Глава 10

ГЪБЕНИЯТ ТРИП

На следващия ден Майкъл и Али тръгнаха към центра на острова. Тяхният поход продължи около тридесет минути. Добре утъпканата пътека минаваше през храсталаците на джунгата и ги доведе до неголямо езеро, което се захранваше от водопада.

- Невероятна красота! - възкликна Майкъл от неочаквано открилото се великолепие.

- И не само това! Тук е идеално място за приемане на гъби, - каза Али.

Кристално чистата вода с шум падаше в озерото с диаметър около четиридесет фута, и после изтичаше като малко ручейче, привличайки вниманието със своята свежест и прохлада, през камъните в гъсталаците на джунглата.

Около езерото имаше поляна с цветуща трева. По-далеч, към джунглата, се възвисяваха редки палмы, а за след тях - непроходими гъсталаци. Около ручея цъфтяха орхидеи, над които пърхаха пеперуди.

На берега на езерото, на поляната беше разположена бамбукова беседка с покрив от палмови листа и настлани рогозки на пръстения под. И още, на около двадесет фута разстояние от нея имаше построен от камъни мангал, той можеше да служи и като котлон на дърва.

Али се приближи до Майкъл и му връчи пакетчето със сушените гъби.

- Сядай, слагай ги в устата по една, и яж, - каза той, - не бързай! Когато гъбите се дъвчат добре, те се усвояват още в устата посредством лигавицата, но, ако ти стане неприятно, тогава ги гълтай.

Майкъл взе пакетчето, приседна на камъка срещу водопада, и започна да яде гъбите, слагайки ги по една в устата. За пет грама гъбите не бяха малко, едва ли биха се вместили в шепата на Майкъл. В сух вид гъбите представляваха нищожни чадърчета на краче като конец. Вкусът им в началото му се стори обикновен и беше подобен на сушена пънчушка. Като стигна до половината доза, му стана трудно да дъвче, тъй като гъбите изсушиха устата му. Създаде се впечатление, че все едно дъвче памук. Гъбите неприятно лепнеха по зъбите. Майкъл почувства необикновен привкус, явно негъбен. «Навярно, това е вкусът на псилоцибина», - помисли си той. С остатъка от гъбите Майкъл не се церемонеше, слагаше ги в устата по десетина на един път и, предъвквайки ги бързо, ги гълташе.

- Отлично! - изкоментира гъбената закуска на Майкъл, Али. – Сега е десет часа! След около четиридесет минути, максимум след един час, гъбите ще започнат да действуват. Препоръчвам ти да не чакаш този момент, а да се заемеш с нещо. Отивам да наклада огън, - и Али показа с ръка мангала, - по-късно ще ти направя чай, със сигурност ще пожелаеш да пиеш. Хайде да отидем заедно, ще съберем съчки за огъня!

Събирането на съчките им отне около половин час. После, Майкъл седна пак срещу водопада и започна да наблюдава падането на водата. Забеляза, че погледът му като че започна да лепне върху струите вода. Потокът го хипнотизираше и накрая, отнесе Майкъл в далечния роден Ланкашир. После си спомни щастливите години работа в Церн. А след това, отвори очи, и отново се видя да седи срещу водопада. И неизвестно защо от това му стана добре. Майкъл физически почувства някаква връзка - нишка, която преминава через целия му живот. Той се загледа към джунглата, и... Това беше великолепно! Джунглата му се стори жива, тя се движеше, тя дишаше! Тя като че говореше с него на някакъв ням, но разбираем език! Майкъл губеше усещането за своето «аз», ставаше едно цяло с обкръжаващата го природа. Гледайки наоколо, виждаше хармония навсякъде. И в този момент го осени мисъл, това беше взрив на съзнанието, той разбра една очевидна истина, и високо се разсмя.

След това насочи поглед към Али, давейки се от смях, и викна към него:

- Гледай шамане, виждаш ли, всичко е живо! Ние сме единни с този свят, имаме едно съзнание!

Али се усмихна и каза:

- Да, Майкъл, радвам се, че виждаш това! Гледай, гледай още!

Внезапно дрехите на Майкъл му станаха тесни, той се съблече, и напълно гол започна да бяга по кръгове около поляната, разтворил ръце настрани, като че желайки да прегърне всичко по своя път. Смееше се непрестанно от разбирането че е бил толкова сляп, а сега той виждаше красотата навсякъде, виждаше любов и радост, и не можеше да разбере, как по-рано не е забелязвал всичко това. «Какъв съм глупак!» - викна Майкъл.

