысле излучающий золотой свет карапуз. Он открыто и вместе с тем проказливо улыбался, на его морщившееся в улыбке лицо, на эти гримаски, которые он, казалось, не мог остановить было практически невозможно смотреть прямо - как нельзя смотреть прямо на солнце - столько света оно в этих гримасках испускало. Он и был больше всего похож именно на маленькое солнышко - но в прямом смысле, а не в том, что часто подразумевают, говоря о милых детях, хотя и в этих словах есть, конечно, изрядная доля правды. От него шла такая радость, такая чистейшая мощь, такая энергия и беззаботность! Потом, когда мои глаза чуть приноровились, я заметил, что он что-то прячет за спиной, точно так, как это делают все маленькие дети. И едва он по выражению моего лица обнаружил, что я это заметил, он тотчас с веселым и звонким хихиканьем выставил вперед ручку, в которой был маленький яркий, весь как игрушка, свежий мухомор - который, странным образом, поразительно напоминал самого малыша. От мухомора исходили та же сила, свет, озорство и беззаботность.

– Чего ты киснешь здесь, - звонко и ясно, как-то хрустально, что ли, проговорил непонятно кто из них - то ли карапуз, то ли мухомор. - Пошли в лес, там нас много, мы тебя все ждем, будем играть, - он на миг задумался, - в прятки! Ты будешь нас искать и находить, а мы тебе будем всякое рассказывать, мы знаем всякие чудеса! Айда, - звал сияя малыш-мухомор - Ты забудешь всю свою хворь!

Я видимо лишь продолжал изумленно пялиться на то, что было перед моими глазами, потому что карапуз вдруг сказал, будто надувшись:

– Ну ты, книжный червяк! - и при этом из гримас на его лице сделались настоящие, дико извивающиеся дождевые черви, только они тоже были солнечные и от их корчей пошло столько сияния и света, что я закрыл рукой глаза, из которых полились слезы. Вся картина из-за слез расплылась, но не стала от этого менее чудесной и зачаровывающей. - Вот тебе, ладно, если мне не веришь, полистай эту книгу и приходи, когда проспишься, мы будем тебя ждать!

После этих слов и ребенок, и грибок с песочницей исчезли, а у меня перед глазами на том самом столе, за которым я читал журналы и уснул, оказался какой-то здоровенный старинный том - натурально, с застежками, в потертом кожаном переплете. Я открыл книгу и никак не мог понять, откуда она взялась такая, у меня на столе - в библиотеке что ли я ее тоже взял? Потому что за исключением диковинной этой книги, вся обстановка в комнате была той же, что обычно, как наяву. Но в следующую секунду я забыл свои сомнения и раздумья, потому что книга вся оказалась о мухоморах. Там были тексты на всевозможных языках и всевозможными шрифтами: современные, древнерусские, скандинавско-рунические, санскритские, готика, иероглифы ... И я все их понимал без всякого труда! Там имелось еще множество картинок, которые оживали, едва ты концентрировал взгляд на какой-нибудь из них. Все они были либо о жизни самих мухоморов в лесах разных мест Земли, либо об отношениях людей с этими грибами. То была самая настоящая "волшебная книга", о какой я читал "в книгах" - но тогда это меня ничуть не удивляло. Она имела свою силу увеличивать внимание читавшего и его способность к моментальному восприятию - так, что я одолел ее, впитал всю, как мне показалось, за несколько минут. Мое чтение закончилось на том, что я выбрал один из самых простых рецептов и тотчас же запомнил его - он сам будто впечатался в мою память.

Вслед за этим книга исчезла, а вместо, как бы из-под нее, возник тот самый журнал, который я читал и над которым "отключился", открытый на том самом месте, до которого я дошел.

Несколько мгновения я ошарашено искал книгу, шарил руками по столу и под столом, ходил даже по комнате, заглядывая во все углы, пока не остановился у окна. За стеклом был рассвет, в десяти метрах от оконной рамы торчал тот чуть покосившийся над песочницей грибок-мухомор, и за ним, как бы на его фоне, точнее , наоборот, как фон, фоном для него я видел нескольких человек - отдыхающих, "ранних пташек", топавших гуськом с корзинками и пакетами в руках в лес, по грибы.

