Речта на ген. Джордж Патън
http://www.bob-west.com/PATTON-SPEECH.html
Мъже, тези неща, които някои хора разправят, че Америка не иска да участва във войната, че не иска да се бие, са пълни глупости. Американците по традиция обичат да се бият. Всички истински американци обичат да насочат жилото и да се хвърлят в боя. Днес, вие сте тук по три причини. Първо, вие сте тук за да защитите вашите домове и хората, които обичате. Второ, вие сте тук, заради вашето достойнство, защото вие не бихте искали да бъдете никъде другаде. Трето, вие сте тук, защото сте истински мъже, а всички истински мъже обичат да се бият.
Когато всички тук сте били деца, вие сте се възхищавали на шампионите, на най-бързия бегач, на най-якия боксьор, на играчите от висшата лига и на всички футболисти в Америка. Американците обичат победителите. Американците не търпят губещите. Американците презират страхливците. Американците играят винаги за победа. Аз никога не бих аплодирал някого, който е загубил с усмивка. Ето защо американците никога не са губили и няма и да загубят война; самата идея за загуба е болезнана за американците.
Не всички от вас ще загинат. Само два процента от вас ще умрат тук днес, в голямата битка. Не трябва да ви е страх от смъртта. Всички хора рано или късно срещат смъртта. Да, всеки го е страх преди първата битка. Ако някой ви каже, че не го е страх, той лъже. Някои мъже са страхливци, но те се бият по същия начин, както и смелите или пък страхът им се изпарява докато гледат как се бият другите, които също ги е страх точно толкова, колкото и тях самите. Истински герой е този, който се бие, въпреки че го е страх. Някои преодоляват сраха си още в първата минута под обстрел. На други са им необходими часове. На трети им трябват дни. Но истинският мъж няма да позволи на страха от смъртта да надделее над неговата чест, над чувстото му за дълг към родината и над вродената му мъжественост. Битката е най-невероятното състезание, на което човек може да се отдаде. Тя изкарва всичко най-добро и заличава всичко незначително. Американците се гордеят с това, че са истински мъже и ще останат истински мъже. Запомнете, че врговете се страхуват също толкова, колкото и самите вие, а може би дори и повече. Те не са свръхчовеци.
През целия ви престой в Армията, вие сте се ебавали с така наречените “учебни тревоги”. Това, както и всичко останало в Армията се прави с определена цел. Целта е бдителност. Всеки войник трябва да бъде научен на бдителност. Човекът, който не е винаги нащрек, за мен представлява едно нищо. Вие сте мъже с опит, иначе нямаше да сте тук. Готови сте за това, което ви предстои. Човек трябва постоянно да е нащрек, ако се надява да остане жив. Ако вие само за момент не сте бдителни, някой германски миризлив кучи син ще се промъкне зад гърба ви и ще ви пребие до смърт. Ще ви размаже, като лайно.
Някъде в Сицилия има четиристотин подредени и спретнати гроба. Те всички са там, защото един човек е заспал на своя пост. Но това са немски гробове, защото ние хванахме заспалото копеле преди тях.
Армията е отбор. Тя живее, спи, яде и се бие, като отбор. Индивидуалните геройски постъпки са пълни простотии. Тези жлъчни копелета, които пишат подобни неща в Съндей Ивнинг Поуст, знаят за истинската битка под обстрел също толкова, колкото знаят и за чукането.
Ние имаме най-добрата храна, най-добрата екипировка, най-високия дух и най-добрите мъже на света. Ето защо, Бога ми, аз изпитвам съжаление към кучите синове, срещу които воюваме. Бог ми е свидетел, че ги съжалявам.
Моите хора не се предават. Не искам да чувам, че някой от моите хора е бил пленен, освен ако не е бил ранен. Дори и ранени, вие пак може да окажете съпротива. И това не са просто измислици. Хората, които са под моя команда трябва да са същите като лейтината в Либия, който беше допрял пистолета си до гърдите. Той си свали каската, стреля с пистолета с едната си ръка, а с каската в другата разби главата на немеца до него. Тогава той скочи и застреля още един германец, преди те да разберат какво става. А през цялото това време той беше с прострелна рана в гърдите. Това е истинският мъж.
Всички истински герои не са тези, за коите сте чели в детските книжки. Всеки отделен човек в Армията има жизненоважна роля. Никога не се отпускайте. Никога не мислете, че вашата здача е незначителна. Всеки има определена задача, която трябва да бъде изпълнена. Всеки човек представлява важно звено, в голямата верига. Какво ще стане, ако на някой шофьор не му се хареса свистенето на снарядите над него, ако пожълтее от страх и се разбие в някой изкоп? Стархливото копеле би си казало. “По дяволите, на никого няма да липсвам, аз съм само един на хиляда”. Но какво щеше да стане, ако всеки разсъждаваше като него? Къде по дяволите щяхме да сме ние сега? И какво щеше да стане с нашата страна, с хората, които обичаме, с нашите домове и дори с целия свят? Не, по дяволите, американците не мислят по този начин. Всеки човек изпълнява задачата си. Всеки служи на цялото. Всяко отделение и всяка единица са важни, в широката схема на войната. Артилеристите са необходими, за да доставят оръжие и бойна техника и да се движим напред. Началникът на снабдяването е необходим, за да доставя храна и дрехи, защото там където отиваме няма да има дори какво да си откраднем. Даже и войниците в кухнята, които чистят и подгряват водата, изпълняват своята задача.