Направи два-три кръга, спря се пред Али и възкликна:

- Тук, в един кубически дюйм, се съдържа безкрайно количество радост! Учуден съм, защо хората не се ползват от това? Тук се съдържа окен щастие! Искам да разкажа за това щастие на всички! Ще стигне за всички!

- Надявам се, че ще успееш, - отговори Али, - но имай пред вид, че в один дюйм се съдържа и безкрайно количество мъка и тъга. 

Майкъл беше обхванат от еуфория в максимална степен. Той седна в беседката, на рогозката желаейки да подреди мислите си. В съзнанието му започнаха да се носят епизоди от до сега изживяния живот. Започна да осъзнава, че целият му живот, е някакъв път, от някого предначертан, и в него нищо не е случайно. Нещо, или някой го води, твърде внимателно, пазейки го от неправилни действия. С голяма яснота си спомняше детството, юношеството, тези, като че, случайни сюжети от живота, неговите постъпки, които както излиза, са го довели до конкретните резултати сега.

Целият живот му изглеждаше като мрежа от събития, свързани едно с друго - от миналото към бъдещето, и обратно, и той беше едно затворено цяло. Осъзнаваше, че е невъзможно да е така, времето е линейно, и миналото не може да знае това, което още не е станало! Но сега виждаше своя живот пронизан като че от нишки, които водят и в обратно направление. Неизвестна и незнайна сила в оперативен режим непрестанно променя неговото минало и бъдеще. Като някаква чернова на литературно произведение, - писателят, на което, недоволен от сюжета, внася корективи, променяйки съдбите на героите на първите страници, за да промени финала. «Какво представлява съдбата? Може би нашият живот не зависи он нашите действия? Какво сме ние? Марионетки в ръцете на незнайно същество?» - задаваше си въпроси Майкъл. Той чувстваше, че това не е така, усещаше свободата на действията си. И в този миг Майкъл разбра, че той самият управлява своята съдба, но прави това от някакво недостъпно за него в настоящия момент измерение. «Боб не е прост, - помисли си Майкъл, - той е знаел всичко това! Аз съм реално безсмъртен, аз съм бог, но се намирам не тук, а в друго пространство, и самият аз водя себе си към себе си, към божественото начало!» Радостта от осъзнаване на истината предизвика у Майкъл сълзи на щастие. Той стана и тръгна по поляната, гледайки жадно и с възторг наоколо, на красотата, която го обкръжаваше. Цветовите оттенъци по своето многообразие се усилилиха десетки пъти. Майкъл можеше да различи хиляди оттенъци на зеления цвят. Виждаше всяка жилка на тревите и листата. Пленен от вълшебната красота на приказната орхидея, погледът му замря върху нея. Изведнъж, цветчето на орхидеята като по вълшебен начин оживя. Две листенца се разкриха във великолепна гледка, и някаква сила ги издигна нагоре. «Ами че това е пеперуда», - осъзна Майкъл. Това беше пеперуда "голям полумесец". Той пърхаше над цветовете и от крилата му излизаше разноцветна сияеща дъга. Светлината преминаваше от един цвят в друг, извличайки от въздуха музикална паяжинка. Зрението на Майкъл стана нереално ясно. Той е виждал някъде вече нещо подобно. Спомни си, къде! Във филма «Аватар», на Джеймс Камерън. Първият "3D" филм, който Майкъл беше гледал. Ето това преминаване на слънчевата светлина през листата, с летящите прашинки във въздуха, всичко това Джеймс е успял във филма да го покаже. «Значи той знае! Той е наш! - осъзна Майкъл, - Как е могъл? Това е немислимо! Цялата снимачна група да я нахрани с психоделици! А може и те да са били тук, у Боб?»

Настъпи спокойствие, Майкъл седна, отпусна се, но усмивката не слизаше от неговото лице. Той се чувстваше като Буда, спокоен, възнесен над света. Виждаше как около него навсякъде растат разноцветни гъби. И те бяха спокойни. Чувствоваше с тях връзка, единство, благодарение на което можеше да общува. Чувстваше, че гъбите наистина могат да му дадат всичко, на тях дори не им е нужно да желаят такова нещо, само е нужно да ги помоли. Сега Майкъл добре разбра думите на Боб и Джесика, когато го бяха посъветвали да помоли гъбите: «Гъбите ще дадат просто така, това нищо не им струва!» А той пък, сега, нищо не искаше да ги моли, нямаше желания! Беше в състояние на пълно удовлетворение! Радостни сълзи течаха по бузите му. Мисълта му беше ясна, съзнанието - кристално чисто! Постепенно гъбите започнаха да отпускат Майкъл. Той се почувства гладен.