Я усмехнулся и вдруг остро пожалел их - они представились мне какими-то тенями, призраками, гонимыми чем-то неизвестно куда и неизвестно зачем: они полагали, что "за грибами", потому что знали о таком заделье, о таком подходящем де отпускникам, людям на отдыхе достойном "времяпрепровождении",- он перевел дыхание и бросил взгляд на корзинку своей слушательницы, затем на нее саму: она сидела, повернувшись к нему вполоборота, рот ее был приоткрыт, глаза округлены и блестели, и вообще она была, что называется, под впечатлением, вся внимание; ему даже показалось, что ее ушки под распустившимися волосами чуть оттопырились и навострились. Он вновь обратился невидящим взором на долину внизу и продолжал:

– Я смотрел в удаляющиеся спины тем людям , "грибникам", и чувствовал, что все разом изменилось в моей жизни, что я больше никак не связан ни с ними, ни вообще с людьми, что я ушел от них, из этого мира, выскользнул из-под его власти, из сетей его обязательств и отношений. Видение того светящегося ребенка сделало то, что я сам вновь стал ребенком - проказливым, любопытным, безбоязненным, не знающим что такое этот мир и его страхи. И я знал, что вскоре, в тихий-тихий, в "мертвый" час, когда все люди после обеда будут спать, пойду, как звал меня тот малыш, в этот же самый лес, наберу мухоморов и сделаю все в соответствии с рецептом из книги - неважно приснилась она мне или нет, мухоморы-то, я знал, точно росли в этом лесу, самые настоящие, ядреные, как "в книжках"! Главным, самым убедительным было для меня не то, что я прикоснулся к какому-то "тайному" или "волшебному" знанию - хотя и так можно вполне корректно сказать - но что я просто получил подарок, как ребенок от новогоднего гнома, в самом прямом смысле из-под елки. Подарок был самым что ни на есть сказочным, однако при этом в нем не было ничего потустороннего или необычного - я прекрасно знал, что в наших лесах наверняка растут эти пре-красные грибы, их там много, я их там прежде десятки раз видел, а вот теперь впервые обратил на них внимание как на нечто особенное. И в этом и было все волшебство, весь фокус - то, что мне на Земле стало нужным то, что было не нужно прежде, то, что очень мало кого интересует.

У меня не было и никаких мыслей в русле того, что это де "соблазн" или "искушение" - я не был знаком с религиозной литературой и не был набожным. Да даже если бы и был, ничего бы не изменилось - мне было бы все равно, как все равно детям, которым взрослые говорят "нельзя", а те делают себе. Меня восхищало, приводило в восторг именно то, что мне обещана и меня ждет встреча не с какими-то там инопланетянами, гуманоидами и т.п., а с самыми обыкновенными, знакомыми с детства, растущими в этом вот лесу грибами - хотя они-то и есть, я знаю, самые настоящие инопланетяне!.. Нет, впрочем и мы сами, если уж на то пошло... И я знал, что сделаю настой, выдержу его сколько требуется и выпью - даже зная "взрослым", трезвым, точнее, не-сонным умом, что это "отрава". Повторяю, мне все сделалось безразличным, меня не заботило, умру я, выпив этого настоя, или нет, потому что я все равно уже умер для всего прежнего; я действительно пережил смерть, сколь бы невозможно и странно это ни звучало...

Он вздохнул и посмотрел на женщину, сидевшую не шелохнувшись. Затем перевел глаза на долину. В ней стояла удивительная тишина - ни один травяной стебель, ни один цветок не колыхался, словно растения и сама земля тоже слушали его речь и были зачарованы рассказом - а в небе, невысоко, бездвижно, парили, медленно сближаясь, одинокое белое облако и столь же одиночный черный ястреб.

Он закрыл глаза и, оттянув левой рукой нижнюю губу, с чмоком объявил:

– Вот и все.

