By the setting sun illuminated
sea horizons shine red as fire
in a game of weather incapacitated
wrathful waves retire...
And the ship sails lightly, with a sway
with tail- winds so silent they're unclear
And you disappear in the mists so far away
you, shores of motherland held dear
The hour of our return trip
to hit it might not seem
water and land- unmeasurable strip
the world will only be our dream!
Vardar, Danube and Maritza- rivers clearest
The Balcans, Strandzha and Pirin
will shine upon us- to the tomb which is nearest
among the lone memory within
Destructors of a hundred-year oppression
sold out by a traitor pitiable
workers of a sons' dutiful procession
sentenced by an enemy miserable
And we could have, motherland so precious
we could've with everlasting zeal
kept on fighting- fate conscientious
near your altar holy, strong as steel
But the ship, alas, shan't drop
further and further away, almost airborne
flies, carries us, lays without a stop
its' wing the night, forlorn
Barely visible traces, no elation
on a sky as blue as the moon
giants deep in contemplation
of the famed Athos' commune
And we, with tears too torrid
look back for the last time
to the bounds of our land, the truth is horrid
hands in shackles spread out
towards paradise lost, manner superfluous
Hearts poisoned by bitter grief, like a drought
Homeland, forgive us!
Заточеници
От заник-слънце озарени,
алеят морски ширини;
в игра стихийна уморени,
почиват яростни вълни...
И кораба се носи леко
с попътни тихи ветрове,
и чезнете в мъгли далеко
вий, родни брегове.
И някога за път обратен
едва ли ще удари час:
вода и суша - необятен,
света ще бъде сън за нас!
А Вардар, Дунав и Марица,
Балкана, Странджа и Пирин
ще греят нам - до гроб зарица
сред споменът един.
Рушители на гнет вековен,
продаде ни предател клет;
служители на дълг синовен,
осъди ни врага заклет..
А можехме, родино свидна,
ний можехме с докраен жар
да водим бой - съдба завидна! -
край твоя свят олтар.
Но корабът, уви, не спира;
все по-далеч и по далеч
лети, отнася ни... Простира
нощта крилото си - и веч
едва се мяркат очертани
на тъмномодър небосклон
замислените великани
на чутният Атон.
И ний през сълзи накипели
обръщаме за сетен път
назад, към скъпи нам предели,
угаснал взор - за сетен път
простираме ръце в окови
към нашият изгубен рай...
Горчива скръб сърца ни трови. -
Прощавай, роден край!
П. Яворов
© Стефан Виденов Todos los derechos reservados