- Има ли нещо за ядене? - попита той Али. 

- Сега ще направя чай! Имам едно варено яйце и краставица. Хапни ги, докато водата заври, - предложи Али. 

Майкл взе в ръцете си краставицата и с хруст я разчупи на половината. О…о! Какъв невероятно вкусен аромат! И яйцето! Ох! Как Майкъл искаше да изяде яйцето! Тази храна му се стори връх на вкусотията. Отхапа от краставицата и започна да дъвче, но за учудване, независимо от изключително свежия краставичен вкус, разбра, че не може да преглътне. След няколко опита да преглътне, наложи се да го изплюе всичкото сдъвкано. 

Майкъл не чувстваше всъщност физически глад, нужно му беше да насити с храна съзнанието си. Той

започна просто да гледа краставицата и яйцето и да се храни с вкуса. След като насити съзнанието си с храната, Майкъл се приближи до Али, който се занимаваше с огъня, и пожела да му каже, че не може да яде физически. И в този момент, погледът му се спря върху чайника, който беше почернял от дима. Чайникът се променяше, ту се раздуваше, ту ставаше по-малък, ту придобиваше друга форма, но, което беше най-интересно, черният му цвят се менеше някакси, макар и да си оставаше черен. Майкъл със сигурност знаеше, че това става в резултат на нагряването на водата в чайника, той виждаше, че водата скоро ще закипи, и цветовете върху чайника ставаха от това по-светли, това бяха все оттенъци на черното. «Какъв богат спектър!» Захипнотизиран, и във восторг от красотата на преливане на цветовете, в един момент Майкъл разбра, че чувства настроението на чайника и реши да поговори с него: 

- Калко си красиво мило чайниче, вода ни грееш, прекрасно, красиво чайниче! 

И… - интересно, чайникът му се усмихна! 

- Видя ли, видя ли? - завика възторжено Майкъл, обръщйки се към Али. – Чайникът ми се усмихна!

- Водата закипя, - съобщи Али. Али наля чай в канчето, и го подаде в ръцете на Майкъл. В този момент Майкъл видя, че ръцете му станаха по-дълги и канчето се намираше някъде далеч от него. Нужно бе да приложи невероятни усилия, за да го донесе до устните си. Майкъл приближи канчето до себе си колкото можа и погледна в него, а там, в дълбоката бездна, на дъното се намираше искрящия се чай. Той напразно се опитваше да си спомни, къде се намира устата му, още един път приближи канчето към устните си, и не ги улучи, докосвайки с него бузата. «Като не можах да приближа канчето до устата, трябва устата да приближа до канчето». – дойде му на ум гениална, както се струваше на Майкъл, идея. Обръщайки бавно глава, той насочи устните си към канчето, опитвайки се да го намери с устата. С много усилия успя да се докосне до края на канчето, но чай не можа да отпие. Чаят все така си оставаше дълбоко на недосегаемото дъно на канчето. Стори му се, че е доста смешно това, засмя се високо на глас, учудвайки се, че не може да отпие от чая.

 - Но нали не действат вече гъбите! Защо не мога да ям и да пия?

- Струва ти се че не действат. Сега се намираш в доста силна фаза на трипа, за да можеш да ядеш и да пиеш, - отговори Али.

Майкъл отново се провали в мислите си за изкривената реалност, в която сега се намираше. Мислеше си, колко много е изкривена реалността в обикновеното състояние, осъзнавайки несъвършенството на човешките чувста и, че на тях не бива да им се доверява човек. Като учен, той е знаел това и по-рано, но сега то стана за него нагледно и очевидно. Майкъл се събуди от своите мисли и с учудване видя в ръката си канчето с така и не изпития чай. Отново се разсмя, сложи канчето на края на мангала и тръгна по поляната. Разглеждаше дърветата, храстите, лианите, тревата, цветята - те започнаха да губят своя «3D» эфект. На него му се стори, че дърветата наоколо придобиват плосък вид, като че са декорация в театъра, - от боядисан шперплат. Осъзнаваше, че му се връща нормалното му зрение, цветовете и обемите си отиват. Светлинните лъчи през короните на дърветата не се преливат вече в различни цветове, и не се вижда в тях хоровода на прашинките. Но радостта си остана в него. И от тази радост Майкъл започна да вика:

- Обичам този свят!!!