– А дальше? - выдохнула женщина.

– Что - дальше? Дальше все как по маслу, как решил. Собрал, приготовил, выпил...

– И что вы испытали, что видели?

– О-о-о! - Он откинулся назад. - Много чего. Сейчас всего точно не вспомнишь. С тех пор я все время что-нибудь всюду вижу. Но вы, если попробуете, можете увидеть все совсем другое, это зависит от того, какая вы есть. А то, какая вы есть вы можете узнать, только попробовав - такой фокус. Большую часть жизни вы сами по-настоящему не знаете, чего вы "по жизни", по животу, по самому нутру хотите. Мухоморы - это те же люди, тот же народ, а мы, люди, такие же грибы для них, они через нас получают знание, как мы через них. Все дело во встрече, в полном взаимопроникновении, в превращении друг в друга. Да, я, конечно, был самим мухомором: чувствовал свои шляпку, тело, такое белое и упругое, ножку, "юбочку". Узнал, как они растут в лесу, по какой "схеме" - такой развернутый, можно сказать, греческий квадрат. Теперь у меня нет проблем с их отысканием. Они сами ко мне выходят, когда я к ним выхожу, как вы, - он быстро, в упор посмотрел на женщину. - Или они приходят ко мне домой, прямо в город, конечно, большей частью во сне: видишь, как они растут возле самого подъезда, или зимой появляются из-под снега, это такое зрелище!.. Есть-пить - если неохота - уже не надо, они уже приручены, как некогда дикие зверьки, они становятся ручными, они тебе вручили себя и доверились. Достаточно, как я уже сказал, просто бывать среди них, собирать их. И это все, понимаете, просто за то, что я обратил на них внимание, открыл на них глаза, точнее не дал себе закрыть их, после того, как мне их открыли - не спрятался за разумные соображения, не умертвил все здравым смыслом. И это же все так просто, так очевидно. Мухоморы самые яркие, самые красивые, то есть самые красные и нарядные грибы не только у нас, но и вообще на Земле! Самые привлекательные. И тем не менее мы отворачиваемся именно от них. Мы в них за эту откровенность и притягательность подозреваем что-то недоброе, то есть не мы, а "люди". И при этом все детские площадки и сады пестрят их всевозможными изображениями, но никому почему-то в голову не придет задуматься почему это так или взять и сунуть нос в эту картинку, как Буратино! Вот и остаются с носом... Конечно, мухоморы - не единственное, к чему так относятся "нормальные" люди; ко всему так люди относятся - ненормальные. Вместо мухоморов может быть в принципе что угодно, просто у меня вот... мухоморы, - он похлопал по боку полиэтиленового пакета. - А теперь и у вас немного - со смехом вымолвил он и, потянувшись, надел ей на голову панамку. - Вы тоже околпачены или можете считать, что я вас околпачил, старый мухомор...

Женщина не двигалась, не отстранялась, сидела как загипнотизированная. Он снял с ее головы руки и обхватил ими свои колени, подтянув их к подбородку:

– Вот вам ваш поход "по грибочки". Можете считать, что это во сне, и я для вас - тот самый проказливый ребенок, разве что не свечусь и не сияю...

Она осторожно, медленно, словно размораживаясь, растянула рот в улыбке.

– Ну, и кто вы теперь? - с расстановкой, будто испытывая голос, проговорила она. - Кем вы себя считаете: магом? знахарем?..

Он пожал плечами и развел руками, как бы охватывая всю округу, все видимое и, одновременно, открываясь этому:

– Не знаю. Какая разница. Называйте, как хотите, если вам надо. Когда-то я верил, что я, как все, человек. Потом, на полном серьезе, думал, что я - гриб, мухомор. Теперь у меня давно чувство, что я - просто все это, все, - он вновь обвел картину перед глазами. - Знаете, кто я? Дед Пихто... А вы, соответственно, по крайней мере на сегодня, Бабушка Никто, - он прищурил глаза. - Попробуйте ощутить себя ею!

