5 feb 2023, 8:23  

От Путивъл до Карпатите (II). С. А. Копак 

  Тraducciones » Prosa, De ruso
733 0 0
72 мин за четене

СРЕЩА С МУСТАКЛИИТЕ

 

Както вече казах, в противоположната, юго-източна, част на Путивълския район, в Новослободската гора, беше се базирала партизанската група на Путивълци под командването на Симеон Василевич Руднев. Кой от нас не знаеше семейство Рудневи! Това беше голямо семейство, родом от село Моисеевка Путивълски район. Бащата на Симеон Василевич до преди революцията е нямал нито малко парченце земя, бил е ратай на помещика. Имаше петима синове и седем дъщери. Синовете още малки са били принудени да работят. Симеон напуснал бащиния си дом, когато е бил на четиринадесет години и отишъл при по-големия си брат, работещ в Петроград на Руско-Балтийския завод. Той идва в Петроград в самото начало на Първата световна война, постъпва в завода като ученик, а към края на войната става вече червеногвардеец. Със своя брат участва в потушаването на корниловския метеж, при щурма на Зимния дворец, в боевете с войските на Керенски. И по това време бидейки още юноша встъпва в болшевишката партия, цялата гражданска война изкарва по фронтовете - воюва с Колчак, Деникин, Юденич, бил е ранен. След разгрома на белогвардейците и интервентите Симеон Василиевич започва да учи, завършва Военно-политическата академия и около десет години служи в граничните войски на Крим и Далечния Изток, бил е комисар на поделението, участвал е в боевете при езерото Хасан, награден е с орден Червена Звезда. Няколко години преди Отечествената война Симеон Василиевич се връща в родния Путивъл и започва да работи като председател на райсъвета на Осоавиохим-а. Най-активен помощник на Руднев по обществена линия в Осоавиахим е бил Григории Яковлевич Базима. До войната, Григории Яковлевич беше също е един от най-уважаваните хора в Путивъл - най-добрият учител в района, делегат на Първия всесъсюзен конгрес на учителите. Неговото име беше известно в много села на района. В едно от селата, той като малко дете заедно с баща си е пасъл кравите и конете на хората; в друго е работил в масло-цеха на кулака, където работата му е била да кладе и поддържа огъня в печката, на която се е пекло конопеното семе; в училището на трето село той е ходил на училище през зимата, а през лятото е работил у помещика по време на плевенето на цвеклото; в четверто – започва да учителствува – като осемнадесетгодишно момче, едва завършило трикласното училище.

В село Стрелници пред училището растат две голями тополи. Тези дървета са посадени от Григории Яковлевич през първата година на неговото учителствуване. Той е бил учител там около двадесет години. От тук тръгва на германската война и тук пак се връща, след като воюва до края на гражданската война. Тук организира местния колхоз и самият той работи в него, докато тръгне работата в колективното стопанство. През годините непосредствено преди Отечествената война Базима беше директор на гимназията в Путивъл.

Григории Яковлевич излезе в Новослободската гора заедно с Руднев като негов началник-щаб. С тях имаше още около двадесет човека Путивълци, в това число и сина на Руднев – седемнадесет години, комсомолец, Радик, - ученик, преминал в десети клас.

Повече от месяц време ние нищо не знаехме за съдбата на този отряд. Беше много рисковано да се изпращат хора да ги търсят, тъй като Новослободската гора дълго се намираше почти до фронтовата линия и наоколо беше пълно с немски войски.

Но дойде време и фронтът се отдалечи по-нататък, на изток. Ние се канехме вече да изпратим човек в Нова Слобода, за да разбере има ли там, в Гората, наши хора, когато изведнъж ми съобщават, че патрулите са срещнали хора на Руднев. Доведоха ги в щаба. Те заявяват, че Руднев ни търси и се движи вече с всичките си хора към Спадщанската гора.

На следващия ден стана срещата ни с ≪мустаклиите≫, както се наричаха помежду си бойците на Руднев, повечето от които подражавайки на своя командир бяха пуснали мустаци. Симеон Василевич имаше наистина внушителни мустаци: големи, черни, пищни. Той се грижеше много строго за външния си вид. И животът в гората не го принуди да измени на този свой навик, изграден в казармата. Дори бялата якичка на туниката му беше, както винаги, безупречно чиста. Базима в сравнение с Руднев изглеждаше като стара печурка, подгизнала от дъжда, и при това като се има предвид, че Григорий Яковлевич също беше човек с военна закваска. На занятията в Осоавиохим, по време на военизираните походи, които често е провеждал с учениците от училището, показваше строевите си навици – все пак бивш прапорщик.

Когато са вземали решение да се пребазират от Новослободската в Спадщанската гора, Руднев и Базима не са знаели дали ще ни заварят тук . Хитлеристките провокатори бяха разпространали вече слуха, че отрядът на Ковпак е разбит, а самият той е заловен и обесен в Путивъл. От което още по-радостна беше нашата среща.

Командването на двата отряда се събра в къщичката на горския на съвещание,

за да обсъди положението - да реши какво трябва да се прави по-нататък. В района се очертаваше тежка обстановка. Фашистите бяха построили вече бесилки във всички села. Бяха обяснили на населението, че: ≪Това е за бесене на партизаните≫, хващаха и бесеха - който им падне под ръка. Хората се боеха да излизат извън селото – хитлеристите ще ги хванат веднага, ще обявят, че са партизани и ще ги обесят или разстрелят. Достатъчно беше да бъде найдена от полицаите гилза, зарита в някой двор, и се разстрелваше цялото семейство, живеещо в къщата.

В Путивъл, от двора на затвора ежедневно излизаше камион, натоварен с войници, снабдени с лопати, и по целия град започваха да се чуват писъци, плач, - жените изпадаха в истерика. Всички знаеха: щом са с лопати значи ще копаят на края на града ров за разстрел, ще се прави поредното ≪разтоварване≫ на затвора. Някой беше пуснал слух, че немците са докарали в Путивъл хиляди кучета-хрътки за издирване на партизаните. И това действаше на хората с по-слаби нерви. Имаше и хора, останали в района за нелегална работа - те седяха в буквален смисъл в скривалищата си, не смеейки да подадат навън носа си. А колко хора бродеха по горите и долините сами или по двама-трима! Щом видят някой в далечината, и се крият веднага.

Григории Яковлевич весело разказваше как срещнал в гората едно познато четирнадесет годишно момче от село Харивка, сираче, възпитаник на колхоза. Малчуганът при срещата се втурнало да бяга, но Базима успял да го извика по име:

- Коля, ти ли си?

То се спряло в нерешителност.

- Какво правиш тук?

- Краставици търся, - отговаря. - Дядо е болен, помоли ме да му намеря солени краставици.

- За кой дядо говориш? Ти нямаш дядо!

- Да, това не е  моят дядо, това е председателят Яков Хопилин.

- А какви краставици ще намериш в гората? Защо ме лъжеш, Колка?

- Не те лъжа! Не търся краставици в гората, а съм тръгнал за чифлика.

- А дядото къде е?

- С мене е.

- Къде?

- В гората.

- И какво правите в гората?

Момчето се замаяло, не знаело какво да каже:

- А вие чичо партизанин ли сте?

- Може и да съм.

Зарадва се:

- И ние сме партизани!

- Кои вие?

- Ние с дядо. Двама партизани от Харивка. Дядо заболя нещо. И ме помоли да му намеря солени краставици. Не знам, какво да правя с него. Това момче и дядото, председателя на Харивския колхоз, бяха приети от Руднев в неговия отряд, той ги беше довел в Спадщанската гора. Това е случай, характерен за тези дни когато хората бягаха от немците в гората, бродеха сами или на малки групи, мислейки как да започнат, и дали ще имат сили за борба с врага. Ние побеседвахме и единодушно дойдохме до извода, че обстановката в района изисква от нас смели, активни действия. Трябваше да се насърчат хората, да се съберат всички разпръснати по гората, да покажем на всички, че имаме сили за борба с фашистите. А това щеше да стане по-лесно да се направи ако се откажехме от първоначалния си план и действаме не на малки групи, а се обединим в един (Путивълски) отряд.

- Какво се чудим Сидор Артьомович, ти командвай, а аз по стар армейски

навик ще бъда комисар, - заяви тогава Руднев. И всички съгласиха. Бойците бяха започнали да наричат Руднев комисар преди още да беше обявено със заповед неговото назначение. За началник-щаб на обединения отряд назначихме Базима, който имаше опит в щабната работа от гражданската война - тогава е бил помощник началник-щаб на полка. Преброихме с какви сили разполагаме: петдесет и седем бойци, четиридесет и девет винтовки от различни системи, шест автомата и една лека картечница.

 

Б О Й  С  Т А Н К О В Е Т Е

След един ден в нашата горска къщичка се състоя второ съвещание. При нас бяха дошли представители на партизаните от Глуховския и Шалигинския райони. Бяха чули пукотевиците, произведени от нашите сапьори, и решили, че трябва да се свържат с нас. След съвещанието ние се приготвихме за съвместен обяд. Имахме пача. Съдът с нея беше сложен отвън. Неочаквано в гората се чу вик:

- Танкове!