Падна на тревата и зарида от щастие! Конвулсии от радост разтърсваха тялото му. После се обърна по гръб, и седна.

 - Али, - това е просто чудо! Никога не съм изпитвал такова нещо. Какво е това! - каза Майкъл, обръщайки се към шамана. Не чакаше от Али отговор, знаеше, че шамана го разбира добре.

Мръкваше се, и Майкъл започна да усеща, че гъбите го отпускат - старите болки в шията и гърба се завръщаха. Това беше неговото обичайно състояние, той беше вече свикнал с тези болки. Рискове на възрастта. Състоянието на изменено съзнание го беше избавило напълно от тези неприятни усещания. И сега, на изхода от трипа, напомниха отново за себе си. «Колко бързо свиква човек с хубавото», - помисли си Майкъл. А сега, като че се върна гравитацията, привличаща масата на тялото му към Земята. Под действието на гъбите той се чувстваше безтегловен като пух, и всичко, до което се докосваше, беше изключително леко. За времето на трипа Майкъл толкова свикна с тази лекота, че сега трябваше отново да се приспособява към тежестта на завръщащия се свят. Едва сега Майкъл установи, че той е още гол. Стори му се забавно, той се разсмя, а после намери на поляната дрехите си, и започна без да бърза да се облича.

- Колко е часа? – поинтересува се Майкъл. - Пет часа вечерта, - отговори шамана, - шест часа изкара в трипа.

- Върнах ли се? - не уверен в положителния отговор попита Майкъл.

- Ти никога вече няма да се върнеш!

- Това значи ли, че аз няма да бъда същия, какъвто съм бил до днешния ден? - пристягайки колана на късите си панталони, попита Майкъл.

- Не! Това значи, че ти смени света! Измени реалността!

«Интересно, - помисли си Майкъл, - шаманът навярно е прав!» Той се радваше, че света се е изменил и го е изменил той самия. Този нов свят му харесваше повече, отколкото стария, сив и скучен.

Те си тръгнаха обратно в светлината на залязващото слънце. Майкъл не чувстваше никакикви синдроми на махмурлък. Главата не го болеше, не чувстваше пустота. Напротив, беше препълнен с емоции, обичаше този свят, беше щастлив!

Оригинален текст

Глава 10

ГРИБНОЙ ТРИП

Утром следующего дня Майкл и Али направились в центр острова. Их поход длился минут тридцать. Хорошо утоптанная тропа вела сквозь заросли джунглей и привела к небольшому озеру, которое питалось от водопада.

- Аж дух захватывает! - вырвалось у Майкла от неожиданно открывшегося великолепия.

- Толи ещё будет! Здесь идеальное место для принятия грибов, - сказал Али.

Кристально чистая вода с шумом спадала в озеро диаметром футов сорока и затем небольшим ручейком, маня своей свежестью и прохладой, сквозь камни утекала в чащу джунглей.

Озеро окружала поляна с цветущей травой. Ближе к джунглям возвышались редкие пальмы, а за ними находилась непроходимая чаща. Возле ручья цвели орхидеи, над которыми кружили бабочки.

На берегу озера на поляне стояла бамбуковая беседка с крышей из пальмовых листьев и циновкой на земляном полу. А ещё, футов в двадцати от неё находился выложенный из камня мангал, он мог служить так же дровяной плитой.

Али подошёл к Майклу и вручил ему пакетик с сушеными грибами.

- Присаживайся, клади в рот по одному и ешь их, - сказал он, - не торопись! Если грибы хорошо разжёвывать, то они будут лучше усваиваться через слизистую оболочку рта, но, если станет противно, тогда глотай.

