Беше хубав слънчев ден. Той реши да се поразходи в парка. Разхождаше се и по едно време реши да седне на една пейка. Малко след като седна, един старец с шапка, черни очила и бяло потропващо бастунче го попита дали мястото е заето. Човекът първоначално се стъписа, но каза, че е свободно и старецът седна на пейката, извади малко хляб, започна да го троши и да го хвърля. След малко паркът се напълни с гладни гълъби, които се хранеха с хвърления от дядото хляб. Както си хвърляше хляб, старецът каза на младия колко хубав бил денят. Младият, видимо притеснен от слепия старец, се съгласи с него. Старецът млъкна и продължи да хвърля. Гълъбите се нападаха един друг за някоя трошичка, а младежът ги гледаше. Двамата мълчаха. След кратко време старецът попита младежът какво го тревожи. Младият се учуди и каза, че нищо не го тревожи. Старецът видимо не му повярва, но каза просто едно "Добре". След малко старецът попита младежът, дали вижда как се бият гълъбите. Младежът отговори положително, но се зачуди как слепият старец вижда биещите се гълъби. Старецът каза, без младият да го попита, че ги чува, каза също, че всеки ден идвал в парка да ги храни и им е свикнал. Младият се зачуди как старият е знаел какво е искал младежът да го попита. Старецът каза, че дори и без очи може да види какво става около него, просто си представя гълъбите от парка, които искат да се доберат до заветната троха.
     Започнаха финални надписи, младият човек махна синьо-червените очила от очите си. Беше филм, един толкова реалистичен филм. Младежът все още не можеше да повярва, че слепият усмихнат дядо с черни очила и шапка беше виртуален, неистински, филмов герой. Когато се прибираше от киното, той реши да мине през парка. Там той видя същия усмихнат дядо със същите очила, същата шапка и бастун, който все така си хвърляше хляб на гълъбите.