По това време в щаба и около него бяхме към двадесет човека. Осталите се намираха по постовете – в края на гората, далеч. Когато изскочихме от къщичката, се чуваше вече рева на моторите им. Танковете се движеха по главния път откъм Путивъл. Бяха два: тежък и среден. Най-напред се показа големият. На завоя, без да спира, той откри огън от оръдието и картечниците. В гората той изглеждаше огромен. Пътят не вместваше това чудовище. Той летеше към нас, чупейки дърветата. Вторият танк се движеше след него. Носеше се оглушителен грохот, трясък, огън, но не се забелязваше някой да се е уплашил. Партизаните се разпръснаха из гората и дружно започнаха да стрелят. Танковете прелетяха покрай нас със затворени люкове. Обаче немците успяха да запалят нашата къщичка със запалващи снаряди. Нямахме време да гасим пожара. Добре поне, че успяхме да спасим имуществото на щаба. Танковете се насочиха по посока на нашите землянки. Заповядах на Курс да тича при сапьорите да заминираме изхода от гората, а аз самият с Руднев, заместника ми и другите партизани се затичахме след танковете. Промъквахме се покрай пътищата. Тук растяха гъсти храсти, малки горички, а по-нататък беше разположено блатото.  Надявах се, че танковете няма да отидат далеч, ще затънат в калта. И наистина, ревът на моторите не след дълго затихна. Разпръснати във верига, приближавахме ги. Гората наоколо беше рядка, млада, най-вече храсти на блатните островчета. Танковете стоят на пътя един до друг. По-малкият танк беше с отворен горен люк. Един немец се подаде горе, наблюдава, другите разглеждаха веригите. С точен изстрел Руднев свали наблюдателя. Той като чувал се смъкна от люка. Нашите се оживиха. Някой се зарадва, завика ≪ура≫. Всички започнаха да стрелят по танка – някои с винтовките, други - с пистолетите. А аз командвам - такива команди давам, като че имах  в гората и артиллерия, и миномети, и пехотинци не по-малко от батальон:

-Батарея, огън!

-Миномети, огън!

-Първа рота – на ляво, втора рота – на дясно! Минете отзад, обкръжавайте, приготовете гранатите!

Не мислех да плаша тези немци - исках само да ободря с вика си своите хора, но немците се изплашиха. Голямият танк забуча, започна да се обръща и, газейки храстите, се устреми назад по пътя. Какво означаваше това? А втория, по-малкия, остана. Люкът му беше открит. Никой не се подава от него. Внимателно се приближаваме, хвърляме в люка гранати, изчакваме, после тичаме към него. Той си стои, опрян в един пън. Повреждена му е веригата, но тази повреда е незначителна – само един трак беше отцепен. Екипажът го нямаше. Значи танкистите са се пренесли в големия танк и са избягали. Мислим си, че имаме победа пълна, и то каква! Първи бой – на нас нищо ни няма, а сме превзели почти исправен танк. Всички са обхванати от голямо възбуждение, искат веднага да влезат в танка вътре, но няма място - там е пълно. Някои въртят кулата с дулото – искат да стрелят по избягалите немци. Неочаквано наблизо в гората, в посока на избягалия голям танк, се чу силен взрив. Досещаме се: голямият танк се е взривил на наша мина. Радостта ни е безгранична. Във въздуха летят шапки.

- Ура!

След първия взрив  последваха други, не толкова силни, но чести и всички в едно място. Приличаше на бърза стрелба от оръдие. Хората притихнаха: каква е тази стрелба? Ние се вслушахме, и по мой знак всички бързо тръгнаха в посоката на взривовете. Отдалеч на пътя се виждаше голям пламък. Разбунената от взрива тъмна маса пламтеше. Кулата на танка беше откъсната от него, лежеше отстрани.

В танка се взривяваха снаряди и патрони.

Нашите военни другари, представляващи отделна група, дойдоха на мястото на боя, след като всичко беше свършило. Те не веднага разбраха какво е станало тук. Един смяташе, че е най-важно да разкаже кой първи чу идването на танковете. Друг беше харесал най-много как изкомандвах: „Батарея, огън!“ Трети нетърпеливо разказваше колко красиво е избухнал в огън танкът, взривен от мината, и пламна когато момчетата бързо се приближиха до него и го заляха със запалителна течност. А Харивският Коля уверяваше всички, че изобщо не го е било страх.

- Дядовците може да са се страхували, а аз – не. - каза той. - Танкът стреля с оръдието и картечниците, а аз си бягам след него по пътя – на мен ми е интересно...

Когато стихнаха взривовете и поутихна огъня, намерихме вътре в танка обгорели трупове. Екипажите на двата танка, които дойдоха в Спадщанската гората, и водачът-предател бяха изгоряли живи.

С една дума, имахме пълно основание да сме доволни и се връщахме в къщичката на горския в прекрасно настроение. Жалко само, че къщичката я нямаше вече – изгоря  напълно. Затова пък пачата, намираща се навън, се съхрани.

И това всички ни радваше много, тъй като бяхме твърде гладни.

Изглежда никога, нищо не бях ял с такъв апетит, както в тази ден нашата партизанска пача. Впрочем, тогава всичко ни изглеждаше прекрасно - дори землянката ни, в която се настанихме да пренощуваме, макар че тя беше пълна до колене с дъждовна вода. За да не се удавим, се наложи да постелим на земята много сено.

Дълго време нашите не спаха тая нощ - всеки си спомняше какво е преживял в гората до сега. Радик Руднев започна да разказва как се е връщал от разузнаване. Случило се е в Новослободската гора, на първия или на втория ден след установяването там на групата на Руднев. Радик отишъл на разузнаване с учителя си Павел Степанович Петушкин. Връщали се през нощта, изгубили се и започнали давикат паролата на висок глас:

- Бухал! Бухал!

Партизаните, които останали в колибата, не можели дори да си помислят, че техните разузнавачи ще крещят паролата на цялата гора, решили те, че са предадени, скочили и застанали до хижата на куп, с оръжия на ръце и зачакали в тишината. А разузнавачите вървят из гората и викат:

- Бухал! Бухал!

Викът ту се отдалечава, ту се приближава. В края на крайщата изгубените разузнавачи се натъкнали на своите хора - в тъмното те се опряли направо в дулата на пушките им. Добре, че Руднев разпознал сина си по гласа.

- Ех, учителю! - Семьон Василиевич се нахвърли върху Петишкин - паролата на ухо се изговаря, а ти я  крещиш на цялата гора.

„Уплашихме се, другарю командир: съвсем забравихме мястото“, признал си Петишкин.

Спомняйки си това, Радик каза на баща си:

— Добре тате, че ти тогава не ни се разсърди! Вие ни се карате, а ние с Павел Степанович се радваме тайно, че намерихме все пак своите - не сме вече сами.

Сега за всички беше лесно да признаят, че в началото не са се чувствали добре в гората. Изглеждаше, че всички страхове вече са оставени в миналото - защо да се страхуваме, щом и танковете не са ни страшни!

 

 

П А Р Т И З А Н С К А  К Р Е П О С Т

 

Колко и голями да бяха вълнението, радостта, ентусиазма ни, извикани от първия ни успех в боя, ние разбирахме добре, че ако не искаме веднага да напуснем Спадщанската гора и да отидем някъде далеч от Путивъл, трябва да бъдем готови фашисткото командване в Путивъл още утре сутрин да събере всички сили, за да ни унищожат. Възможно ли бе да се очаква, че немците ще се примирят с безследното изчезване в гората на два танка, и че няма да се интересуват от съдбата на изчезналите екипажи?

Да отидем някъде далеч от родния си град, ние тогава и да мислим не искахме. Веднага след боя с танковете, отрядът започна да се готви за отбрана. Преди всичко запвядах да се поставят допълнителни мини по всички пътища и внимателно да се проверят сложените по-рано.

С нашите налични сили беше невъзможно да изградим отбрана по края на гората, която се простираше в едната посока на осем, а в другата - на пет километра. По ръба на гората  бяха поставени само патрули. Решихме да организираме отбраната навътре в гората, по възвишенията. На другия ден хитлеристите ни атакуваха откъм Путивъл. В Спадщанската гора дойдоха шест танка и четиринадесет камиона с пехотинци.

Това стана сутринта. Тъкмо дотича при мен боец от патрулите и ми доложи, че немските танкове и пехотата са се спряли в полето пред гората, когато врагът откри огън от оръдията. Решихме временно да не отговаряме. Притаихме се. Германците стреляха хаотично, не знаеха точно къде се намираме. После се разбихме на две групи и се втурнахме напред със страшен шум: танкове, пехота – всичко стреля. В  този ден нашите сапьори триумфираха. Една група немци още при навлизане в гората отскочи назад: най-предният танк се взриви от мина. Същата съдба сполетя и втората група - и на нея ѝ се наложи да измъква на буксир своя танк.

Отдалечавайки се от гората на почтително разстояние, германците започнаха да стрелят по нея от всички видове оръжия. Отстрани вероятно това е била много странна гледка: оръдия стрелят по гората, картечниците тракат, автомати, а гората притихнала мълчи, сякаш в нея няма нито една жива душа. Нашите патрули се оттеглиха от канта на гората. Скривайки се, изчакахме, докато немците си успокоят нервите. Разбира се, не се чувствахме много весели, въпреки че имаше много шеги и подигравки с нацистите. Мислехме, че германците, след като се опомнят, отново ще се втурнат в гората.

Към обяд стрелбата спря. Тишината продължи няколко минути, всички стояхме и слушахме. Най-накрая дотича един страж.

- Германците се върнаха в Путивъл! — извика той отдалече.

Нацистите така и не научиха за съдбата на своите танкове, които проникнаха предния ден в нашата горска крепост.

Страхът от Спадщанската гора се увеличи сред нашествениците.

Какво се беше случило в нея остава загадка, която германците не можаха да разкрият. Те останаха в неведдение за местоположението на отряда, и за силите, с които разполага. Те всъщност не знаеха нищо за нас, а ние знаехме всяка тяхна стъпка.