Майкл взял пакетик и присев на камень напротив водопада, начал есть грибы, отправляя их по одному в рот. Для пяти грамм пакетик по объёму оказался внушительным и вряд ли всё его содержимое уместилось бы в ладони Майкла. В сухом виде грибы представляли собой крошечные зонтики на ножке - ниточке. Вкус поначалу показался обычным и чем-то напоминал сушёные опята. Дойдя до половины дозы, жевать стало труднее, так как грибы осушили всю слизистую рта. Создавалось впечатление, будто жуешь вату. Грибы неприятно липли к зубам. Майкл почувствовал необычный привкус, явно негрибной. «Наверное, вкус псилоцибина», - подумал он. С остатком грибов Майкл не церемонился, он впихивал их в рот штук по десять и, быстро разжёвывая, глотал.

- Отлично! - прокомментировал грибной завтрак Майкла, Али. - Сейчас десять утра! Через минут сорок, максимум через час, грибы начнут действовать. Рекомендую не ждать этого момента, а занять себя. Я пойду, разведу костёр, - и Али показал рукой на мангал, - позже сделаю тебе чай, ты наверняка захочешь пить. Пойдём, наберём хворост для костра!

Около получаса ушло на сбор хвороста. После, Майкл опять сел напротив водопада и стал наблюдать за ниспадающей водой. Он заметил, что его взгляд словно стал залипать на струях воды. Поток гипнотизировал и наконец, унёс Майкла в далёкий родной Ланкашир. Затем, он вспомнил замечательные годы работы в Церне. А потом, очнувшись, вновь обнаружил себя сидящим напротив водопада. И почему-то от этого ему стало хорошо. Майкл физически ощущал некую связь, которая проходит нитью через всю его жизнь. Он перевёл взгляд на джунгли, и... Это было великолепно! Джунгли показались ему живыми, они шевелились, они дышали! Казалось, они говорили с ним неким немым, но понятным языком! Майкл терял ощущение своего «я», он становился единым целым с окружающей его природой. Глядя вокруг, он видел гармонию во всём. И тут Майкла осенило, это был взрыв сознания, он понял очевидную истину, и громко рассмеялся.

А затем, найдя взглядом Али, захлёбываясь от смеха, закричал ему:

- Смотри шаман, ты видишь, оно всё живое! Мы едины с этим миром, у нас одно сознание!

Али улыбнулся и сказал:

- Да, Майкл, я рад, что ты видишь это! Смотри, смотри ещё!

Внезапно Майклу стала тесна его одежда, и он скинул её с себя всю и, совершенно голый начал бегать кругами вокруг поляны, раскинув в стороны руки, словно желая обнять всё на своём бегу. Он непрерывно смеялся от понимания того, насколько был слеп, а теперь он видел красоту во всём, видел любовь и радость, и не мог понять, как раньше не замечал всего этого. «Какой я дурак!» - крикнул Майкл.

Сделав пару кругов, он остановился перед Али и воскликнул:

- Здесь в каждом кубическом дюйме бесконечное количество радости! Я удивлён, почему люди не пользуются этим? Здесь океан счастья! Я хочу этим счастьем поделиться со всеми! Здесь хватит на всех!

- Надеюсь, у тебя получится, - ответил Али, - но учти, в одном дюйме находится и бесконечное количество горя и грусти.

Майкл находился в наивысшей степени эйфории. Он сел в беседке на циновку желая привести свои мысли в порядок. В сознании начали всплывать эпизоды прожитой жизни. К нему пришло понимание того, что вся его жизнь, есть некий путь, кем-то прописанный, и в нём нет случайностей. Что-то или кто-то ведёт его, трепетно оберегая от неправильных действий. Ярко вспоминались детство, юность, те, казалось бы, случайные сюжеты из жизни, его поступки, которые, как оказывается, привели к конкретным результатам сейчас. Словно вся жизнь была соткана из сети связей событий прошлого и будущего, и наоборот, представляла собой замкнутое целое. Он понимал, что такого не может быть, так как время линейно, и прошлое не может знать о том, чего ещё не свершилось! А здесь, он видел свою жизнь, пронизанную будто нитями, обратными связями. Некая неведомая сила в оперативном режиме постоянно меняет его прошлое и будущее. Это, как черновое литературное произведение, - писатель, который недоволен сюжетом вносит коррективы, меняя судьбы героев на первых страницах, чтобы изменить финал. 

«Что есть судьба? Может наша жизнь не зависит он наших действий? Кто мы? Марионетки в руках неведомого существа?» - задавал себе вопросы Майкл. Он чувствовал, что это не так, чувствовал свободу действий. И тут до Майкла дошло, что он сам управляет своей судьбой, но делает это из некоего недоступного сейчас для него измерения.

