от Викентий Вересаев
Превод на Георги Карадобрев
Това се случи в стари времeна, в далечен и незнаен край. По тези места царяла вечна черна нощ. Мъгли на разтление се вдигали над заблатената земя и се носили във въздуха. Хората се раждали, растели, обичали и умирали във влажен мрак. Но понякога диханието на вятъра разсейвало тежките изпарения над земята. Тогава хората виждали ярки звезди в далечното небе. Настъпвал всеобщ празник. Хората, които си стояли сами в тъмните, подобни на изби жилища, излизали навън и се събирали на площада, пеели химни към Небесния Отец, показвали звездите на своите децата и ги учили, че в стремежа към тях се крие човешкото щастие. Жреците се молели на звездите. Поетите възпявали звездите. Учените, които изучавали техния път, брой и величина, направили важно откритие – разбрало се, че те бавно, но непрекъснато приближават земята. Преди десет хиляди години – това показвали напълно достоверните източници – с голямо усилие е можело от половин разкрач да различиш ...