Он было умолк, но вдруг с неожиданным для себя жаром выпалил:

– Сейчас всюду много говорят о Боге, о Церкви, о Космосе. Все это, конечно, очень здорово, все это хорошо, но вот я здесь, Дед Пихто, говорю вам, сидя на этом камне, рядом с мешком мухоморов, что можно и не ходить так далеко, не надо за этим - он опять обвел рукой круг, - никуда ходить, все здесь: природа, лес, грибы, - он осекся и замолчал, с новой остротой вспомнив и осознав, что все это мухоморный спектакль, что он втолковывает это лишь по человеческой еще видимости женщине - а на самом деле всей этой природе, этой земле, которой не нужны ни слова, ни мысли, ни восклицания; которая слышит и знает все без слов. И что, как не женщина, была большей, наиболее родной частью Природы, Земли?! Женщина, которая, по поговорке, "любит ушами"?!..

Он закрыл глаза, откинулся и дал себе, разбросав по сторонам руки, упасть спиной, плашмя на землю. Он почувствовал, что вся ситуация, когда он, наконец, якобы по ее просьбе, выговорился, резко изменилась; почувствовал что происходит, к чему идет. Ситуация менялась стремительно и впрямь, как во сне. А сон оказывался эротическим.

За мгновение до кончины он понял, что уйдет сейчас семенем в эту женщину как в землю, в могилу и там зародится ребенком, тем самым, который являлся ему во сне. В миг скончания он испытал сильнейшую агонию, толчок во всем теле, который заставил его потерять прежнее сознание, последней вспышкой которого он успел вспомнить, что именно так швыряет человека куда-то в неведомое силой мухоморов - и не надо бояться, надо отдаться этому, предаться, положиться на эту силу...

Новый толчок вернул ему зрение и заставил увидеть новую картину: он лежал, очнувшись, один, в обычной постели. Приподнявшись на локте он поискал глазами стакан с настоем мухоморов, но через секунду с очередным толчком понял, что никакого стакана не будет - ему нет еще и 18 лет, и он лежит на узкой, панцирной железной койке общежития на абитуре, и сейчас ночь перед вторым вступительным экзаменом в университет. Все о мухоморах, что он рассказывал женщине из сна - и тот самый сон со светящимся ребенком - явилось ему в этом самом одном сне! Он усмехнулся и решил было встать пройтись по комнате, подойти к окну, проверить свою догадку, но что-то, вернее, видимо, просто та же власть сна, дернуло его обратно на спину на постель, сомкнуло веки, и за ними он тотчас увидел кусок текста на английском языке в какой-то книге. Строки будто сами бежали и входили в него, заставляя считывать себя:

"Finding myself alone at that time of day, on that deserted spot, was more that I could bear. In one sweep I had lost all the friends I had in the world. I sat down and wept. And as I got more and more scared I began to scream as loud as I could. I called Genaro's name at the top of my voice. By then it was pitch-black. I could no longer distinguish any landmarks. I knew that as a warrior I had no business indulging in my grief. In order to calm myself down I began to howl like a coyote, the way the Nagual had taught me. After howling for a while I felt so much better that I forgot my sadness. I forgot that the world existed. The more I howled the easier it was to feel the warmth and protection of the earth.

Hours must have passed. Suddenly I felt a blow inside of me, behind my throat, and the sound of a bell in my ears. I remembered what the Nagual had told Eligio and Benigno before they jumped. He said that the feeling in the throat came just before one was ready to change speed, and the sound was the vehicle that one could use to accomplish anything that one needed. I wanted to be a coyote then. I looked at my arms, which were on the ground in front of me. They had changed shape and looked like a coyote's. I saw the coyote's fur on my arms and chest. I was a coyote! That made me so happy that I cried like a coyote must cry. I felt my coyote teeth and my long and pointed muzzle and tongue. Somehow, I knew that I had died, but I didn't care. It didn't matter to me to have turned into a coyote, or to be dead, or to be alive. I walked like a coyote on four legs, to the edge of the precipice and leapt into it. There was nothing else for me to do.