«Боб не прост, - подумал Майкл, - он всё знал! Я реально бессмертен, я бог, но нахожусь не здесь, а в другом пространстве, и сам веду себя к себе, к божественному началу!»

Радость понимания истины вызвали у Майкла слёзы счастья. Он встал и пошёл по поляне, жадно глядя вокруг и восторгаясь красотой окружающей его. Цвета по насыщенности усилились в десятки раз. Майкл мог воспринимать тысячи оттенков зелёного. Он видел каждую жилку у травинки и листочка.

Пленённый волшебной красотой сказочной орхидеи, взгляд Майкла замер на цветке. Вдруг, цветок орхидеи волшебным образом ожил. Два лепестка раскрылись в великолепном узоре, и некая сила подняла их вверх. «Так это бабочка», - понял Майкл. Это был крупный махаон. Он порхал над цветами и от его крыльев исходила разноцветная сияющая радуга. Свет переливался из одного в другой, извлекая из воздуха музыку-паутинку.

Майкла стало нереально чётким. Он уже где-то похожее ощущал. Майкл, вспомнил где! Это «Аватар», фильм Джеймса Кемерона. Первый фильм, который Майкл увидел в «3D» качестве. Даже прохождение солнечного света сквозь листву, с парящими пылинками в воздухе, всё это Джеймс смог донести.

«Так он в теме! Он наш! - пришло в голову Майкла, - Как он смог? Это немыслимо! Это же надо было бы целую съёмочную группу накормить психоделиками! А может они были здесь, у Боба?»

Пришло спокойствие, Майкл сел, расслабился, но улыбка не сходила с его лица. Он чувствовал себя Буддой, своим спокойствием, вознёсшимся над миром.

Он видел, как вокруг него повсюду растут разноцветные грибы. Они были тоже спокойны. Майкл чувствовал с ними связь, единство, через которое можно общаться. Он чувствовал, что грибы реально могут дать ему всё, им даже не надо этого хотеть, ему надо лишь их об этом попросить. Теперь Майкл хорошо понимал, о чём говорили Боб и Джессика, когда советовали попросить у грибов: «Грибы дадут просто так, им это ничего не стоит!» А он, в свою очередь, в данный момент, ничего не хотел просить, у него отсутствовали желания! Он находился в состоянии полного удовлетворения! Слёзы радости текли по щекам. Мысли работали чётко, сознание было кристально чистым!

Постепенно грибы стали отпускать Майкла. Он ощутил чувство голода.

- Есть что перекусить? - спросил он у Али.

- Сейчас поставлю чай! У меня есть варёное яйцо и огурец. Поешь их, пока вода в чайнике будет закипать, - предложил Али.

Майкл взял в руки огурец и с хрустом разломал его пополам. О…о! Какой от него исходил невероятно вкусный запах! И яйцо! Ох! Как Майкл хотел съесть яйцо! Эта пища казалась верхом вкусового изыска. Майкл надкусил огурец и стал его пережёвывать, но к удивлению, несмотря на восхитительно свежий огуречный вкус, понял, что не может его проглотить. После нескольких попыток съесть находившийся кусочек во рту, пришлось всё выплюнуть. Майкл не испытывал физического чувства голода, необходимо было насытить едой своё сознание. Он стал просто смотреть на огурец и яйцо и насыщаться вкусом.

Насытив своё сознание едой, Майкл подошёл к Али, который следил за костром, и захотел рассказать, что не может есть физически. Как вдруг, его взгляд остановился на чайнике, который был покрыт чёрной копотью. С чайником, что-то происходило, он, то раздувался, то становился меньше, то менял формы, но, что больше всего потрясало Майкла, это то, что чёрная копоть стала менять цвет, хотя он по-прежнему оставался чёрным. Майкл точно знал, что это происходит от повышения температуры воды в чайнике, он видел, что она скоро закипит, и краски на чайнике становились от этого более яркими, это были все оттенки чёрного. «Какой богатый спектр!» Завороженный, Майкл находился в восторге от красоты перелива цветов, в какой-то момент он понял, что чувствует настроение чайника и решил с ним поговорить:

- Какой хороший чайничек, водичку кипятишь нам, замечательный, красивый чайничек!

И.… в ответ чайник улыбнулся!

- Ты видел, видел? - закричал восторженно Майкл, обращаясь к Али. - Чайник улыбнулся мне!