Нашите разузнавачи бяха редовни гости в Путивъл, често ходеше в града Радик Руднев. Той имаше връзка с училищните си другари, които чрез него ни предаваха различни разузнавателни сведения. Ходеше в Путивъл и Харивския Коля – по цели дни обикаляше из града. Отиде при немските войници, направи се на малоумен и се шмугне с тях в казармата. Все мечтаеше да украде от фашистите автомат. Не му се получаваше, но крадеше често патрони. Веднъж донесе в подгъва на ризата си, и скърбеше, че е загубил много патрони по пътя: тичал, спъвал се, разпилявал, но не можал да ги събере, беше се побоял да не го видят немците и да започнат да стрелят.

Появиха се при нас се и разузнавачи – колхозници от съседните села. Те ходеха на пазара и ни разказаха всичко, което чуят там. Така узнахме, например, че немците при завръщането си в Путивл след втория неуспешен опит за проникване в Спадщанската гора, са предлагали големи пари на някой, който да изнесе  трупове на загиналите танкисти от гората и че не са се намерили желаещи да направят това.

*

От запад на Спадщанската гора се намира Жиленското блато. Това е огромно почти непроходимо пространство между реките Сейма и Клевен. В източния край на гората, сред горичките, пълзящи в полето, има много чифлици и села, което ни служеха като вид прикритие от врага. Предварително бихме били уведомени от колхозниците за поява на немци от тази страна. Чувствахме се сигурни в гората и постепенно се устройвахме да живеем в нея. Землянките на нашия отряд, разделен на осем бойни групи, бяха разположени на голяма територия.

Към двете най-отдалечени групи - към аванпостовете, поставени на окрайнината - прокарахме от щаба телефонна жица. Позивните бяха "Бор" и "Остров". Така се наричаха тези постове. След телефона в щаба се появи и електрическа светлина. За генератор бе използван един двигател на немски камион, която беше взривен от наша мина. Този камион, след неголям ремонт, партизаните докараха в гората. Те бяха минали с него през четири села, в които имаше немска полиция. Недалеч от землянката на щаба поставихме на позиция танк, изоставен от нацистите. В отряда имаше няколко трактористи. Те бързо ремонтираха този танк. Сега ни трябваше само артилерия.

Възбудени от събитията, решихме, че без съмнение ще имаме и артилерия, и едновременно с обявяването на състава на танковия екипаж, съобщих и състава на артилерийската батарея. Новите артилеристи бяха озадачени:

- Къде са оръдията?

„С танк се сдобихме, ще се сдобием и с оръдия“, рече Руднев.

Около щаба израстваха все нови и нови землянки. Обособихме домакинска част, домакините построиха обща за отряда землянка - кухня. Те започнаха да мислят, че би било хубаво да се постави и баня тук. Имахме си баня, но далече - на няколко километра, в селото при лесосплава. През зимата решихме да измъкнем банята в гората. Установихме се в гората основателно и за дълго време.

На домакинската част беше заповядано да пристъпят към създаване за отряда на неприкосновен хранителен склад, да изготвят сандъци за зърно и да копаят погреби за картофи и зеле. Зърно и зеленчуци добихме от немците – на техните хранителни бази в близките села. Щом разберехме, че нацистите са сложили склад някъде, отивахме там и с помощта на колхозниците всичко събрано пренасяхме в гората.

Скоро в най-близките села и чифлици станахме пълни господари. Германската полиция избяга оттам. Нашите агитатори открито провеждаха общоселски събрания и митинги. За работа с обществеността беше отделена специална група партизани, ръководена от първия секретар на районния партиен комитет на Путивъл Яков Григориевич Панин.

Отново, както преди пристигането на германците, когато се появях в селото, децата, моите стари приятели, възвестяваха появата ми с весел вик:

- Дядото е тук!

Младежите от нашия отряд много бързо се запознаха с момичета - колхознички. В края на гората близо до "Остров" и "Бор" се появиха двойки, и тържествата им започваха с аккордеон и песни. Колхозниците започнаха да искат да ги приемаме в отряда. В началото искахме от доброволците да подават писмени заявления. След внимателно проучване на тези заявления, приемахме хората в отряда, и бяха назначени за тях хора да ги наблюдават.

Без съпровод от наши водачи, никой отвън не можеше да проникне до местоположението на отряда. Гората се охраняваше от постове и патрули по окрайнините, и от часови по пътищата. За да се влезе в гората, трябваше да се знае партизанската парола. Това беше някакво число и то се променяше всеки ден.
На опитите на нацистите да проникнат в Спадщанската гора отговорихме със силен удар: четири моста, охранявани от немците, излетяха едновременно във въздуха - два в Путивълски район и два в Конотопск. Охраната на мостовете беше премахната от бойните групи, които след това, движейки се по направление на вражеските гарнизони, прикриваха сапьорите. Това беше първата голяма диверсионна акция на нашия отряд.Тя беше ръководена от Руднев. Той ходеше със сапьорите на всички операции.
Ден след взривяването на Сеймовските мостове от наша мина се взриви немски влекач, превозващ платформа с танк. Това се случи на пътя Путивъл-Рилск. Трябваше да пратя там хора да отнемат оръжието, да вземат снарядите и да унищожат този танк докато немците не са го изнесли. Руднев, току що върнал се от Сейма, се обръсна на пъна и пак тръгна на бойна операция с нова група бойци. И Радик, който не се отделяше от баща си, отиде с групата.
Семьон Василиевич не можа да си почине в землянката и час. Друг път като дойдеше,събуваше си ботушите и лягаше на леглото до сина си, изпушваше няколко цигари и после вече се обуваше. Ставаше тихо, да не събуди сина. Но щом станеше, скачаше и Радик:
- Къде отиваш, татко?
- Спи, спи! Само ще погледна Острова.
- О, колко неспокоен е този остров! - въздиша Радик, обличайки се. Той умира за сън, но не изостава от баща си.
Преди германците да пристигнат в Путивл, семейство Рудневи - съпругата и по-малкия им син се преместиха в чифлика при роднини. Семьон Василиевич нямаше време да ги евакуира и ми каза, че не може да си прости този пропуск. Той беше много притеснен за семейството си, но се стараеше да не показва безспокойството си, този човек знаеше как да се владее.
Нищо чудно, че любимият му израз беше „армейски навик“: едно трябваше да се направи по армейски навик, друго не можеше да понася по армейския навик, и трето се разбираше от само себе си – според «армейския навик».
Отначало армейските навици на комисаря, неговата взискателност не бяха много популярни сред някои от новите хора, които се присъединиха към нас в гората.
Един път викахме „Острова“, но никой оттам не отговаряше. Оказа се, че всички „островитяни” са излезли с момичетата. На заставата не беше останал никой. Семьон Василиевич трябваше много сериозно да напомни на тези хора за дисциплината. И ето, някои от партизаните започнаха да говорят, че - независимо от това, че Ковпак ги гълчи, но дядото е по-добър, а комисарят не ни подхожда - той обича да извърта нещата по свой си начин - „по армейски навик“. Сред новите бойци имаше някои, както се казва – отчаяни, смели момчета: в битката - орли, а в живота - безразсъдни глави. Неведнъж вдигаха врява: ние сме партизани, ще минем и без комисар.
Семьон Василиевич ми каза, като се подсмиваше:
— Решили са да живеят свободно. Стари представи за партизаните: партизанин си, значи може да забравиш за казармените правила. Но нищо, ще им припомня аз какъв е бил реда в техния полк.
Той влизаше в землянките на „островитяните“ по-често от другите. Един ден някой чу "островитяните" да викат, че ще убият Руднев, ако не ги остави на мира. Семьон Василиевич веднага отиде на „Острова“. Този път той забрани на Радик да тръгне с него.
— Ще трябва да проведем сериозен разговор — каза Семьон Василиевич. Забелязах, че преди да тръгне той свали пистолета си и го прибра в землянката на масата. Попитах
- Защо тръгваш без оръжие?
Базима се разтревожи:
- Играете си с огъня, Семьон Василиевич!
Руднев се ухили:
- Наистина ли мислите, че могат да ме убият? По време на гражданската война може би щях да се страхувам, а сега бъдете спокойни... Поне малко, но хората са служили в казармата, а пък и Съветската власт е вече не за първа година!
Семьон Василиевич се върна от „Острова“ не скоро, но доволен от разговора с войниците.
- Наши момчета са. Само че много са „горещи“, - рече той.
Разговорът му с тях в началото е бил на висок тон, но е завършил задушевно. Хората се засрамили: искаха да го убият, но ето че той е дошъл при тях с пълно доверие, без никакво оръжие. Семьон Василиевич знаеше как да говори с тях. В отряда го обичаха все повече и повече.
Вече казах, че нашите путивляни се стараеха дори във външния си вид да подражават на Семьон Василиевич. Например, имаше мода за пускане на мустаци.
Тази мода обхвана целия отряд и започна състезание на кой мустаците са по-големи и по-пищни.
Или пък песента. Комисарят имаше една песен, която най-често пееше. Излиза вечер от землянката с наметнат шинел, седне на пън с Радик, прегърне го и започва:

 

В откритото поле, в полето под върбата,
Където мъглата кълба вие нощем,
Лежи там, лежи заровен,
Червен партизанин погребан...
 
И чува се песен от една землянка, и от друга после -
Навсякъде в гората се песен носи:
Аз самата героя изпратих
На дълъг път, за дела славни,
Сабята му дадох аз
Черното му конче изпроводих.
 