Всеки от вас трябва да мисли не само за себе си, но и за другарите си, с които се бие рамо до рамо. На нас не ни трябват жълти страхливци в Армията. Те трябва да бъдат изтребени като плъхове. В противен случай, те ще се приберат по домовете си след тази война и ще размножат още страхливци. Смелите мъже ще размножат още смели мъже. Избийте проклетите страхливци и ние ще имаме нация от смели мъже. Един от най-смелите мъже, които някога съм виждал, беше един войник, качен на върха на телеграфен стълб, по средата на най-ожесточения обстрел в Тунис. Аз се спрях и го попитах какво прави там горе точно в този момент. Той отговори. “Оправям жиците сър”. Аз попитах, “Не е ли малко нездравословно да го правиш точно сега?” Той отговори, “Да сър, но проклетите жици трябва да се оправят”. Тогава пак го попитах, “Ами тези самолети, които обстрелват пътя не те ли притесняват?” Той ми отвърна, “Не сър, но със сигурност вие адски ме притеснявате”. Това беше един истински войник. Истински мъж. Този човек се беше посветил изцяло на дълга си, без значение колко незначителна изглеждаше неговата задача в момента и без значение, че нямаше почти никакъв шанс. А вие трябваше да видите камионите по пътя за Тунис. Шофьорите бяха невероятни. Цял ден и цяла нощ те караха по скапаните им пътища, без да спрат, без да се отклонят от курса, а снарядите избухваха около тях през цялото време. Пробихме си път с добрата стара американска смелост. Много от тези мъже бяха шофирали четиредесет последователни часа. Те не бяха бойци, но те бяха войници, които изпълняват определена задача.Те се справиха отлично и още как. Те бяха част от отбора. Без усилията на отбора, без тях самите, битката щеше да е загубена. Когато всички части на веригата се съединят, тази верига става неразрушима.
И да не забравите, вие не знаете, че аз съм тук. Този факт не трябва да бъде споменаван в нито едно ваше писмо. Светът не трябва да узнава какво по дяволите се случва с мен. Предполага се, че аз няма да командвам тази Армия. Аз дори не трябва да бъда тук, в Англия. Нека първите копелета, които го разбират, да са проклетите германци. Искам да видя как един ден те да се събуждат, подгизнали от напикаване и крещейки, “Исусе Христе, това отново са проклетата Трета Армия и шибания кучи син Патън.
Ние искаме да превърнем това място в ад. Колкото по-бързо прочистим мърсотията, толкова по-бързо ще отидем на малка екскурзия до пикливите японци, да прочистим също и тяхното гнездо. И то преди проклетата морската пехота да си е приписала всичките заслуги.
Със сигурност ние искаме да се приберем у дома. Искаме да приключим с тази война. Наи-бързият начин да приключим е да изловим копелетата, които я започнаха. Колкото по-бързо ги смачкаме, толкова по-бързо ще се върнем в къщи. Най-късият път към дома минава през Берлин и Токио. А когато влезем в Берлин, аз лично ще застрелям кучия син Хитлер, който и без друго виси на косъм. Ще го застрелям, все едно убивам змия.
Когато човек лежи в бомбеното укритие, ако стои там цял ден, германците могат и да стигнат до него. Проклета да е тази идея. Проклети да са и тези, които си го мислят. Моите хора не копаят лисичи дупки. Аз не очаквам и да го правят. Лисичите дупки са знак за отстъпление. Не позволявайте и на врага да се окопае! Ние ще спечелим войната, но ще я спечелим само с битки и само като покажем на германците, че сме и ще бъдем по-смели от тях. Ние няма просто да застреляме кучите синове, ние ще разпорим проклетите им черва и с тях ще си смажем танковите вериги. Ние ще изтребим целия шибан кюп, пълен с въшлясали пруски духачи. Войната е мръсна и кървава, и в нея се убива. Трябва да пролеете тяхната кръв или те ще пролеят вашата. Изкормете ги! Простреляйте ги в корема! Когато около вас се взривяват снарядите и бършете пръстта от лицата си, вие ще осъзнавате, че това не е пръст, а кръвта и червата на бойните ви другари. Тогава ще разберете какво трябва да правите!
Не искам да чувам фрази като, “Държа позиция”. По дяволите, ние не държим нищо. Нека германците да го правят. Ние трябва постоянно да настъпваме, не ни трябва да държим каквото и да било, освен топките на врага. През цялото време ще усукваме техните топки докато изритаме и поседната капка лайнян живот от тях. Основният план на операцията е да напредваме, да продължаваме, без значение дали ще вървим срещу врага, дали ще минем под или през него. Ще минем през тях, като лайно през кокоши гъз!
Понякога ще се чуват оплаквания, че много ви претоварваме. Хич не ме е грижа за подобни оплаквания. Аз вярвам в старото изпитано правило, че унция пот спасява галон кръв. Колкото повече зор ви даваме, толкова повече германци ще убием. Колкото повече немци убием, толкова повече от нас ще останат живи. Повечето усилия значат по-малко жертви. Това искам всички да го запомните.
Има и едно велико нещо, което вие ще може да кажете, когато се приберете у дома след края на войната. Сигурно ще бъдете благодарни, когато след двайсет години застанете пред камината, а на коляното ви седи вашият внук и той ви попита какво сте правили през Великата Втора Световна Война. Вие няма да се покашляте, да го преместите на другото си коляно и да кажете, “Ами дядо ти прекопаваше лайна в Луизиана”. Не сър, вие ще го погледнете право в очите и ще му кажете, “Синко, твоят дядо беше част от Великата Трета Армия, начело с проклетия кучи син Джорджи Патън.
Е, сега вече се чувствам по-добре. До скоро.
© Ники Todos los derechos reservados