- Он закипел, - сообщил Али.

Али налил чай и передал кружку в руки Майклу. И тут Майкл увидел, что руки его стали длиннее и кружка находилась где-то далеко. Нужно было приложить неимоверные усилия, чтобы донести её до губ. Майкл приблизил кружку к себе насколько смог и заглянул внутрь неё, а там, в глубокой бездне дна плескался чай. Он тщетно попробовал вспомнить, где находится его рот, ещё раз поднёс кружку ближе к губам и, промахнулся, коснувшись ею щеки. «Раз не вышло поднести кружку к губам, надо губы поднести к кружке». - Пришла в голову гениальная, как показалась Майклу, идея. Медленно повернув голову, он направил губы к кружке, пытаясь найти её ртом. Ему с большим трудом удалось коснуться края кружки, но чай не попадал в рот. Чай всё так же оставался глубоко на недосягаемом дне кружки. Майклу показалось это очень смешным, он громко рассмеялся, удивляясь тому, что не может сделать простой глоток.

- Но меня же уже отпустило! Почему я не могу есть и пить?

- Тебе только кажется, что отпустило. Ты сейчас находишься в достаточно сильной фазе трипа, чтобы ты мог есть и пить, - ответил Али.

Майкл снова провалился в свои мысли об искажении реальности, в которой он сейчас находился. Он думал над тем, насколько искажена реальность в обычном состоянии, понимая несовершенство чувств человека и, что им нельзя доверять. Как учёный, он понимал это и раньше, но сейчас для него это стало наглядным и более очевидным.

Майкл очнулся от своих мыслей и к удивлению, обнаружил в руке кружку с так и не выпитым чаем. Он снова рассмеялся, поставил кружку на край мангала и побрёл по поляне. Он разглядывал деревья, кусты, лианы, траву, цветы они стали терять свой «3D» эффект. И Майклу показалось, что деревья вокруг обрели плоский вид, словно декорация в театре из крашеной фанеры. Он понимал, что зрение становится нормальным, краски и объём уходят. Свет сквозь кроны деревьев уже не переливается различными цветами и не видно в нём хоровод пылинок. Но радость осталась. И от этой радости Майкл закричал:

- Я люблю этот мир!!!

Он упал в траву и зарыдал от счастья! Конвульсии радости содрогали его тело. Затем он перевернулся на спину, а затем сел.

- Али, - это просто чудо! Я никогда такого не переживал. Это что-то! - сказал Майкл, обращаясь к шаману. Он не ждал от Али ответа, он знал, что шаман его хорошо понимает.

Уже смеркалось, и Майкл стал ощущать, что грибы его отпускают по вернувшимся болям в шее и спине. Это было его обычное состояние, он уже свыкся с болями. Возраст брал своё. Состояние изменённого сознания полностью избавило Майкла от этих неприятных ощущений. А тут, на выходе из трипа, они напомнили о себе вновь.

«Как быстро человек привыкает к хорошему», - подумал Майкл.

А сейчас, словно вернулась гравитация, притягивающая его массу тела к Земле. Под грибами он чувствовал себя невесомым, словно пушинка, и всё, к чему бы он ни прикасался, было неимоверно лёгким. Майкл за время трипа так к этому привык, что к жёсткости возвращающегося мира приходилось приспосабливаться заново.

Только сейчас Майкл обнаружил, что он до сих пор голый. Ему показалось это забавным, он рассмеялся, затем нашёл на поляне свою одежду и начал, не спеша одеваться.

- Который час? – поинтересовался Майкл.

- Пять вечера, - ответил шаман, - ты шесть часов был в трипе.

- Я вернулся? - не уверенный в положительном ответе спросил Майкл.

- Ты уже никогда не вернёшься!

- Это значит, что я не стану таким, как был до сегодняшнего дня? - застёгивая ремень на шортах, спросил Майкл.

- Нет! Это значит, что ты поменял мир! Изменил реальность!

«Да уж, - подумал Майкл, - шаман видимо прав!»  Он был рад, что мир изменился и изменил его. Этот новый мир ему нравился больше, чем тот старый, серый и скучный.

Они возвращались назад в свете заходящего солнца. Майкл не чувствовал никаких синдромов отходняка. Голова не болела, опустошённость отсутствовала. Напротив, его переполняли эмоции, он любил этот мир, он был счастлив!