Тази песен стана любима сред путивляните. Имахме още една песен, която често се пееше от войниците в дебрите на Спадщанската гора - песен за малкото партизанче с прякор Таралеж. Тази песен в Путивъл се изпълняваше от училищния хор под съпровод на рецитация. Рецитираше винаги момиченцето Чернушка.
В гората песента за таралежа също се пееше с рецитация. Само че я рецитираше не девойка, а наперен мустаклия-сапьор.
Бойците седят на трупите близо до землянката. Пеят тихо, и се усеща как мислите им са далеч от тук. Хората са семейни, а семейството на повечето от тях е далеч, в евакуация. Тревожно им е на сърцето. Как там, на изток живеят децата им? Ще ги видят ли отново?
Само един куплет от тази песен се пееше на висок глас:
„Те дойдоха, удариха с гръм,
Блестяха остриета от мълния по-ярко...“
На това място песента гърмеше с всичка сила и настроението се променяше.
 
НАШИТЕ ПОМОЩНИЦИ
И все пак нашите Путивълски партизани, с целия им боен плам бяха дълбоко мирни хора. Базима, например, ни обърна вниманието към горските височинки, върху които по-късно изградихме защитата си, не толкова като началник щаб, а като учител по география. Него живо го заинтригува въпроса за произхода на тези височинки. Песъчливата почва и вълнообразната им форма го накараха да мисли, че това са древните дюни.
Той съжаляваше много, че в мирно време е пропуснал да организира ученическа екскурзия тук.
- Когато свърши войната, ще тръгна по екскурзии с децата, - казваше Григорий Яковлевич.
Войната току-що беше започнала, а  хората вече мечтаеха как ще бъде и какво ще
правят в мирно време. Не само Базима, много от нас, Путивляни, живещи в землянки в дълбините на гората, мислехме за същото. За нас, излезлите в гората партизани, не всичко се промени в степен такава, как би си помислил външния човек. Външно погледнато, всичко в живота е вече друго различно, и човекът даже изглеждаше напълно променен, но вътре в душата си той си оставаше пак такъв, какъвто е бил преди войната, само че влюбен още повече в работата, с която го е запознал съветският живот. Появиха се, разбира се при нас и съвсем други, нови грижи.
29
Няколко години в Путивъл работих като началник на пътния отдел - строих, ремонтирах пътища, мостове, а сега ги разрушавах. Но когато рушех тези пътища и мостове, постоянна ме владееше мисълта, че пътят за района тук е неасфалтиран и мочурлив, което затруднява придвижването с кола през есента по тези места – и ще е необходимо да се повдигне въпросът за прокарване на шосе; или, мислех си, че товаропосимостта на този мост вече не е достатъчна, време е тя да се увеличи; или да речем си мислех за беседките по селските пътища: монтирана е една беседка близо до ферибота, защо да не се направят такива на всеки километър? Идва колхозникът от града с велосипед, например, но дъжд захваща, ще има къде да се приюти, да си почине.
Не излизаше от главата ми мисълта за започналата кампания за ремонт на домовете в Путивъл - доста беше вече направено, но колко още оставаше да се направи о! — и се сещах за любимото ми творение — градския парк на брега на Сейм. Преди войната току-що бяхме започнали да озеленяваме Путивъл, започвах да мисля за красота, за удобства...
Понякога имах чувството, че все още съм председател градския съвет, само че щабът ми в гората е мой временен кабинет.
В крайна сметка трябваше не само да се борим, но и да работим с населението,
решавайки много и различни въпроси с него. На първо място беше необходимо
да се привлекат добри помощници от всяко село. В село Спадщина, в първата къща след гората, живееше активистката-колхозничка Пелагея Соловьова, моя стара приятелка. За най-малка помощ на партизаните нацистите бесеха, но тази жена получаваше от нас задания не показваше дори, че се страхува от смъртна присъда.
Заемаше се да изпълнява всяка задача, сякаш нямаше германци и говорехме за най-обикновено задание на селския съвет.
Чува се ночаквано от гората женски глас. Жената вика на висок глас изгубената си крава. И партизаните вече знаят - идва Пелагея Соловьова с подаръци от колхозниците и с новини. Името на кравата ѝ заменяше паролата. Чрез Соловьова установихме връзка с други жени колхознички, които също станаха наши помощнички: печаха хляб, правеха сухари, ходеха до града, предаваха писма,получаваха необходимата ни информация, помогнаха ни да преведем през фронта военнослужещи, попаднали в обкръжение.
А какви помощници намериха партизаните сред селските лекари! В село Воргол имахме собствен лекар - Дина Маевская, младо момиче - спортистка. Година преди войната тя беше завършила медицинското училище и във Воргол завеждаше медицинската служба. Когато германците започнаха да се приближават към Путивъл, Дина, въпреки че беше безпартийна се присъедини към група селски комунисти, останали на нелегална работа. Ранени войници и командири на Червената армия бяха заседнали във Воргол и съседните села. Нямаше време да се евакуират тези ранени и Дина ги взе на собствените си грижи. Тя обикаляше колхозите в своя район, превързвайки ранени, подслоняваше ги при надеждни хора; в село Яцина в дома на един колхозник се организира истинска болница. Но не беше достатъчно само да се лекуват хората - ние трябваше да се грижим и за тяхната по-нататъшна съдба. Дина се зае и с това. Изпращаше оздравелите в гората при партизаните или с помоща на партизаните ги изпращаше през линията на фронта, когато фронтът беше близо до Путивъл. По пътя тя провеждаше разузнаване за нас. В село Нова Слобода същото бяха свързани с нас двама медици - Галина Борисенко и Матрьона Бибина. Скоро всички тези смели момичета дойдоха в Спадщанската гора и се присъединиха към нашата чета. Така се оформи нашата медицинска част. За началник назначихме Дина. Тя успя да я донесе в гората лекарства, превързочни материали и всичкото останало там наличното оборудване за бърза помощ. Помагаха ни добре и селските учители, особено тези, които Базима и Петишкин лично познаваха от съвместната им педагогическа и социална работа. Проведохме няколко нелегални срещи с учители по селата. Една от тях беше посветена на преподаването на история.
Хората от Путивъл отдавна се гордеят, че градът им се споменава в «Слово за полка на Игор≫. Градският вал, запазен от времето на известния поход на Игор Святославич, е любимо място за разходки на нашите младежи. Путивълският музей съдържа много експонати, напомнящи за славното минало на нашия град, за съвместната борба на руския и украинския народи за родната им земя.
Нацистите се опитваха да накарат хората да забравят за героичното си минало. Те започнаха със забрана на преподаването на история в училищата. Говорихме с учителите и ги помолихме да помислят как да възстановим уроците по история. Първа откликна на нашето предложение  младата учителка от село Яцина - Вера Силина. След размисъл, тя реши, че би било най-добре да свърже преподаването на история с уроците по граматика. Влизайки в час, тя даваше на учениците за граматичен разбор изречение, което включваше думите „Съюз на съветските социалистически републики≫.
 - Трябваше само да се види, - радостно разказваше тя по-късно, - как очите на децата светнаха, когато чуха тези думи.
И така, избирайки за граматичен анализ изречения, в които се включваха думи, особено скъпи за хората, Вера Силина неусетно въвлече учениците в разговори за Родината. И тези незаконни уроци по история станаха любими на децата. Наплашени от фашистките палачи с бесилки и екзекуции, забравилили как да говорят високо, след тези уроци децата оживяваха и отново се чувстваха съветски ученици.
Колкото по-смело ние действахме, толкова повече ставаха хората, които ни помагаха и толкова по-смело действаха. Скоро вече имахме много помощници в Яцина. Тук, в училището, възниква нелегална комсомолска група – организация, тясно свързана с нашата чета. Младите нелегали редовно ни доставяха информация за движението на германските войски в района.
 
ПРАЗНИЧНИ ПОДАРЪЦИ
Алексей Илич се върна от Харков, като истински Дядо Мраз - за празника: готвехме се да отпразнуваме двадесет и четвъртата годишнина от Октомврийска революция.
- Само че, момчета, не ми се сърдете, - каза той, - не ви донесох подаръци.
Чакахме радиостанция от Центъра. Алексей Илич не успя да я получи, но командването, с което той установи връзка в Харков, взе нашите координати и обеща, че радиостанция ще ни бъде спусната със самолет. Радостен беще самият факт, че на «Голямата земя»  бяха научили за нашето съществуване в Спадщанската гора.
Сигурно не само аз - мнозина путивляни си представяха тогава следната картина: Москва, Кремъл, кабинет, голяма карта на стената, малко зелено петно на нея северозападно от Путивъл и ръка поставяща с червен молив знак на това зелено петно​​.
Дядо Коледа се върна, и землянката стана веднага някакси по-уютна.
Независимо от времето Алексей Илич беше винаги обут с валенки и облечен с овчи кожух. Изпиваше няколко чаши горещ чай и сядаше по-близо до печката, докато не стане толкова мокър, че пот се лееше от него като дъжд.
- Ех, сега да имаше баня! Да си погрея старите кости. - въздъхва той.
Между другото, старецът си намери нова работа: беше насочен да транспортира банята от рафтинга с дървен материал до мястото на нашите землянки. Разбираше от всичко – истински майстор! На какво ли не научи нашия народ в гората? Ботушите трябва да са смазани - това е закон. Трябваше да си правим сами
катран. Кой е осведомен как? Алексей Илич. Или, например прането - лугата трябваше да се вари от пепел. И на това Дядо Коледа ни научи.
До землянката имаше мравуняк. Но кой ти знае какви санитари са мравките? А Алексей Илич щом видя, че хората започнаха да се чешат, в землянките беше обявена заповед:
- Сваляйте бельото си, и го оставяйте в мравуняка през нощта.
Алексей Илич весело ни разказа как е преминал фронта. Разказва, а той самият се просълзява, тресе се от смях. Група червеноармейци-обкръженци вървяли с него, той бил техен водач. На едно място не можело да се мине по „свинските» пътеки, трябвало да се излезе на коловозния път. Войниците се усъмнили и попитали: "Къде ни водиш бе, дядо? Не виждаш ли, че тук минават немски коли.” А дядо Мраз сочи към полята. Било време за прибиране на картофите - пълно било с хора. Той отговаря: „Народът е наш, няма да ни предаде.» Те тръгнали по пътя, но щом видят кола с немци, пръскат се по полето и се преструват, че вадят картофи. Жените благодарят: „Благодарим ви другари, за помощта.» А мъжете се смеят: „Това са наши спътници. И ние сме такива като вас: вървим в една посока.» Тогава много хора си проправяха път към фронта през картофените полета.
След завръщането на Алексей Илич, проведохме във всички села и чифлици около Спадщанската гора празнични митинги, разказахме им истината за положението на фронта - това, което бяхме научили от Дядо Мраз. Населението се оживи. В същото време германците бяха обявили, че Москва е превзета от тях.
Зарадваха ни хората в тези дни с внимание и грижи. В село Стрелники, където Базима е преподавал дълги години, след проведения от партизанския агитатор митинг, колхозниците  извадиха от хамбара цялото зърно на каруци, телетата бяха пуснати на двора и ни изпратенха цял конвой с подаръци. Ние отказаваме, като казвахме, че си имаме всичко в достатъчно количество, но колхозниците настояха:
- Моля, вземете тези неща, иначе нацистите ще го вземат.
В навечерието на празника нашите патрулки срещнаха младо тринадесетгодишно момче в гората, което водеше вол. Питат го:
- Къде отиваш, млади човече, с вола?
- Народът го изпраща за делегат!
- Кой народ?
- От Колхоз Новошарповски. Утре е празник на Октомврийската революция. Изпращат ви вол за подарък. Ти, чиче, го заколи, да си имате за празника месо в борша, той е наистина добър, тлъст.
 