I felt that I was falling down and my coyote body turned in the air. Then I was myself again twirling in midair. But before I had hit the bottom I became so light that I didn't fall any more but floated. The air went through me. I was so light! I believed that my death was finally coming inside me. Something stirred my insides and I disintegrated like dry sand. It was peaceful and perfect where I was. I somehow knew that I was there and yet I wasn't. I was nothing. That's all I can say about it. Then, quite suddenly the same thing that had made me like dry sand put me together again. I came back to life and I found myself sitting in the hut of an old Mazatec sorcerer. He told me his name was Porfirio. He said that he was glad to see me and began to teach me certain things about plants that Genaro hadn't taught me. He took me with him to where the plants were being made and showed me the mould of plants, especially the marks on the moulds. He said that if I watched for those marks in the plants I could easily know what they're good for, even if I had never seen those plants before. Then when he knew that I had learned the marks he said good-bye but invited me to come see him again. At that moment I felt a strong pull and I disintegrated like before. I became million pieces."

Он все хотел остановиться читать и взглянуть на обложку, узнать что за книга. Но ему мешало странное, захватывающее чувство, что все это, стремительно читавшееся, еще более стремительно, с какой-то тысячной долей опережения, пишется им самим. Наконец, ему удалось закрыть книгу, и, с большим усилием, точно через увеличительное стекло отъезжающего аквариума с подсветкой, он разобрал то, что было написано на обложке "Carlos Castaneda. The second ring of power".

Утром, с легким сердцем провалив экзамен, и идя по коридорам университета к выходу, он остановился возле одного из книжных лотков и, наудачу, на всякий случай поискал глазами книгу из сновидения. Он тотчас же обнаружил ее, правда уже в переводе на русский. Он попросил книгу, не собираясь ее покупать, и тут же, в ряду толкавшихся людей, раскрыл ее наугад.

"– Я не вышел за пределы этого мира, -продолжал он. - Но я знаю, о чем говорю. Я, в отличии от тебя, не видел никаких фильмов ужасов. Я всего лишь десять раз навестил Порфирио. Если бы выбор был за мной, я бы остался там навсегда, но одиннадцатый удар был столь мощным, что изменил мое направление. Я почувствовал, что перелетел хижину Порфирио и, вместо того, чтобы оказаться возле ее двери, я обнаружил себя в городе, вблизи места, где жил один мой друг. Я решил, что это забавно. Я знал, что путешествую между тоналем и нагуалем. Никто не говорил мне, какими именно должны быть эти путешествия. Мне стало любопытно и я решил навестить своего друга. Я все думал, неужели я вправду увижу его. Я подошел к его дому и постучал в дверь точно так, как делал множество раз прежде. Его жена впустила меня, как делала всегда, и мой друг и впрямь был дома. Я сказал ему, что прибыл в город по делу и он даже вернул мне долг. Я убрал деньги в карман. Я знал, что и мой друг, и его жена, и деньги, и дом, и город, точно так же как и хижина Порфирио были видением. Я знал, что сила, над которой я не властен, может распылить меня в любую минуту. Вот я и присел, чтобы насладиться как следует общением с другом. Мы смеялись и шутили. И осмелюсь сказать, что я был само веселье, легкость и очаровательность. Я пробыл там долгое время, все ожидая следующего толчка. Но так как его все не было, я решил пойти. Я попрощался с другом и поблагодарил его за деньги и любезность. И ушел прочь. Я хотел увидеть город прежде чем эта сила унесет меня. Я бродил всю ночь. Я добрался аж до холмов, что возвышались над городом и в миг, когда взошло солнце, меня, точно удар молнии пронзила догадка. Я вернулся в мир, и та сила, которая однажды превратит меня в прах, отступила и позволит мне побыть еще какое-то время. Я еще мог увидеть родные места и пожить на этой чудесной земле. Какая радость, Маэстро! Но..."

Он захлопнул книгу и огляделся.

1993, август

Екатеринбург