ИДВА ЗИМАТА
Няколко дни след октомврийските празници нашите разузнавачи забелязаха на източния край на гората движеща се колона с немска пехота по пътя от Путивъл на север, покрай гората, - седемдесет човека с автомати и леки картечници. Веднага изпратих до северния край на гората, в гъсталаците към Стара Шарповка група от тридесет души. Руднев тръгна с групата. Скоро започва да се приближава и още по-голяма вражеска колона откъм южния край на гората. И не беше нужно да се гледа на картата, за да разкрие плана на германците. Беше ясно, че северната колона е изпратена за да ни примами да излезем от гората, да ни откъсне от основната позиция, от базата, за да могат по-късно да ни ударят в тила. Реших - нека си те хитреят, а ние ще се придържаме към нашия си план. Първо, без да губим време ще помогнем на Руднев, а след това ще се обърнем и заедно ще отблъснем нападението от юг. На северния край, наближавайки Стара Шарповка, германците тръгнаха в обратно направление. Придвижих се напред с моята група и стрелях по тях от танка с оръдието. Германците започнаха да избягват края на гората, където ги чакаше Руднев. Виждайки, че враговете си тръгват, Семьон Василиевич раздели своите бойци на две групи. Той искаше да отреже движението на врага напред, в същото време да им дойде в тил и да ги притисне към река Клевенка. Но германците попаднали под танков обстрел, много бързо се изнесоха и пресякоха Стара Шарповка: когато партизаните стигнаха до вятърната мелница в западните покрайнини на селото, нацистите бяха вече на поляната отвъд реката. Бързината, с която се оттеглиха отвъд река Клевен, потвърди предположението ми: наистина искаха да ни измъкнат от гората. Не успяха. Руднев преследваше стрелбата им с пушки и картечници, а аз веднага обърнах танка така, че да ударим нападателите от южния край на гората.
Междувременно германците изтласкаха заставата и част от силите им проникнаха до землянките. Оттам се чуха изстрели и експлозии на гранати. Не можеше да се мине направо през гората с танк, трябваше да обиколим по пътищата между блатата. Войниците сами, без танк, можеха да стигнат по-бързо до землянките. Наредих им да бягат натам и подкарах танка. Пътят беше тесен - блъснахме се в едно дебело дърво. Напред не можеше да се придвижва танкът, и назад той не можеше да се движи. Водачът изключи двигателя. Оръдейникът каза:
- Сега сме в твърда позиция.
Позицията се оказа подходяща: намирахме се на възвишение; напред гората беше доста редка - обстрелът е добър. Пристигнахме точно навреме. От страната на землянките точно срещу нас бягаха враговете. Първата ми мисъл беше, че това е атака, но не, нещо не изглеждаше да е така, движат се хаотично и изглежда не забелязват танка. Оказа се, че нацистите вече бягат от землянките, въпреки че там останаха само болните. Германците бяха обкръжили една от землянките. В нея се намираха трима бойци, сред които разузнавачът Василий Фомич Попов, партизанин от гражданска война. Отвън викат: „Предайте се!“ Отвътре никой не отговаря. Немците хвърлили граната в комина. Партизаните се прикрили от нея с дъските от наровете. Германците сигурно са решили, че в землянката няма никой жив и приближили до прозореца, за да погледнат вътре. В този момент Попов стреля срещу тях с автомат и убива полицая и няколко войници. Останалите избягаха от землянката и бяха ударени от бойците, които изпратих. Тогава, в паника вече, германците са се втурнали към мен. Порещнах ги с огъня от танка. Те отскочиха встрани и се втурнаха, без да знаят как да излязат от тази проклета гора: блатото е тук - ще се удават, има гъсталаци - не може да се минава през тях и тогава изведнъж се появява танк из-под земята на възвишението и ги цели в упор. С една дума, истинска дяволия, само на краката може да се разчита. В тази битка врагът загуби около двадесет войници и един офицер, и отново се справихме без загуби, само си изранихме краката и се изпотихме доста от тичане напред-назад през гората. И в това, че можехме да тичаме из гората без страх от загуба на ориентация беше всъщност нашето основно тактическо предимство пред врага, който се движеше през гората като слепец.
*
Нямахме карта на Спадщанската гора, по която да работи моят началник-щаб - и не беше възможно да я има. В неговите задължения влизаше определянето на места за постове, засади, тайници, застави, избор на защитни позиции за всяко възможно нападание на врага. Така че, моля изучавай си сам всяка височина, блато, окрайнина, изучавай всяко дърво, но също така и знай къде се намират секторите на евентуален обстрел и наблюдение. Григорий Яковлевич Базима предпочиташе да работи директно върху местността, вместо да използва карти. Например, той беше видял една интересна бреза. Само един пън стърчи от земята, а от него растат три дървета: две отстрани, и едно отзад, и всичко беше извито така, като че някой е седял на дърветата, докато са расли. Цяло кресло и освен това меко - пънът покрит с мъх. Напред имаше нещо като сечище - ивица рядка гора, малък отвор.
Каква прекрасна позиция за пост! Настанявай се удобно, маскировката е готова, само наблюдавай. И колко такива места, подготвени от самата природа ни намери Григорий Яковлевич в Спадщанската гора! Върви бавно през гората, оглеждайки се като че гъби събира. И на външен вид прилича повече на гъбар, отколкото на шеф на щаб. Той дойде от града в гората с дъждобран. Донесе си планшета - изглежда го имаше от Първата световна война - и нищо топло не беше взел. Първите дни трепереше и се топлеше на огъня, после размени градския си шлифер с някакъв познат колхозник за топла ватенка – зарадва се, а когато сутрините станаха студени, си направи нещо като палто или халат от одеяло, - по-скоро просто чувал с дупка за главата. И се чувстваше добре в него. Но тогава забелязах, че Григорий Яковлевич започна да се заседява много над картата. Влезе в землянката, слага си очилата и поставя на масата чист лист хартия, седи над него мълчаливо, свивайки цигари една след друга. А Руднев го посещаваше често. Пали цигара и стои дълго, също гледа картата. А на масата вече не е само картата на Путивълска област, но и картни листове на прилежащите към нея от север площи, които не бяха разгръщани. От Спадщанската гора погледът на Григорий Яковлевич бавно се издига по-високо - отвъд река Клевен, отвъд Вишневата планина, в Маришките гори, Кочубейщина, Довжик, още по-високо, отвъд Глухов, до Хинелските гори. Руднев гледа встрани на същото място. И аз самият бивам привлечен да гледам картата. Ставам, слагам си очилата, поглеждам през рамото на Григорий Яковлевич и погледът ми също неволно се издига от Спадщина на север, там, където на картата има най-много зелени петна, и където се сливат в едно непрекъснато зелено поле: до южната зона на Брянските гори. Въпреки всичките ни успехи, с наближаването на зимата не можехме да не мислим колко по-трудно ще ни стане да живеем в Спадщанское гора, когато през Жиленското блато, което все още надеждно ни покрива от запад, ще може не само да се минава, но и да минават коли. Когато замръзнат всички горски блата около нашите землянки, когато паднат последните листа, гората ще изтънее и ще е възможно да се ходи на две крачки от землянката незабеллязано, ще станат видими пътищата един от друг. Освен това за нас не беше тайна, че в Путивъл с всеки изминат ден броят на вражеските войници и полицаи се увеличава. Германското командване се подготвяше за нова офанзива на Спадщанската гора като за сериозна военна операция. Затова трябваше да се мисли за огромните гори, разположени на север от Глухов, отвъд Севски, Середина-Будой, ще се наложи да си спомним старите партизански места, където през годините на гражданската война са събирали украинците срещу германците въстанническите командири Щорс и Боженко.

 

Продължение следва

 

Оригинален текст

 

В С Т Р Е Ч А С ≪УСАЧАМИ≫

Как я уже говорил, в противоположной юго-восточной части Пу- •

тивльского района, в Новослободском л%су, базировалась партизанская

группа путивлян под командой Семена Васильевича Руднева.

Кто из нас не знал семью Рудневых! Это была большая семья,

родом из деревни Моисеевки Путивльского района. Отец Семена Васильевича

до революции не имел ни клочка земли, батрачил на помещика.

У него было пять сыновей и семь дочерей. Сыновья мальчиками

уезжали на заработки. Семен уехал из отцовского дома, когда ему шел

четырнадцатый год, к старшему брату, работавшему'в Петрограде на

Русско-Балтийском заводе.

В Петроград он приехал в самом начале первой мировой войны,

поступил на завод учеником, а к концу войны был уже красногвардейцем.

Вместе со своим братом участвовал в подавлении корниловского

мятежа, в штурме З.имнего дворца, в боях с войсками Керенского. Тогда

же, еще юношей, вступил в большевистскую партию, всю граждан-

17

скую войну провел на фронтах — воевал с Колчаком, Деникиным,

Юденичем, был ранен.

После разгрома белогвардейцев и интервентов Семен Васильевич

начал учиться, окончил Военно-политическую академию и около десяти

лет прослужил в пограничных войсках в Крыму и на Дальнем Востоке,

был комиссаром части, участвовал в боях у озера Хасан, награжден

орденом Красной Звезды. За несколько лет до Отечественной войны

Семен Васильевич вернулся в родной Путивль и стал работать председателем

райсовета Осоавиахима.

Активнейшим помощником Руднева по общественной линии в Осоа-

виахиме был Григорий Яковлевич Базима.

Григорий Яковлевич также до войны был одним из самых уважаемых

людей в Путивле — лучший учитель в районе, делегат Первого

всесоюзного съезда учителей. Его знали во многих селах района. В одном

селе он в раннем детстве пас общественный скот вместе со своим

батькой; в другом работал на маслобойке у кулака, топил печь, на

которой поджаривалось конопляное семя; в третьем зимой учился, а

летом батрачил у помещика на прополке свеклы; в четвертом начал

учительствовать — восемнадцатилетним пареньком, окончившим только

трехклассное училище.

В селе Стрельниках перед школой растет два могучих тополя. Эти

деревья посадил Григорий Яковлевич в первый год своей учительской

работы. Он проучительствовал тут около двадцати лет. Отсюда на германскую

войну ушел и сюда вернулся, провоевав до конца гражданской

войны. Здесь он организовал колхоз и сам работал в нем, пока не

наладилось коллективное хозяйство. Последние годы перед Отечественной

войной Базима был директором средней школы в Путивле.

Григорий Яковлевич ушел в Новослободский лес вместе с Рудневым

в качестве начальника его штаба. С ними было человек двадцать

путивлян, в том числе сын Руднева — семнадцатилетний комсомолец

Радик, школьник, перешедший в десятый класс.

Больше месяца мы ничего не знали о судьбе этого отряда. Посылать

связных туда было очень рискованно, так как Новослободский лес долго

находился почти на линии фронта, вокруг было полно немецких войск.

Но вот фронт отодвинулся дальше на восток. Мы собирались уже послать

кого-нибудь в Новую Слободу, чтобы выяснить, есть ли там в

лесу наши люди, как вдруг мне сообщают, что дозорные встретили

связных Руднева. Их приводят в штаб. Они заявляют, что Руднев ищет

нас и уже идет со всеми своими людьми в Спадщанский лес.

На следующий день произошла встреча с ≪усачами≫, как называли

себя бойцы Руднева, большинство которых в подражание своему командиру

отрастили усы. У Семена Васильевича усы были действительно

завидные: большие, черные, пышные. Он очень строго следил за своим

внешним видом. И жизнь в лесу не заставила его изменить этой привычке,

воспитанной армией. Даже белый подворотничок у гимнастерки

был у него, как обычно, безупречно чист. Базима рядом с Рудневым

18

выглядел как старый гриб, отсыревший на дожде, а ведь Григорий

Яковлевич тоже был человек с военной закваской. На занятиях в Осо-

авиахиме, в военизированных походах, которые часто проводил со СБОЯМИ

школьниками, он умел показать строевую выправку — бывший

прапорщик.

Решив перебазироваться из Новослободского в Спадщанский лес,

Руднев и Базима не знали, застанут ли нас тут. Гитлеровские провокаторы

распространили уже слух, что отряд Ковпака разбит, а сам он

пойман и повешен в Путивле. Тем более радостной была наша встреча.

Командование обоих отрядов собралось в домике лесника на совещание,

чтобы- обсудить положение-, решить, что делать дальше. Обстановка

в районе складывалась тяжелая. Фашисты, во всех селах уже

построили виселицы. Они говорили населению: ≪Это партизан вешать≫,

и хватали и вешали кого попало. Люди боялись выйти за околицу сел

а—гитлеровцы сейчас же схватят, объявят, что партизан, и повесят

или расстреляют. Стоило полицейским найти на дворе затоптанную

патронную гильзу, и расстреливалась вся семья, проживавшая в доме.

В Путивле со двора тюрьмы ежедневно выезжала подвода, нагруженная

лопатами, и по всему городу поднимался крик, плач, женщины

бились в истерике. Все знали: раз повезли лопаты —значит, будут рыть

за городом ров для расстрела, будет происходить очередная ≪разгрузка

≫ тюрьмы. Кто-то пустил слух, что немцы привезли в Путивль тысячу

собак-ищеек для выслеживания партизан. У кого нервы послабее, на

того все это подействовало. Были и такие, что остались в районе для

подпольной работы и сидели буквально в подполье, не решаясь носа

на свет высунуть. А сколько людей бродило по лесам и оврагам в одиночку

или по двое, по трое! Увидят кого-нибудь издали — и сейчас же

в кусты.

Григорий Яковлевич весело рассказывал, как он встретил в- лесу

одного знакомого четырнадцатилетнего паренька из села Харивки, сироту,

воспитанника колхоза. Мальчуган при встрече кинулся было

наутек, но Базима успел его окликнуть по имени:

— Коля, ты?

Тот остановился в нерешительности.

— Ты чего здесь околачиваешься?

— Огуркив шукаю, — говорит. — Дид хворый, просил соленых огур-

кив.

— Какой это дид? У тебя ж нет никакого деда!

— Да то не мой дид, то председатель Хопилин Яков.

— А что за огурки в лесу? Чего ты брешешь, Колька?

— Ей-богу, не брешу! Я ж не в лесу огурки шукаю, я до хутора

иду.

— А дед где?

— Со мной.

— Да где же он?

— В лесу.

19

— И что же вы делаете в лесу?

Парень запутался и, уже не зная, что сказать, спрашивает:

— А вы, дядя, партизан?

— Может быть, и партизан.

Обрадовался:

— Ну и мы партизаны!

— Кто это — мы?

— Я и дид. Нас двое партизан из Харивки. Да дид что-то захворал.

Вот просит соленых огуркив. Не придумаю, що мне с ним робыть.

Этого хлопчика и деда, председателя Харивского колхоза, Руднев

взял в свой отряд, привел их с собой в Спадщанский лес.

Случай, характерный для тех дней, когда люди, убежавшие от немцев

в леса, бродили в одиночестве или маленькими группками, думали,

с чего начинать и хватит ли сил для борьбы с врагом. Мы побеседовали

и единодушно пришли к выводу, что обстановка в районе требует от

нас смелых, активных действий. Надо подбодрить людей, собрать тех,

кто разбрелся по лесам, показать всем, что есть против фашистов сила.

А это легче будет сделать, если мы откажемся от своего первоначального

плана и будем действовать не маленькими группами, а объединимся

в один Путивльский отряд.

— Ну что же, Сидор Артемович, ты командуй, а я, по старой армейской

привычке, буду комиссаром, — заявил в заключение Руднев.

С этим все согласились. Бойцы стали называть Руднева комиссаром

раньше, чем было объявлено о его назначении в приказе. Начальником

штаба объединенного отряда назначили Базиму, имевшего опыт штабной

работы в гражданскую войну — он был тогда помощником начальника

штаба полка.

Подсчитали свои силы: пятьдесят семь бойцов, сорок девять винтовок

разных систем, шесть автоматов и один ручной пулемет.

Б О И С Т А Н К А М И

Через день в нашем лесном-домике состоялось второе совещание.

К нам пришли представители партизан Глуховского и Шалыгинского

районов. До них донесся шум, поднятый нашими минерами, они решили,

что надо установить с нами связь. После совещания мы собрались

вместе пообедать. Был приготовлен студень. Блюдо с ним стояло на

дворе. Вдруг в лесу раздался крик:

— Танки!

Нас было в это время в штабе и около него человек двадцать.

Остальные стояли в заставах — на опушке леса, далеко.

Когда мы выскочили из домика, был уже слышен рев моторов. Танки

подходили по главной дороге со стороны Путивля. Их было два:

тяжелый и средний. Первым показался большой. На повороте, не оста¬

. 20

навливаясь, он открыл огонь из пушки и пулеметов. В лесу он выглядел

огромным. Дорога не вмещала эту громадину. Он мчался на нас, ломая

деревья. Второй танк шел следом.

Кругом оглушительный грохот, треск, огонь, но незаметно было,

чтоб народ испугался. Партизаны рассыпались по лесу и дружно подняли

пальбу. Танки промчались мимо с закрытыми люками. Однако

немцам удалось поджечь наш домик зажигательными снарядами.

Тушить пожар не было времени. Хорошо еще, что мы успели спасти

имущество штаба.

Танки направлялись в сторону наших землянок. Я приказал Курсу

бежать с минерами и заминировать выход из леса, а сам с Рудневым,

Базимой и другими партизанами кинулся вслед за танками. Мы пробирались

вдоль дороги. Здесь был густой кустарник, мелколесье, а

дальше болото. Я надеялся, что танки далеко не уйдут, завязнут. Й действительно,

вскоре рев моторов затих.

Рассыпавшись цепью, мы приближаемся к танкам. Лес вокруг редкий,

молодой, преимущественно кусты на болотных кочках.

Танки стоят на дороге борт к борту. У танка, который поменьше,

открыт верхний люк. Один немец высунулся, ведет наблюдение, другие

возятся у гусениц.

Метким выстрелом Руднев снял наблюдателя. Тот, как мешок, сполз

с люка. Наши оживились. Кто-то, обрадовавшись, закричал ≪ура≫. Все

стали палить по танку —кто из винтовки, кто из пистолета. А я командую— такие команды отдаю, будто у меня тут в лесу и артиллерия, и

минометы, и пехотинцев не меньше батальона:

—Батарея, огонь!

—Минометы, огонь!

—Первая рота —влево, вторая рота — вправо! Заходи назад, окружай,

приготовь гранаты!

Не думал я немцев этим напугать — хотел своих людей подбодрить

криком, но немцы испугались. Большой танк загудел, стал разворачиваться

и, подминая кусты, помчался назад по дороге. Что бы это такое

значило? Второй, поменьше который, остался. Люк открыт. Никого не

видно.

Осторожно подбираемся ближе, кидаем в люк гранаты, выжидаем,

потом бежим к танку. Он стоит, уткнувшись в пень. У него повреждена

гусеница, но повреждение это пустяковое — один палец выскочил. Экипажа

нет. Значит, танкисты пересели в большой танк и удрали. Словом,

победа полная, и еще какая! Первый бой —у нас ни царапинки и захвачен

почти исправный танк. Все в большом возбуждении, хотят сразу

залезть в машину, но некуда —там уже полно. Кто-то поворачивает

башню — хочет стрелять из пушки по удравшим немцам.

Вдруг неподалеку в лесу, в той стороне, куда умчался большой танк,

раздается сильный взрыв. Догадываюсь: большой танк взорвался на

нашей мине. Радости нет предела. В воздух летят шапки.

— Ура!

21

За первым взрывом последовали другие, не такие сильные, но частые

и все в одном месте. Похоже было на беглую стрельбу из орудий.

Народ затих: что за стрельба? Мы прислушались, а потом, по моему

знаку, все сразу кинулись в сторону взрывов.

Издалека на дороге видно было большое пламя. Развороченная

взрывом темная громада пылала, как костер. Башня была сорвана, лежала

в стороне. В танке рвались снаряды и патроны:

Наши военные товарищи, составлявшие отдельную группу, подоспели

к месту боя, после того как все уже было закончено. Они не сразу

поняли, что здесь произошло. Один считал самым важным рассказать,

кто первым услышал шум моторов. Другому больше всего понравилось,

что я командовал: ≪Батарея, огонь!≫ Третьему не терпелось рассказать,

как здорово вспыхнул подорвавшийся на мине танк, когда ребята, быстро

подскочив к нему, облили его горючей жидкостью. А харивский

Коля уверял всех, что ему нисколько не было страшно.

— Дидам, может, и страшно було, а мне нисколько не страшно,—

говорил он. — Танк палит из пушки и пулеметов, а я бегу за ним прямо

по дороге —мне интересно...

Когда затихли взрывы и поутихло пламя, мы нашли внутри танка

только обуглившиеся трупы. Экипажи обеих машин, проникших в Спадщанский

лес, и проводник-предатель сгорели заживо.

Словом, мы имели полное основание быть довольными и возвращались

к домику лесника в прекрасном настроении. Жаль только, что домика

не было — сгорел дотла. Зато студень, стоявший на дворе, сохранился.

Это очень обрадовало всех, так как страшно хотелось есть.

Никогда, кажется, я ничего не ел с таким аппетитом, как в тот день

наш партизанский студень. Впрочем, тогда все казалось замечательным—

даже землянка, в которой мы расположились на ночь, хотя в ней

по колено стояла дождевая вода. Чтобы ночью не утонуть, пришлось

навалить на земляной пол уйму сена.

Долго наши люди не спали в ту ночь — всё вспоминали, что пережили

в лесу до этого дня. Радик Руднев стал рассказывать, как он

возвращался Из разведки. Это было в Новослободском лесу, в первый

или во второй день после того, как группа Руднева обосновалась там.

Радик ходил в разведку вместе со своим школьным учителем Павлом

Степановичем Петышкиным. Возвращались ночью, заблудились и стали

во весь голос кричать пароль:

— Сова! Сова!

Партизанам, оставшимся у шалаша, и в голову не могло^ прийти,

что это их разведчики на весь лес выкрикивают пароль, они решили,

что преданы, — вскочили, встали у шалаша кучкой, с оружием наизготовку,

и ждут молча. А разведчики все ходят по лесу и орут:

— Сова! Сова!

Крик то удаляется, то приближается. В конце концов заблудившиеся

разведчики набрели на своих — в темноте уперлись прямо в дула

винтовок. Хорошо, что Руднев по голосу узнал сына.

22

 

 

— Эх ты, учитель! — напустился Семен Васильевич на Петышки-

на. — Пароль на ухо говорят, а вы на весь лес орете.

— Испугались, товарищ командир: место совсем забыли, — сознался

Петышкин.

Вспоминая об этом, Радик говорил отцу:

—• Здорово ж ты, папа, на нас тогда рассердился! Ругаешь нас, а

мы с Павлом Степановичем радуемся про себя, что все-таки нашли

своих — не одни.

Теперь всем легко было признаться, что первое время чувствовали

себя в лесу плоховато. Казалось, что'все страхи уже остались позади —

чего нам бояться, если и танки не страшны!

П А Р Т И З А Н С К А Я К Р Е П О С Т Ь

Как ≪и велики были возбуждение, радость, задор,.вызванные первым

успехом в бою, но мы хорошо понимали, что- если не хотим немедленно

же уходить из Спадщанского леса куда-нибудь подальше от Путивля,

то надо быть готовым к тому, что фашистское командование в Путивле

завтра же соберет все силы, чтобы нас уничтожить. Можно ли было

Ожидать, что немцы примирятся с бесследным исчезновением в лесу

двух танков, что их не взволнует судьба пропавших экипажей этих

машин?

О том, чтобы уйти подальше от родного города, мы тогда еще и

думать не хотели. Сейчас же после боя с танками отряд стал готовиться

к обороне.

Прежде всего я приказал дополнительно поставить мины на всех

лесных дорогах и тщательно проверить те, которые были поставлены

раньше.

С нашими силами строить оборону на опушке леса, протянувшегося

в одну сторону на восемь километров, а в другую — на пять, не представлялось

никакой возможности. На опушку были выставлены только

дозоры. Оборону мы решили занять в глубине леса, на высотках.

На другой день гитлеровцы двинулись на нас из Путивля в наступление.

К Спадщанскому лесу подошли шесть танков и четырнадцать

автомашин с пехотой. Это было утром. Только боец, прибежавший из

дозора, доложил мне, что немецкие танки и пехота остановились в поле

перед лесом, как противник открыл огонь из орудий. Мы решили пока

не отвечать. Притаились. Стреляли немцы наобум, так как не знали

точно, где мы находимся. Потом разбились на две группы и рванулись

вперед со страшным шумом: танки, пехота — все стреляют.

И в этот день наши минеры торжествовали. Одна группа немцев,

не успев углубиться в лес, отскочила назад: передовой танк подорвался

на мине. Такая же участь постигла и вторую группу —ей тоже пришлось

вытаскивать на буксире свой танк.

24

Отойдя от леса на почтительное расстояние, немцы подняли по

нему стрельбу из всех видов оружия. Со стороны, вероятно, это было

очень странное зрелище: по лесу палят из пушек, строчат из пулеметов,

бьют из автоматов, а лес молчит, как будто в нем ни одной живой души

нет. Наши дозоры отошли с опушки. Притаившись, мы ждали, пока

у немцев успокоятся нервы. Конечно, чувствовали себя не очень весело,

хотя шуток и издевок над фашистами слышалось много. Мы думали,

что немцы, придя в себя, опять ринутся в лес.

К полудню стрельба прекратилась. Несколько минут продолжалась

тишина, все мы стояли прислушиваясь. Наконец примчался один дозорный.

— Немцы укатили назад в Путивль! — прокричал он издали.

Так и не узнали фашисты о судьбе своих танков, прорвавшихся накануне

в нашу лесную крепость.

Страх перед Спадщанским лесом стал у оккупантов еще большим.

То, что происходило в нем, оставалось тайной, раскрыть которую немцы

не могли. Они по-прежнему не знали ни месторасположения отряда,

ни сил его. Они, по существу, ничего не знали о нас, а мы знали о

каждом их шаге.

Наши разведчики были постоянными гостями в Путивле. Часто ходил

в город Радик Руднев. Он поддерживал связь со своими школьными

товарищами, которые через него передавали нам разные разведывательные

сведения. Ходил в Путивль и харивский Коля — целые дни

шнырял по городу. Привяжется к немецким солдатам, прикинется дурачком

и проберется с ними в казарму. Он все мечтал автомат у

фашистов выкрасть. Это ему не удавалось, а патроны часто выкрадывал.

Один раз принес их полный подол рубахи и еще горевал, что по

дороге много растерял: бежал, споткнулся, рассыпал, а подобрать не

сумел — побоялся, что немцы заметят, начнут стрелять.

Появились у нас и разведчики — колхозницы из соседних сел. Они

ездили на базар и передавали нам всё, что слышали там. Так мы, например,

узнали, что, вернувшись в Путивль после второй неудачной

попытки проникнуть в Спадщанский лес, немцы предлагали большие

деньги тому, кто вытащит из леса трупы погибших танкистов, и что

желающих заработать на этом не нашлось.

*

С запада Спадщанский лес прикрыт болотом Жилень. Это — огромное,

почти непроходимое пространство в междуречье Сейма и Клевени.

У восточной опушки леса, среди выползших в поле рощиц, много хуторов

и сел, которые тоже служили нам своеобразным прикрытием от

врага. О появлении немцев с этой стороны нас заблаговременно оповещали

колхозники. Мы чувствовали себя в лесу надежно и постепенно

обживались в нем. Землянки нашего отряда, разбитого уже на восемь

боевых групп, раскинулись по большой площади. К двум самым отда-

25

ленным группам — к заставам, выдвинутым к опушке, — мы протянули

от штаба телефонный провод. Позывными были ≪Сосна≫ и ≪Остров≫.

Так эти заставы и назывались. Вслед за телефоном в штабе появился

электрический свет. В качестве двигателя был использован мотор одной

немецкой автомашины, подорвавшейся на нашей мине. Эту машину после

небольшого ремонта партизаны пригнали в лес. Они промчались

на ней через четыре села, в которых была немецкая полиция.

Неподалеку от штабной землянки мы поставили на позиции танк,

брошенный фашистами в лесу. В отряде было несколько трактористов.

Они быстро отремонтировали этот танк. Теперь нам не хватало только

артиллерии.

Раззадорившись, мы решили, что артиллерия у нас, конечно, тоже

появится, и одновременно с объявлением в приказе состава танкового

экипажа я объявил состав артиллерийской батареи.

Новоявленные артиллеристы были озадачены:

-г- А где же пушки?

— Танк добыли, добудем и пушки, — заявил Руднев.

Вокруг штаба вырастало все больше землянок. Выделилась хозяйственная

часть, хозяйственники построили общую для отряда землянку

— кухню. Стали подумывать, что хорошо бы и баню поставить тут.

Баня своя у нас была, но далеко — в нескольких километрах, в поселке

лесосплава. К зиме решили перетащить баню в лес. Устраивались

мы надолго, основательно. Хозяйственной части приказано было приступать

к созданию неприкосновенного продовольственного запаса, к

изготовлению деревянных ящиков для зерна и рытью погребов для картофеля

и капусты. Зерно и овощи мы перехватывали у немцев на их

заготовительных базах в ближайших селах. Как только узнавали, что

гитлеровцы где-нибудь провели заготовки, отправлялись туда и с помощью

колхозников все заготовленное вывозили в лес.

Скоро в ближайших селах и хуторах мы стали уже полными хозяевами

— немецкая полиция сбежала оттуда. Наши агитаторы открыто

проводили сельские собрания и митинги. Для работы с населением

была выделена специальная группа партизан во главе с бывшим

работником Путивльского райкома партии Яковом Григорьевичем

Паниным. ,

Опять, как до прихода немцев, когда я появлялся в селе, ребятишки,

мои старые друзья, оповещали о моем появлении веселым криком:

— Дед пришел!

Молодежь нашего отряда очень быстро перезнакомилась с девушками-

колхозницами. На опушке леса возле ≪Острова≫ и ≪Сосны≫ появились

парочки, начались гулянья с гармошкой, песнями.

Колхозники стали проситься в отряд. На первых порах мы требовали,

чтобы добровольцы подавали письменные заявления. После тщательного

разбора этих заявлений за принятыми в отряд людьми посылались

разведчики.

Без наших проводников в расположение отряда никто со стороны

26

пройти уже не мог. Лес охранялся заставами и дозорами — на опушках,

часовыми — на дорогах. Чтобы пройти в лес, надо было знать партизанский

пароль. Это было какое-нибудь число, и менялось оно ежесуточно.

*

На попытки гитлеровцев проникнуть в Спадщанский лес мы ответили

сильным ударом: одновременно взлетели в воздух четыре охранявшихся

немцами моста — д в а в Путивльском районе и два в Конотоп-

ском. Охрана мостов была снята боевыми группами, которые потом,

выдвинувшись в сторону гарнизонов противника, прикрывали подрывников.

Это была первая крупная диверсионная операция нашего отряда.

Руководил ею Руднев. Он ходил с минерами на все операции.

На следующий день после взрывов сеймовских мостов на нашей

мине подорвался немецкий тягач, перевозивший платформу с танком.

Это произошло на дороге Путивль — Рыльск. Надо было послать туда

людей, чтобы снять вооружение, забрать снаряды и уничтожить

этот танк, пока немцы не вывезли его. Руднев, только что вернувшийся

с Сейма, побрился у пенька и опять с новой группой бойцов

пошел на операцию. И Радик, не разлучавшийся с отцом, пошел с

группой.

Семен Васильевич часу не мог в землянке отдохнуть. Иной раз придет,

снимет сапоги, ляжет на нары рядом с сыном, выкурит несколько

папирос и, смотришь, уже обувается. Встает тихонько, чтобы не разбудить

сына. Но только встанет, и Радик вскакивает:

— Ты куда, папа?

— Спи, спи! Я только на Остров загляну.

— Ох и беспокойный этот Остров! — вздохнет Радик, одеваясь.

Ему смертельно хочется спать, но без отца он не останется.

Перед приходом немцев в Путивль семья Руднева — жена и младший

сын — перебрались на хутор к родственникам. Семен Васильевич

не успел ее эвакуировать и говорил мне, что не может простить себе

этой оплошности. Он очень беспокоился за семью, но старался не показывать

своего волнения, а в руках себя этот человек умел держать.

Недаром его любимым выражением было ≪армейская привычка≫: это-

то он должен сделать по армейской привычке, этого он не может переносить

по армейской привычке, а это, мол, само собой разумеется, по

армейской привычке.

На первых порах армейские привычки комиссара, его требовательность

не очень-то пришлись по душе кое-кому из новых людей, присоединившихся

к нам в лесу. Как-то вызываем ≪Остров≫, но оттуда никто

не отвечает. Оказалось, что все ≪островитяне≫ ушли на гулянье с девушками.

На заставе никого не осталось. Семену Васильевичу пришлось

очень серьезно напомнить этим людям о дисциплине. И вот некоторые

партизаны стали поговаривать, что Ковпак-де хотя и ругается, но дед

27

хороший, а комиссар нам не подходит — любит закручивать по своей

≪армейской привычке≫. Было среди новых бойцов несколько что называется

отчаянных парней: в боевом деле — орлы, а в жизни — бесшабашные

головы. Они не раз поднимали шум: мы — партизаны, обойдемся

без комиссара.

Семен Васильевич говорил мне, посмеиваясь:

— Вольно жить решили. Старенькие представления о партизанах:

раз партизаном стал — значит, можно забыть армейские порядки. Но

ничего, я им напомню, как у них в полку было.

Он заглядывал в землянки ≪островитян≫ чаще, чем в другие. Однажды

кто-то услышал, как ≪островитяне≫ кричали, что они убьют Руднева,

если он не оставит их в покое. Семен Васильевич сейчас же пошел

на ≪Остров≫. На этот раз он запретил Радику идти с ним.

—Крепко придется поговорить, —сказал Семен Васильевич.

Я заметил, что перед уходом он снял пистолет и положил его в землянке

на столик. Спросил:

• . Ты чего безоружным идешь?

Базима заволновался:

—С огнем играешь, Семен Васильевич!

Руднев усмехнулся:

—Неужели вы думаете, что они действительно могут убить?

В гражданскую войну, может быть, я бы и побоялся, а теперь будьте

спокойны... Люди ведь хоть немного, но в армии послужили, да и Советская

власть уже не первый год!

Вернулся Семен Васильевич с ≪Острова≫ не скоро, но довольный

разговором с бойцами.

—Свои ребята. Только очень горячие, —сказал он.

Разговор у него с ними сначала был громким, а кончился на заду¬

' шевных нотах. Людям совестно стало: они хотели его убить, а он вот

пришел к ним с полным доверием, не взял с собой оружия. Семен Васильевич

умел разговаривать с людьми. В отряде его любили всё больше

и больше.

Я уже говорил, что наши путивляне даже во внешности старались

подражать Семену Васильевичу. Например, пошла у нас мода на усы.

Эта мода охватила весь отряд, началось соревнование — у кого усы

больше, у кого пышнее.

Или вот песня. Была у комиссара одна песня, которую он чаще всего

пел. Выйдет вечером из землянки, шинель внакидку, сядет на пенек

вместе с Радиком, обнимет его и затянет:

В чистом поле, поле, под ракитой,

Где клубится по ночам туман,

Там лежит, лежит зарытый,

Там схоронен красный партизан...

И слышишь: у одной землянки подхватили, у другой — и по всему

лесу пошла песня:

Я сама героя провожала

В дальний путь, на славные дела,

Боевую саблю подавала,

Вороного коника вела.

Эта песня стала любимой у путивлян. Была у нас еще одна песня,

которую часто запевали бойцы в глуши Спадщанского леса — песня о

маленьком партизане по прозвищу Ежик. Эта песня в Путивле исполнялась

школьным хором в сопровождении декламации. Декламировала

всегда девочка Чернушка.

В лесу песня о Ежике исполнялась тоже с декламацией. Только

декламировала не девочка, а лихой усач-минер.

Сидят бойцы на бревнах у землянки. Поют тихо-тихо, и чувствуется,

что мыслями они далеко отсюда. Люди семейные, а семья-то ведь у

большинства в эвакуации — далеко. Тревожно на сердце. Как-то там,

на востоке, дети живут? Увидишь ли их еще?

Только один куплет этой песни исполнялся в полный голос:

Налетели, ударили громом,

Ярче молний блеснули клинки...

Вот тут уж песня гремела вовсю и настроение менялось.

 

© Леснич Велесов Todos los derechos reservados

Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??